20 Глава

Превод: Nuriko
Редактор: Райс


20 глава

Бе пълен мрак, когато отбих пред къщата си. Почти всяка светлина в къщата бе включена, сякаш давах парти и никой не си бе правил труда, да ми каже. Улицата бе пълна и преливаща към пътя. Една от причините да наема къщата бе, защото нямаше наблизо съседи, които да бъдат хванати в каквато и криза да бях. А кризите ми обикновено включваха оръжия, така че без съседи да бъдат наранявани, бе първото ми изискване за къщата. Никой нямаше наоколо да наднича през прозореца и да се чуди какво, по дяволите, става в съседния двор. Само дървета и самотен път, никой от който не го бе грижа, какво правя. Или поне не мисля, че на дърветата им пука, макар че Мариан може да ми каже, че греша за това. Никога не знаеш.
Накрая паркирах доста надолу от къщата, с нищо освен дървета от двете страни на пътя. Изгасих двигателя и Натаниел и аз останахме в мрака, слушайки как колата замлъква. Не бе казал много откакто излязох от банята при Жан-Клод – нищо през четиридесет и петминутното пътуване до тук. Нито и аз.
Оставих Жан-Клод с бележката, утре вечерта да се върна и измъкна Деймиън. Не бе само това, че Деймиън е заключен през всичките тези месеци ме накара да не искам да бъда с Жан-Клод, бе това че той най-накрая ме превърна в едно от чудовищата. Вече знаех, че сексът с него ще сближи белезите, но сега белезите бяха вече оженени.. какво би направил сексът на нас сега? Колко близко ни свързваха белезите? Беше ли само промяна с Жан-Клод или щях да имам мистични изненада идваща тази нощ и от Ричард? Промените бяха вероятни и Жан-Клод наистина нямаше представа какви изненади може да има. Не знаеше какво прави. Наистина не знаеше. Тъй като аз също си нямах никаква представа и Ричард нямаше идея, това ни поставяше в лоша позиция. Щях да се обадя утре на Мариан за теорията, че една магия е толкова близка до друга, но дотогава бях сама.
Голяма изненада.
Разбира се, не бях напълно сама. Погледнах през седалката към Натаниел. Той също ме погледна, със спокойно лице, ръце на бедрата, коланът бе на място. Бе дръпнал косата си назад в дебела плитка, оставяйки лицето си открито. На лунна светлина очите му изглеждаха сиви вместо обичайното виолетово Без косата или издаващите се очи, той изглеждаше по-нормален отколкото някога съм го виждала. Изведнъж бе човек седящ срещу мен и с изненада осъзнах, че съм мислила за Натаниел като човек. Поне не и в смисъл на човек като пораснал различно човешко същество. Бе повече като бреме отколкото човек за мен. Някой да бъда спасен, помогнат. Той бе задача, проект, но не и човек.
Жегата започна да се разпростира из джипа. Ако щяхме да останем още тук трябваше да пусна обратно климатика. Ако Жан-Клод бе прав, тогава съм правила секс с Натаниел по-рано тази вечер. Надявах се Жан-Клод да греши, защото все още възприемах Натаниел като дете, малтретирано дете. Грижих се за тях, не правиш секс с тях, дори и да го искат от теб.
Гърдите ми ме боляха, вероятно от ухапванията. Толкова често сме споделяли леглото, че се чувствах странно, когато не е до мен. Но все още не го виждах като възрастен. Тъжно, но истина.
- Жан-Клод и убеден, че ardeur е добре нахранен и няма да се надигне до края на нощта. – казах.
Натаниел кимна.
- Няма да ти се наложи да се храниш отново, докато не спиш няколко часа. Жан-Клод ми обясни нещата, малко.
Това ме раздразни.
- Така е направил, а?
Той кимна с глава.
- Анита, той се тревожи за теб.
- Обзалагам се.
- Наистина няма да спиш тази нощ в Цирка, нали?
- Не. – казах.
Седях облегната назад на седалката, с ръце скръстени пред стомаха си. Сигурна съм, че изглеждах толкова упорита колкото се чувствах.
- И когато станеш утре, тогава какво?
Гласът му бе много нежен в горещата, тъмна кола.
- Не знам какво имаш в предвид.
- Напротив, имаш. – каза той.
Въздъхнах.
- Не искам да правя това, Натаниел. Не искам да имам инкубуса на Жан-Клод в себе си. Предпочитам наистина да съм Нимир-Ра отколкото да се храня от други.
- И ако си и двете? – попита, с дори по-нежен глас.
Намръщих се, ръце още скръстени, но прегръщащи ме повече сега.
- Не знам.
- Ще бъда там за теб, Анита.
- Къде?
Погледнах го.
- Утре, когато се събудиш.
- Какво друго ти каза Жан-Клод, докато аз тичах наоколо опитвайки се да разбера за Деймиън.
Погледът на Натаниел не се поколеба, не се промени. Не бе засрамен или притеснен дори малко от разговора.
- Че няма да се вбеси, ако правиш истински секс с мен.
Изучавах лицето му.
- Не. – каза той.
- Аз също, но.. – Радвах се, че е тъмно, защото се изчервих, но мамка му, исках някой друг да отговори на този въпрос. – Знам защо аз не сметнах това днес за истински секс, но защо не и ти?
Той се усмихна и погледна настрани. Отговори гледайки надолу.
- Каквото направихме първия път, с ти да маркираш гърба ми, това бе най-близкото до истински секс за мен.
- Значи бе нещото с доминиране?
- Не – каза той гледайки надолу. – Ако наистина имахме нужда от кондомите, тогава щеше да бъде секс.
- Имаш в предвид проникване. – казах.
Той кимна, продължаваше да не ме гледа.
- Така се чувствам и аз. Жан-Клод каза, че се само заблуждавам
Натаниел леко се усмихна, после продължи да гледа в нищото.
- Той ми каза, че съм много американец, много мъж и много млад.
- Ти си американец, мъж и на двайсет – казах. – какво друго би трябвало да значи.
Погледна ме за момент, после погледна настрани. Определено му бе неудобно сега.
- Какво друго каза Жан-Клод? – попитах.
- Ще се ядосаш
- Просто ми кажи, Натаниел.
Размърда се, тънката лента на горното показа по-голямата част от раменете му, докато го правеше.
- Надява се, че ще ме приемеш за свой pomme de sang. Каза, че ти го е споменал.
- Спомена го.
- Може ли да махна колана? – попита.
- Направи го.
Остави колана да се прибере на една страна и се обърна, за да ме гледа, единият крак бе под седалката, плитката лежеше на едното му рамо.
- Жан-Клод каза, че колкото повече се бориш с ardeur, толкова по-силен става той, трябва да му се отдадеш, когато трябва.
- Звучи като план за мен. – казах.
Натаниел поклати глава.
- Не бъди твърда този път, Анита, не се бори. Боя се за това, което ще ти се случи.
- Какво, трябва ли да се събудя утре сутринта и падна в ръцете ти? – не можех да прикрия сарказма в собствения си глас, макар да породи наранено изражение на лицето му и ме накара да искам да се извиня. – Не е нищо лично, Натаниел. Не си ти, а че трябва да го правя е каквото не ми харесва.
- Знам това. – наведе глава, отново без да срещне очите ми. – Просто ми обещай, че когато гладът се надигне утре ще се обърнеш към мен или някой скоро и няма да бъдеш... корава.
- Какво искаше наистина да кажеш на края на изречение?
Той се усмихна.
- Упорита.
Трябваше да се усмихна.
- Не мисля, че мога просто да легна още първия път, когато ardeur ме удари. Просто не мога да се отдам толкова лесно, Натаниел. Разбираш ли това?
- Трябва да докажеш, че си по-корава от него. – каза той.
- Не, трябва да бъда която съм и която съм не се дава на никой или нищо.
Той се усмихна.
- Това е разбираемо.
- Присмиваш ми се. – казах.
- Малко. – каза той.
- Видя какво направих на врата на Джейсън, Натаниел. Ами ако те нараня? Имам в предвид наистина да те нараня?
- Джейсън ще оздравее, Анита и не се оплакваше, когато Ашър го изведе.
Натаниел се усмихна и погледна настрани все едно се опитваше да не се смее.
- Какво?
Поклати глава:
- Ще се ядосаш, а той не го имаше в предвид точно така.
- Какво каза той, Натаниел?
- Попитай го сама. Той изглежда може да ти каже жестоки неща и ти да го сметнеш за сладко. Когато ги кажа аз, просто се ядосваш.
- Ами ако ти заповядам да ми кажеш?
Изглежда помисли върху това за секунда, после отново ми се усмихна. Бе приятна усмивка, млада, отпускаща, истинска. Когато за първи път срещнах Натаниел бе забравил как да се усмихва така.
- Не, няма.
- Какъв подчинен си само. – казах.
Усмивката се разшири на хилене.
- Не ме харесваш като подчинен. Чувстваш се неудобно.
- Така че се променяш, за да ми угодиш?
Усмивката му изчезна, но не бе като да не е щастлив, по-скоро изражението му се промени от хумористично към замислен.
- В начало, но напоследък го правя , за да угодя и на себе си.
Това ме накара да се усмихна.
- Това е най-добрата новина, която чувам цяла вечер.
- Радвам се.
Разкопчах собствения си колан.
- Неща излезем от тази кола преди да се разтопим.
Отворих вратата и той направи същото. Затворихме вратите и натисках копчето на ключодържателя си да заключа джипа. Направи малък бибипкащ звук и заобиколих колите към пътя, където вървенето бе по-лесно. Натаниел и аз започнахме да вървим надолу по линията коли към къщата ми. Плитката му се плъзгаше по гръбнака му като дълга тънка опашка, движеща се докато вървеше.
Чери и Зейн се появиха от между колите точно пред нас.
- Помислихме си, че сте се изгубили. – каза тя, усмихвайки се.
- Вие ли пуснахте всички в къщата? – попитах.
Усмивката й изчезна.
- Да, надявам се да нямаш нищо против.
Усмихнах се.
- Няма проблеми, Чери, наистина. Ако се бях замислила, щях да уредя някой да ги пусне.
Тя видимо се отпусна и падна на колене през мен. Предложих й лявата си ръка. Пазех дясната си свободна в случай, че трябва да извадя оръжието си. Не е вероятно, но никога не знаеш. Чери взе ръката ми със своите две и затърка лицето си в нея като котка маркираща миризмата си. Другото формално посрещане включваше близане, най-накрая убедих всичките си котки, че търкане на лицето бе всичко, с което ми бе удобно.
Зейн застана на колене до Чери, но не се опита да вземе дясната ми ръка. Той изчаква тя да свърши с лявата ми. Също така ги отучих да взимат ръката ми за оръжие. Той търкаше лицето си в ръката ми и имаше някаква грубост отстрани на челюстта му, все едно бе пропуснал място, докато се е бръснел.
Чери се търкаше срещу краката ми, докато Зейн ме поздравяваше. Бе като да се търкаш в наистина голяма котка, която просто се случва, в момента, е в човешка форма. Първите няколко пъти, когато се случи откачих. Но вече не ми се струваше толкова странно. Не знаех дали това е добре или отчасти тъжно.
Когато поздравяването свърши, Зейн каза:
- Имахме резервния ключ, така че се погрижихме за компанията.
Сега вече стояха прави като добри малки човечета, добре де, добри хора, както и да е.
- Добре, макар да си нямах и идея, че ще е толкова голяма компания.
Влязоха в крачка, един от всяка наша страна и можех да почувства Чери до себе си. Можех да почувствам енергията й като вибрираща линия срещу тялото ми. Никога преди не я бях чувствала толкова силно. Просто още един пирон в ковчега по въпроса за Нимир-Ра. Доказателствата ставаха достатъчно много, че ако не бях добра в самозаблудата, бих си го признала досега. Но имах достатъчно за един ден. Щях да преживея тази една нощ. Така че го игнорирах и ако Чери бе почувствала нещо, не го каза.
Бе Зейн, който застана до Натаниел и го подуши докато вървеше.
- Миришеш на пресни рани.
Докосна гърба на Натаниел, където се показваше над танковото горнище. Знаех, че имаше ухапвания около раменете му, целия път нагоре към шията му. Знаех, че няма как да го прикрием. Мамка му, дори дрехите да го прикриват, биха го подушили.
- Какво си направил? – попита Зейн. – Или трябва да кажа, с кого?
Натаниел дори не ме погледна. Щеше да остави всичко на мен – какво да се каже и какво не. Умно от негова страна. Или може би просто също не знаеше какво да каже. Опитах се да измисля лъжа, която да го обясни и нищо, което не караше Натаниел да изглежда зле. Нищо не ми дойде на ум. Или бе правил секс с някоя непозната жена или.. или какво? Истината? Не исках да казвам истината, докато не бях сигурна как се чувства относно нея. Познавайки се това би отнело поне няколко дни.
Чери и Зейн заобиколиха Натаниел в дори по-малък кръг, докато телата им не се блъскаха с неговото, докато се движеха около него. Побутваха го постоянно като акула поверяваща дали нещо става за ядене.
- Хайде хора, нямаме време за това. Трябва да отидем до лупанара и спасим Грегъри.
Зейн падна на колена до Натаниел, ръцете му се плъзнаха по тялото на по-малкия мъж. Ръцете на Зейн се пъхнаха под горнището на Натаниел.
- Зейн, стани. – казах.
Чери стъпи много близо до Натаниел, гледайки надолу към него, хващайки го за брадичката и повдигайки към себе си сякаш щеше да го целуне.
- Кой беше?
- Това си е работа на Натаниел. – казах.
Натаниел ме погледна, просто така. Погледът бе достатъчен. Бях страхливка. Пулсът ми се ускори и ставаше по-силен в шията ми, сякаш се опитвах да преглътна нещо, докато то се опитваше да избяга.
- Ако бе Зейн или аз, да – каза Чери. – Но, докато бе в болницата тези последни няколко дни решихме, че Натаниел трябва да мине всичките си приятелки през парда преди да прави каквото и да е интимно с тях.
- Като Нимир-Ра нямам ли право на вето?
Чери ме погледна.
- Разбира се, но ти щеше да се съгласиш с проверяването на хората за Натаниел. Той за малко не бе убит, повторно.
Бях съгласна, просто не тази вечер. Тази вечер, от всички вечери, исках всички да си гледай своите собствени работи. На никой да не му пука с кого спи, досега. Нормално. Направих първия си неразумен ход над един от тях и трябваше да призная, макар още да не знаех как се чувствам за това. Отворих уста, за да кажа, че бях аз, но спрях, когато видях следващия леопард идващ надолу по улицата. От всички тях, тя бе последната пред, която бих говорила за интимни неща.
Бе Елизабет. Походката й винаги бе нещо средно между курва и плъзгане, перфектната походка на проститутка. Появи се между колите с Калеб под ръка и имаше толкова самодоволна усмивка на лице, че или не знаеше, че съм й ядосана, или си мислеше, че не мога да направя нищо по въпроса. Тя бе по-висока от Калеб с почти петнадесет сантиметра. Косата й падаше на къдрици до талията, брюнетка, толкова тъмна, че бихте казали, че е черна, ако нямахте моята коса за сравнение. Бе красива в един нацупен, съблазнителен начин, като някое тропическо растение с тънки, свежи листа и красива, но убиващ цвят.
Носеше толкова къса поличка, че горното на черният й чорапогащник и жартиери подпомагаха да се прикрие. Обувките й бяха черни сандали с по-нисък от обикновения ток, който носеше. Все пак щяхме да минаваме през горите. Блузата бе толкова тънка, че дори на звездна светлина можеше да се види, че не носи сутиен, а тя като мен, бе жена, която се нуждае от един.
Калеб носеше чифт избелели дънки, без обувки или блуза. Джинсите бяха изрязани ниско, достатъчно да покажат пъпа му. Бе твърде лично, но посмях, че по-големите ми братовчеди се състезаваха кой ще си вземе по-щури колани. Дори като дете си мислех, че този тип панталони за грозни. Времето не бе променила мнението ми.
Калеб изглеждаше доста доволен от себе си. Обзалагам се, че днес са правили секс, но не бе моя работа, с кого се чукат. Наистина, не беше.
- Радвам се, че имаш приятна вечер, Елизабет.
Тя стисна ръката на Калеб.
- О, бе много, много добра нощ.
- Радвам се, защото ще стане много, много зле. – казах.
Изимитира нацупване.
- О, да не би нашата малка Нимир-Ра да е наранила чувствата си, защото не дойдох да спя гола с нея?
Трябваше да се засмея.
- Какво е толкова смешно? – попита тя.
Калеб се отдръпна то нея, освобождавайки се.
- Защо си мислиш, че няма да те убия, Елизабет?
- Защо? – попита тя.
- О, може би защото изостави Натаниел в клуба и остави лошите да го пипнат, което доведе до това за малко да умра и може би да се превърна в истинска Нимир-Ра.
- Омръзна ми да съм му бавачка – каза тя. – Преди бе много забавен, но вече не. Вече си има стандарти.
- Което означава, че повече няма да те чука. – казах.
За първи път истински гняв се плъзна по лицето й.
- Преди имахме наистина приятни моменти, Натаниел и аз.
- Явно не достатъчно добри. – казах.
Тя застана до Чери, което я постави много близо до мен. Елизабет се боеше и аз знаех защо – или поне така мислех. Тя бе импулсивна, арогантна и същински трън в задника, откакто взех контрола над парда и не я нараних. Оставих всичко да мине, защото както бе щастлива да излага можех да я застрелям, но не и на я накажа. Да накажеш шейпшифтър означава или да го пребиеш или да направиш някоя мистична глупост, което да го уплаши до смърт. Тя бе права. Не можех да направя нищо шейпшефтърско. Отне ми известно време да осъзная защо оставих Елизабет да й се разминава. Аз убих нейния сладур, мъжът, който обичаше. Караше ме да се чувствам зле. Габриел си заслужаваше да умре, но тя го обичаше и й симпатизирах. Но тя бързо изхаби цялата ми симпатия, когато видях Натаниел закачен на онези вериги с мечове забити в плътта му. Правилата се бяха променили и Елизабет не го знаеше. Все още.
Останалите леопарди се появиха изпод дърветата, минавайки надолу по пътя. Косата на Мърл изглеждаше бяла в мрака, вратата и мустаците сребристи. Носеше прави джинси и каубойски обувки със сребристи токове. Отвореното кожено яке не правеше нищо повече от това да прикрие гърдите му. С него имаше жена.
Бе висока – метър и осемдесет или малко повече. Носеше обувки за джогинг, дънки и разпусната тениска, стигаща й до коленете. Широката тениска не можеше да прикрие фактът, че е дългокрака и добре оформена. Косата й бе почти черна, права, тънка, отрязана над раменете. Не носеше грим и костите на лицето й я караха да изглежда като скулптура, почти груба. Очите й бяха бледи, устните й – тънки. Бе лице, което няма да забравиш или да се умориш от него. Мърл държеше ръката й, но не като двойка, по-скоро като баща държи ръката на дъщеря си – с успокояваща нежност.
Тя вибрираше с тази преливаща се енергия, което всички леопарди имат в известна степен. Но тя накара кожата ми да танцува от километри разстояние. Когато бяха достатъчно близо до мен успях да видя, че очите й са бледи, също можех да видя, че е уплашена. Очите й имаха налудничавия поглед на човек, който е бил малтретиран много пъти.
Мърл ни представи:
- Това е Джина.
- Здравей, Джина. - казах.
Погледна ме и страхът в очите й бе заменен от презрение.
- Малко е ниска да бъде Нимир-Ра.
- Мика и аз сме еднаква височина. – казах.
Тя сви рамене.
- Както казах.
Но смелостта й не звучеше истинска. Бе повече като някой шептящ в мрака. Но го оставих. Джина не бе мой проблем тази нощ.
Вивиан бе последният от леопардите ми и се появи надолу по улицата. Бе една от малкото жени, който ме караха да се чувствам защитнически и непосредствено да мисля за деликатността на кукла. Тя не просто една от най-красивите жени, който съм виждала и обикновеното също и стриптърско горнище със сандали не можеше да прикрие това. Тя бе афро-американка между другото от Ирландия и кожата й бе в онзи безпогрешен какаов оттенък, който получаваш само от този конкретен примес. Изглеждаше някак загубена и осъзнах защо. Не я бях виждала без Стивън до себе си повече от година Стивън бе идентичния близнак на Грегъри и също така стриптизьор в Престъпни удоволствия. Стивън и Вивиан живееха заедно и изглеждаха много щастливи. Но Стивън бе в лупанара тази вечер като всички добре върколаци и тя бе тук с леопардите. Горката Вивиан. Горкия Стивън. До този момент не осъзнавах, че Стивън може да изгуби брат си тази вечер. Мамка му.
Вивиан падна на колете пред мен и й предложих ръцете си. Тя ги пое в своите и затърка лице в тях, както Чери и Зейн бяха. Елизабет не бе предложила поздрав и това бе обида. Другите не бяха мой леопарди, но тя бе. И тя открито ми се противопоставяше. Бе за първи път пред компания. Обикновено не настоявах, защото не ми харесваше Елизабет да ме докосва, но видях лицето на Калеб, докато бе пред мен за поздрав. Той бе забелязал това.
- Как си, Вивиан?
- Истинска Нимир-Ра нямаше да има нужда да пита. – каза Елизабет.
Стиснах ръката на Вивиан, докато й помагах да стане.
- Ще ни помогнеш ли да спасим Грегъри или ще бъдеш просто трън в задника? – попитах Елизабет.
- Искам Грегъри да е добре. – каза тя.
- Тогава вземи млъкни.
Тя започна да казва нещо и Чери хвана ръката й.
- Достатъчно, Елизабет.
- Ти не си ми доминираща. – каза Елизабет.
- Опитвам се да ти бъда приятелка. – каза Чери.
- Значи искаш да я оставя на мира?
- Моля. – каза Чери.
- Добре. – погледна към Натаниел. – Мога до почувствам прясна кръв по теб, Натаниел. – постави ръцете си от двете страни на шията му, ръцете сплетени, тялото й притиснато по линията му, движейки се назад от Чери. – Най-накрая откри някой?
- Да. – каза той.
- Кой? – попита Чери.
- Наистина нямаме време за това – казах. – Трябва да стигнем до лупанара.
Мърл просто трябваше да проговори:
- Единствената причина поради която Елизабет се държи така с теб е, защото й позволяваш. Неподчинението трябва да се накаже веднага или структурата на властта не може да оцелее както при местния Улфрик и глутницата му.
- Контролирам леопардите си. – казах.
Елизабет се засмя, остави голяма целувка на челото на Натаниел и остави червен отпечатък от червило.
- Той се е чукал с някой, когато му бе забранено да го прави с никой без разрешението на парда наоколо. И ти се оставиш и това просто така. Толкова си слаба.
Поех си дълбоко въздух и издишах.
- Не е чукал никой тази вечер.
Калеб се присъедини към другите обикалящи около Натаниел. Приближи лице към слабините на Натаниел. Елизабет го направи, за да може.
- Надушвам сперма, но не и вагина.
Това бе след като знаех, че Натаниел добре се е измил. Калеб се изправи и Елизабет се върна на мястото си. Той остави ръка зад гърба на Натаниел и приближи лицата ми сякаш ще се целунат, но спря малко преди устните им да се докоснат.
- Не надушвам вагина и тук. Не мисля, че е правил секс.
Зейн повдигна блузата на Натаниел колкото можеше както бе на колене, после се изправи вдигайки блузата над врата на Натаниел. Белезите от зъби бяха почти черни на звездна светлина. Имаше ухапване на почти всеки сантиметър от гърба му, краищата не се докосваха, но не бях пропуснала много. Накара ме да се изчервя.
Вивиан ме погледна и разбрах, че най-вероятно може да подуши кръвта в бузите ми.
Зейн каза:
- Той може да не е правил секс, но определено е имало нещо.
Калеб заобиколи и вгледа в голия гръб на Натаниел:
- Някой се е забавлявал.
- Погледнете това. – каза Елизабет.
Тя ги привлече отпред и ухапването на зърното му. Те плъзнаха ръцете си по не и Зейн издърпа блузата на Натаниел и я захвърли на капака на близката кола. Всички освен Мърл, Джина и Вивиан наобиколиха Натаниел, докосвайки раните му с пръсти, ръце и език. Главата на Натаниел бе отдръпната назад, очите затворени и знаех, че не е като да му е неприятно, но...
- Достатъчно. – казах.
Елизабет дръпна надолу шортите на Натаниел и видях колко не-щастлив е той.
Извиках:
- Достатъчно!
Елизабет бе на колена, ръцете на задника му.
- Който е направил това може също толкова лесно да е направил по-голяма вреда. Биха го порязали наистина зле и той бе ги оставил. Нали така, Натаниел?
- Бих я оставила да направи каквото си поиска. – каза той.
Мамка му.
- Не може да го оставиш да прави това, - каза Чери, изправяйки се и идвайки към мен. – Не можеш да го оставиш да прави това, Анита. Или следващият път, когато и да е, тя може да го убие.
- Няма да го убие. – казах.
- Знаеш кой е? – попита.
Кимнах.
- Защо не каза така? – попита Мърл.
Поех си дълбоко въздух и издишах.
- Защото не съм напълно комфортна с това. Но това е мой проблем, не на Натаниел. – вдигнах ръка към него. – Натаниел.
Той си дръпна обратно шортите, за да може да върви и дойде при мен, стисна ръката ми, когато я взе. Оставих го зад себе си, линията на телата ни се докосна. Физическият контакт бе начина да кажа, че е под моя протекция.
- Аз го маркирах.
Елизабет се засмя, все още на колене.
- Знаех, че ти е любимец, но никога не бих помислила, че ще излъжеш заради него.
- Поне някой от вас могат да подушат дали лъжа. Маркирах тялото му, моите зъби са.
- Нивото на безпокойството ти голямо откакто дойдохме. Не мога да кажа дали лъжеш. – каза Мърл. – А ако аз кажа, тогава никой друг тук не е достатъчно лафа, за да бъде сигурен.
- Станало е така, че миризмата ти не се променя, когато лъжеш. – Каза Чери.
Бях чувала да лъжеш с очите си, но не и с миризмата си.
- Не мислех, че може да се прави това, лъжа с миризмата си.
- Мисля, че лъжата вече не те вълнува. – каза тя.
О.
- Да си социопат си имало и облаги. – казах.
Калеб се припълзя към нас, с походка каквато правят леопардите. Нечовешка грация. Дойде достатъчно близо до постави лице срещу крака ми. Оставих го, защото си помислих, че ще дойдат да ме помиришат ако обявя Натаниел за мой. Просто не очаквах една от котките на Мика да е първи.
- Той има нейната миризма по кожата си.
- Те спят в едно легло много нощи. – каза Елизабет. Бе на крака, дори не бе сбръчкала нос.
Калеб потърка лице в крака ми.
- Тя мирише на вълк и... вампир. – той се вгледа в мен. – Направила си го със своя Улфрик и господаря си тази нощ? Затова ли Натаниел не мирише на вагина, не е имало място за него?
Опитах се да запазя своята версия на отворен ум, но тогава реших, че не харесвам Калеб.
- Пардът има правото да разпитва с кого Натаниел спи, защото няма добра преценка. Никой от вас няма право да ме разпитва.
Калеб се придвижи в едно от онези твърде-бързи-да-се видят движения и завря лице в слабините ми, достатъчно силни да заболи. Извадих Браулинга без да се замисля за това и го притиснах към черепа му преди да осъзная. По-бързо от нормално – дори и за мен.
Калеб повдигна глава назад, така че челото му бе притиснато към цевта на оръжието. Вгледа се в мен.
- Не миришеш на пенис. Не ми казвай, че си била с поне трима мъже в леглото и никой не те е чукал.
- Калеб, започвам наистина да не те харесвам.
Той се ухили.
- Но няма да ме застреляш, защото това ще ядоса Мика.
- Прав си, не трябваше да изваждам оръжието. Просто не съм свикнала да мога да мисля преди да извадя оръжието си.
- Никога не съм ти виждал да го вадиш толкова бързо. – каза Зейн.
Свих рамене.
- Облаги от промяната, предполагам.
Прибрах Браулинга обратно. Нямаше да го застрелям само защото е противен.
Калеб облегна бузата си на бедрото ми и го оставих. Борбата ми само би го забавлявала и той де държеше добре, по свой си начин.
Вивиан докосна ръката ми.
- Ще бъдеш ли една от нас?
- Ще знаем след две седмици. – казах.
- Съжалявам. – каза тя.
Усмихнах й се.
- Благодаря.
- Не си била отгоре на Натаниел – каза Елизабет. – Твърде си праволинейна да направиш това.
Погледнах я и оставих мрака да изпълни очите ми, което бе моята версия на звяра. Погледът, който казва точно колко надълбоко съм паднала.
- Не съм толкова гнуслива колкото бях преди, Елизабет. Няма да е зле да си спомниш това.
- Не – каза тя, - не, ти го предпазваш. Той бе любимецът на учителя от първия ден. Просто се боиш от това, което Мика ще направи. Боиш се от какво един истински Нимир-Радж ще му направи сега, когато не се подчинява на директна заповед – вгледа се в нас. – И трябва да се боиш, Анита, трябва много да се боиш, защото Мика е силен, силен по начин, по който бе Габриел. Той не се плаши.
- Чувала съм достатъчно за Габриел да се чудя дали това е комплимент.
Мика се появи от дърветата с висок мъж до себе си. Преди Мика никога не съм спала с мъж, с който току-що съм се запознала. Никога не спях с някой, който не кара сърцето ми да забие бързо, кожата ми да реагира при вида му. Докато Мика се показваше из дърветата, той бе грациозен и красив, но не бях влюбена в него и тялото ми не реагираше сякаш бях. Бях еднакво доволна, но и малко засрамена от това.
Носеше шорти, който бяха изрязани, така че бързо да може да излезе от тях. Бялото горнище изглеждаше сякаш блести в мрака, карайки тена му да изглежда дори по-тъмен. Широк кожен колан подсигуряваше тънката му талия. Бе вързал тъмната си коса на опашка, но бе толкова къдрава, че не даваше илюзията за къса коса, знаеш дори от отпред, че имаше много коса назад. Изглеждаше по-деликатен в дрехи отколкото без тях. Може би просто не бях обърнала внимание на това колко малко кокалест бе той. Имаше нещо грациозно в начина, по който бе създаден, добри кости, мека кожа, много.... изискано, особено за мъж. Жан-Клод бе по-красив, но той бе твърде висок, за да бъде наречен деликатен. Мика бе деликатен. Единственото, което го спасяваше да изглежда слаб бе играта на мускулите в ръцете му, начина по който ходи, сякаш света е негов и където и да помръднеше бе центърът на вселената. Със сигурно не бе толкова самоуверен. Толкова много потенциал в такъв малък пакет. Напомняше ми на някого.
Мъжът, който пътуваше зад Мика бе изцяло в черно, с много късно подстригана черна коса и имаше нещо в оттенъка на кожата му, което дори на звездна светлина не изглеждаше като тен. Бе красив в млад, почти смешен начин, но мускулест и много атлетичен. Това обясняваше защо Мърл не бе до Мика. Имаше смяна на пазачите. Мика го представи като Ноа.
Боях се да срещна отново Мика – чудейки се какво ще му кажа, как се чувствам. Не бе чак толкова некомфортно колкото си мислих, че ще бъде. Може би щях да бъда повече, ако не се опитвах да предпазя честта на Натаниел. Може би защото не казах и знак, за това, което бяхме направили, Мика също не го направи. Или може би и той бе толкова обърках колкото и аз. Или може би така е при случайния секс. Просто не знаех.
- За какво са всички толкова напрегнати? – попита Мика.
- Покажи му, Натаниел.
Натаниел не се почуди, просто пристъпи от зад мен и показа гърба си на двамата мъже.
Бодигардът бързо подсвирна. Очите на Мика се разшириха и той погледна над рамото на Натаниел към мен.
- Ти ли го направи?
Кимнах.
- Не е. – каза Елизабет.
Калеб се бе поизправил колкото можеше на колене и душеше корема ми, лицето му бе насочено към други места, но бе внимателен да не ги докосне. Не мисля, че би подушил слабините ми през Мика. Елизабет бе права за едно нещо. Леопардите не се бояха толкова от мен, колкото от Мика.
- Тя мирише и на кръв. – каза Калеб.
- Махни се от мен.
Той се усмихна, но запълзя настрани.
- Да не казваш, че тя има подобна рана като неговите на гърба му? – попита Елизабет.
Калеб кимна, докато изпълзяваше.
- Тогава тя лъже. Който е направил неговия гръб е направил и нея?
Въздъхнах.
- Наистина ли трябва да го доказвам?
- Бих приел думата ти, - каза Мика, - но изглежда парда ти, не.
- Просто от толкова отдавна искаме да вземеш някой от нас – каза Чери. – И сега.. Мисля, че бихме повярвали на секс, но не и на това. Просто не изглежда като твоя работа и Елизабет е права за едно нещо. Натаниел е твой любимец и ти би го пазила.
Страхотно, никой не ми вярва.
- Добре, просто страхотно. – казах.
Започнах да свалям кобура на раменете и го оставих да се плъзне по гърба ми. Да издърпам блузата от дънките си не бе проблемът, дори да го сваля и оставя до тениската на Натаниел върху колата не бе проблемът. Носех много красив черен сутиен. Бе създаден да се гледа. Жан-Клод имаше много лошо влияние върху гардероба ми. Проблемът бе да сваля сутиена. Наистина не исках да го правя.
Разкопчах гърба, но задържах предната на място.
- Какво ще стане след като видиш ухапването?
- Ако ми покажеш ухапване на гърдите си, което няма следи от зъби по себе си, ще повярвам, че е бил Натаниел. – каза Мика.
Всички се насъбраха наблизо. Никога не съм обичала да съм центъра на вниманието, не и за такова нещо.
- Дайте ми малко пространство за дишане, момчета.
Те се отдръпнаха крачка назад и си помислих, майната му. Всички тук, с изключение на Елизабет и може би новия бодигард са ме виждали гола. Ох, мамка му. Оставих сутиена да се изплъзне и го оставих на капака при блузата си. Определено не направих контакт с очите.
В полезрението ми се появи ръка и я сграбчих за китката. Бе Калеб.
- Натаниел може да ухапе, а аз не мога дори да докосна.
- Не, не можеш. – казах.
Мика не се приближи повече.
- Защо го маркира?
Срещнах очите му, очаквах да видя обвинение или презрение, или нещо друго негативно. Но лицето му бе много спокойно.
- Имах нужда да забия зъбите си в нещо. Имах нужда.. – хванах се за главата и погледнах настрани. – Не бе секс, който исках. Исках да се храня.
- Не – Елизабет се приближи към тълпата. – Не, не можеш да ставаш истинска Нимир-Ра, не и истинска.
Имаше нещо близко до паника в лицето й. Можех да подуша страха й. Тя се приближи достатъчно близо, че телата ни почти да се докоснат и можех да чуя сърцебиенето й.
- Страхувай се, Елизабет, много се страхувай. – казах.
Тя наполовина се бе обърнаха и Мика каза нещо в същото време, което само бе извинение да не видя юмрукът й да идва. Тя ме блъсна назад отстрани на джипа, изпълвайки устата ми с кръв и карайки коленете ми да омекнат. Само това, че Чери ме хвана за талията ме предпази да остана права. Светът ми се разми в черно и бяло за секунда. Когато зрението ми се изчисти Елизабет бе държана от Мика и Ноа, бодигардът.
Изправих се и отстъпих от Чери. Продължаваше да държи ръката ми и я оставих за секунда, докато и последното от замъглението изчезна. Допрях ръка до устата си и тя бе кървава.
Мърл се придвижи да хване ръцете на Елизабет и Мика застана пред мен.
- Добре ли си?
- Ще бъда добре.
Той докосна голата ми ръка. Бе най-лекото докосване на пръстите, но ме накара да изтръпна. Зърната ми се втвърдиха и нямах нищо, с което да прикрия внезапната реакция.
Погледнах го и дори не трябваше да го гледам, дори сантиметър.
- Не те познавам, защо...
Ръцете му се плъзнаха по гърба ми, притискайки телата ми заедно и изведнъж не можех да си поема въздух.
- Аз съм твоя Нимир-Радж, Анита. Няма нищо срамно в това.
- Казваш Нимир-Радж както други хора казват съпруг.
Прокара едната си ръка през косата ми, докато не си стигна при черепа ми, другата ръка бе на гърба ми.
- Душите ни резонират като звука на две перфектни камбани. – прошепна той, докато устата му бе над моята. Коментарът бе толкова романтичен, че бе глупав и трябваше да се изсмея, но не го направих.
Целуна ме, докосване на устните ме, после езикът му се плъзна в устата ми. Знаех, когато вкуси кръвта ми, защото ръцете му се стегнаха около тялото ми и тялото ме реагира срещу мен. Той бе твърде голям, за да не го почувствам как се втвърди между телата ми.
Плъзнах ръцете си над ръцете му, блузата му и не бе достатъчно. Исках да докосна голата му кога до своята, да изпия всеки инч от него във всеки свой.
Той ме целуна сякаш щеше да пие от мен и знаех, че част от вълнението бе от прясната рана. Издърпах блузата му от панталоните му и плъзнах ръцете си по гърба му. Но не бе достатъчно.
Той се отдръпна от целувката и издърпа блузата си над главата. Просто докосвайки голите ни гърди една срещу друга бе по-добре. Бе сякаш кожата ми искаше неговата кожа. Никога не съм се чувствала така.
Държахме се силно, и двамата дишайки тежко, ръцете ни заключени около нас, лица притиснати към рамото на другия, тежкото му дишане на врата ми.
- Нямаме време за повече. – прошепна той.
Кимнах, главата ми още бе на рамото му. Не е сякаш бях планирала още, но..
- Трябваше да докосна кожата си до твоята, защо?
- Ти си моята Нимир-Ра и аз съм твоят Нимир-Радж.
Отдръпнах се достатъчно да видя лицето му.
- Това не ми го обяснява.
Той хвана лицето ми в ръце, правейки сериозен очен контакт.
- Ние сме двойка, Анита. Легенда е сред леопардите, че може да откриеш перфектния партньор и от първия път, когато правите секс сте свързани, повече от брак, повече от закон. Винаги ще копнеем един за друг. Душите ни винаги ще се търсят една друга. Зверовете ни винаги ще ловуват заедно.
Би трябвало да ме изплаши, но не. Трябваше да ме ядоса, но не го направи. Трябваше да почувствам много неща, но всичко, което наистина чувствах, бе че той е прав и дори не исках да се опитвам да го разубедя в това.
- На Ричард наистина ще му хареса това. – каза Елизабет.
Мърл и Ноа за задържаха долу на колене и грубият жест нямаше как да не боли малко. Погледнах я.
- Благодаря, че ми напомни какво щях да правя, Елизабет. Разсеях се.
Отдръпнах се от Мика, пръстите ми проследих ръцете му надолу, сякаш не можех напълно да се пусна от него.
- Пуснете я, момчета. Тя е мой проблем, не ваш.
Те погледнаха към Мика, който кимна. Елизабет остана на колене, сякаш е несигурна какво да прави. Опита се да накара някой да и помогне да си стъпи на краката, но те я игнорираха и оставиха да се изправи сама.
Отне ми време да си сложа обратно сутиена, докато вървях към джипа си, кобура на раменете ми все още се поклащаше около талията ми. Сложих си го върху голата ми кожа и не бе комфортно, но не исках да губя време да си слагам ризата. Знаех какво щях да направя сега.
Вървях към джипа си и всички чакаха в мрака, докато отключвах вратата, преместих се на пътническото място, отворих жабката и извадих резервния пълнител с оловни куршуми. Започнах да нося резервен пълнител с оловни куршуми в джипа откакто попаднах на няколко коварни фей. Можеш да стреляш по фея със сребро цял ден и няма да направи кой знае какво. Но олово, те не харесват олово. Оловото също така си имаше и други употреби, защото нямаше да убие превръщач. Само сребро би го направило. Върнах се обратно към тях, извадих пълнителя в пистолета, докато вървях. Оставих пълнителя в джоба си, макар да не пасваше добре и заредих новия п

Елизабет най-накрая започна да се оглежда притеснено, когато бях на две коли разстояние. Всички други вече щяха да са побягнали, но здравия разум не бе една от силните страни на Елизабет. Вече бях насочила оръжието към нея, когато много спокойно се приближих по-близо, когато тя каза:
- Не би посмяла.
Насочих дулото на оръжието си към нея и не почувствах нищо. Бе голямо, студено празно място вътре в мен – напълно спокойно и мирно. Но в центъра на това празно място мирът бе много близо до задоволството. Отдавна очаквах да направя това.
Застрелях я два пъти в гърдите, докато все още ми казваше, че няма да я застрелям. Тя се обърна, гръбнакът й се изви на дъга, ръцете й драскаха по пътя, краката й подритваха, докато се опитваше да диша.
Всички бяха разчистили голяма пространство около нея. Застанах над нея и се вгледах надолу към нея, докато се опитваше да диша и сърцето й се бореше около раната, която й бях направила.
- Постоянно повтаряш, че не мога да те убия като истинска Нимир-Ра като разкъсам гърлото ти или те изкормя. Може би това скоро ще се промени, но дотогава мога да те застрелям и ти ще си просто мъртва.
Очите й се въртяха отчаяно, докато тялото й се опитваше да се справи с вредата. Кръв се появи в устата й.
- Тази път не бе сребро. Но провали ме отново, Елизабет, в нещо голямо или дребно, провали се пред който и да е член на този пард и ще те убия.
Най-накрая имаше достатъчно въздух да проговори. Изплю кръв и думите си:
- Кучка, дори нямаш... – още кръв, - смелостта... – тъмна кръв от устата й, - да ме застреляш наистина.
Гледайки надолу към нея осъзнах нещо, което преди не бях. Елизабет искаше да я убия. Искаше да я изпратя, където е Габриел. Най-вероятно не бе осъзнала какво иска, но ако не бе смъртно желание, бе нещо много близко.
Лежеше там и се лекуваше, проклинаше ме и ми казваше колко съм слаба. Отново я застрелях в гърдите. Тя се гърчеше и трепереше и локвата кръв просто се разшири под тялото й.
Оставих пълнителя да падне в ръката ми от оръжието, оставих го в другия си джоб и взех отново основния си пълнител за оръжието.
- Този път сребро, Елизабет. Нещо повече за казване? – изчаках, докато оздравя достатъчно да говори. – Отговори ми, Елизабет.
Тя се вгледа в мен и имаше нещо в очите й, нещо, което ми казваше, че най-накрая сме се разбрали. Тя се боеше от мен и понякога това е най-доброто, което може да направиш с хората. Опитах се с любезност. Опитах с приятелство. Опитах с уважение. Но когато всичко друго се провали, страхът ще свърши работата.
- Добре, Елизабет, радвам се, че се разбрахме.
Обърнах се към другите. Те ме гледаха сякаш ми е израснала втора глава – гадна. Мика държеше дрехите ми и пуснах кобура си, за да се облека. Никой не каза нищо, докато се обличах.
Когато всичко си бе отново на място:
- Ще отиваме ли сега към къщата?
Калеб изглеждаше зле. Мика изглеждаше доволен. Също и Мърл, и Джина, и всичките ми леопарди.
- Няма да ти бъдат позволени оръжия тази вечер в лупанара. – каза Мърл.
- Затова са ножовете. – казах.
Гледа се в мен сякаш не бе сигурен или съм сериозна или не.
- Усмихни се, Мърл, тя ще се излекува.
- Започвам да вярвам каквото казаха плъхолаците.
- И какво е това?
- Че си достатъчно страшна и без да бъдеш Нимир-Ра.
- Това дори не е близко до страшно. – казах.
Очите му се разшириха.
- Наистина?
Бе Натаниел, който каза:
- Наистина.
Останалите ми котки го последваха, кимайки.
- Тогава защо не се боите от нея? – попита Джина.
- Защото не се опитва да плаши нас – каза Зейн. Той погледна надолу към Елизабет, все още неспособна да помръдне. – Разбира се, може би правилата са се променили.
- Само за малки лоши леопарди – казах аз. – Нека да вземем плъховете и да вървим да видим вълците.
- И лебедите. – каза Мика.
- Лебеди?
Той се усмихна.
- Имаш нови завоевания, Анита, дори когато не искаш.
Той ми подаде ръка. Поколебах се, тогава бавно я взех. Пръстите ни се докоснаха и вървяхме ръка за ръка надолу по пътя и се чувствах добре и наистина, сякаш бях открила част от себе си, която липсваше. Оставих Зейн да се увери, че Елизабет не бъде прегазена от кола. Изпратихме д-р Лилиан да я види. Останалите леопарди последваха Мика и мен, и за първи път откакто наследих котките, се почувствах като истинска Нимир-Ра. И може би, само може би, нямаше да ги предам.