Превод: Nuriko
Редакция: la_amour
65 Глава
Стаята бе тъмна, съвършено тъмна, като да ослепееш, нищо, като пещера. Химера пусна ръката ми. Бе като да те оставят да се носиш по течението, изгубен в тъмнината. Размърдах се в мрака. Протегнах се слепешком да се хвана и докоснах нещо. Сграбчих го, опитвайки се да се хвана за нещо, каквото и да е. Тогава плътта поддаде под ръката ми и осъзнах, че е човек и не е където трябва да бъде. Бе твърде високо да бъде нечии прасец, отдръпнах се назад и нещо друго се блъсне в гърба ми. Почувствах се като малка катерича, ръце протегнати, мъчейки се в мрака и се ударих в някой друг, който се залюля, когато го одарих. Осъзнах, че каквото и да бе, то висеше от тавана. Придвижих се по-далеч от него и се изправих пред следващата изненада. Солидна маса от плът до плът ме остави да разбера, че е тяло. Крясъкът ме накара да разбера, че е жив. Ударих достатъчно силно, че мъжът се полюля отново към мен и се опитах да се отдръпна и да се освободя от тях, но ръката ми продължи да докосва тела и човешки части – хълбоци, бедра, слабини, задници. Движих се по-бързо, опитвайки се да се проправя път през гората от висящи тела, все едно ги накарах да се блъскат едно в друго. Мъжки крясък в мрака; от тона на гласа знаех, че не са жени. Една тяло ме удари достатъчно силно, че паднах и люлеещи се крака се удариха в мен. Опитах се да изпълзя далеч от тях, но те бяха навсякъде, докосвайки ме, удряйки ме, някой се плъзгаха по тялото гърба ми. Лежах долу на пада, опитвайки се да избягам, да се освободя, люлеейки ги с ръцете си, ужасена да не бъда докосвана. Пълзях по гръб, използвайки краката и ръцете си да се опитам да мина под тях, но височината им бе различна и не можех да се освободя от тях.
Почувствах викът ми да се натрупва в гърлото ми и знаех, че ако изкрещя само веднъж, ще продължа. Ръката ми се озова в локва от нещо топло и гъсто, и това ме спря. Дори в мрака знаех какво чувство има кръвта. Това сигурно бе точката, където повечето хора определено биха започнали да крещят, но някак си усещането за кръвта ме успокои. Познавах кръвта и да я оставя да кърви, докато човека не умре. Притиснах ръката си в този все още топла локва и това ме стабилизира.
Излегнах се на пода с топлата ми ръка в кръвта и главата ми лежаща в един господ знае какво, и се научих отново да дишам. Ако лежах много мирно и не се опитвах и да се движа, краката не ме докосваха, нищо не ме докосваше. Така че лежах в мрака и затворих очи, и се опитах да използвам останалите си сетива, защото очите ми бяха безполезни. Имах доста добро нощно виждане, но дори котка се нуждае от някаква светлина, а тук нямаше нещо, нищо освен мрак.
Веригите изскърцаха, докато телата още се люлееха над мен. Имаше малки пролуки за влизане на въздух. Топла капка падна на бузата ни. Цялото това движение бе причинило ново кървене на някой. Задържах очите си затворени и се насилих да стоя мирно, дори при дишането. Един мъж изкрещя:
-Господи, Господи, Господи! – отново и отново, колкото бързо можеше да се поеме дъх.
Бе загубил разсъдъка си и не го винях. Аз самата се бях приближили много, а не бях увиснала гола от тавана, кървейки.
Гласът на Химера се появи от тъмнината.
-Млъкни, млъкни мамка му!
Мъжът спря да крещи почти веднага, но дъхът му се появи на пресекулки, все едно трябваше да издаде някакъв звук.
-Анита – каза Химера, - Анита, къде си?
Дори той не можеше да вижда в тази чернота и мирисът на кръв, пот и плът добре замаскираше миризмата ми. Страхотно, той не знаеше къде съм. Пожелах си да можех да помисля за нещо добро да направя с тази информация. Но просто лежах в мрака на пода, ръцете ми в локва изстудяваща се кръв, още една топла капка кръв удари гърдите ми и не направих нищо. Всичко, което трябваше да направя е да остана, докато се появи подкреплението. Опитах се да говоря с Химера и това не се получи добре. Опитвам с тишина.
-Анита, Анита, отговори ми.
Не отговорих. Ако искаше да ме открие можеше просто да запали проклетата лампа. Помислих, че искам малко светлина. Но после си помислих, че може би не искам наистина да видя какво бе надвиснало над мен в тази стая. Може би е един от тези знаци, дето проблясват в ума ми, от тези дето никога не разпознаваш. Но аз наистина исках да видя, почти всичко. Лежах в мрака, по начина, по който се прегръщах под завивките като дете, уплашено от мрака, уплашено от това, което не можех да видя.
-Отговори ми, Анита!
Той изкрещя този път, рязък глас.
Мъжки глас над мен.
-Отговори му ако можеш, не искаш да ти бъде ядосан.
Друг мъж издаде звук като задавящ се смях. Прозвуча тънък, все едно имаше кръв в устата и гърлото си.
Мракът бе пълен с гласове казващи:
-Отговори му, отговори му.
Бе сякаш вятъра е открил глас и ми даваше инструкции в мрака.
Още една капка кръв падна на гърдите ми и започна да се плъзга надолу по кожата ми. Не я избърсах. Не помръднах. Бях уплашена от всяко движение, което би подсказало на Химера къде съм и не исках това.
-Млъкнете!
Химера изкрещя и го чух да се придвижва по-бързо из стаята. Гласовете над мен замлъкнаха. Но все още можех да ги почувствам да висят като тежест над мен като каменен таван притискащ се към мен. Поех си дълбоко дъх, бавно го изпуснах. Клаустрофобията ми се опитваше да крещи в главата ми, че не можех да дишам, но това бе лъжа. Мракът нямаше тежест; страхът говореше. Ако Химера искаше да ме остави да лежа в мрака следващия час докато дойде помощта, щях да го оставя. Нямаше да се паникьосам.Нямаше никак да ми помогне да започна да пълзя през посока из пода с крака на гърба си. Ако го направех, щях да започна да крещя и няма да спре за дълго, дълго време.
Кръвта се плъзна по шията ми в косата ми и продължих да държа очите си затворени и концентрирайки се на дишането си, тихо.
-Отговори ми, Анита или ще започна да кълцам мъжете увиснали над теб.
Каза Химера. Гласът му бе близо, но не твърде близо. Все още бе извън гората от висящи тела.
Все още не отговарях.
-Не ми вярваш? Нека ти го докажа.
Мъжът изкрещя, високо, пискливо, безнадеждно
-Недей. – казах.
-Недей какво?
-Не ги наранявай.
-Те са нищо за теб, не са твое животно, нито твой приятел. Защо те е грижа?
-Орландо Кинг знае отговорът на въпроса ти.
-Питам теб. – каза Химера.
-Вече знаеш отговора. – казах.
-Не, не! Орландо знае отговора. Аз не. Не разбирам. Защо те е грижа за непознати.
Другият мъж изкрещя отново.
-Спри, Химера.
-Или какво? – попита той. – Какво ще направиш ако не спря? Какво би направила ако остана тук в мрака и режа парчета от този човек? Как ще ме спреш?
Мъжът се тресеше.
-Не, недей, не това, нееее!
Писъкът заглъхна, което значеше, че мъжът е или мъртъв или припадна. Надявах се че е припаднал, но във всеки случай не можех да направя много.
-Можеш ли да вкусиш страхът, Анита? Завърти го на езика си като силна подправка е.
Точно сега устатата ми бе толкова суха, че не можех да вкуся нищо. Но можех да усетя страхът им, да го подуша върху тях. Всички те се бояха сега, пресен ужас, избиваше от кожата им.
-Лесно е да плашиш хора в мрака, Химера. Всеки се бои от мрака.
-Дори и ти?
Пренебрегнах въпроса.
-Бе ми казано, че ако дойда тук, че пуснеш Чери и Мика да си вървят.
-Така казах на Зак.
И в този момент узнах, че няма намерения да ги пусни. Не би трябвало да ме изненадва, но го направи. Наистина ли очаквах честна сделка от него? Може би. Пренебрегнах частта от себе си, която ми казваше,че той няма да направи каквото казва. Означаваше, че всички сделки отпадат. Отидох от имайки нещо за преговори, към нищо. Само с помахване, той можеше да убие Чери и Мика преди да пристигне помощта. Пулсът ми се ускори отново и се борех да запазя равномерно дишането си. Извадих ръката си от студената локва кръв. Можех също така добре и да помръдна. Той скоро щеше да ме открие чрез гласа ми.
Поставих ръцете си на стомаха си и се опитах да помисля какво да правя, невъоръжена, срещу мъж, който е по-тежък от мен с повече от сто паунда и бе достатъчно силен да разбие тухлени стени. Нищо полезно не ми идваше на ум. Може би насилието не бе отговорът. Какво оставаше? Секс? Сладки причини? Остроумни отговори? Господи, малко помощ тук.
-Не изпитваш нуждата да говориш, нали така? – попита той по-спокойно отколкото бе досега, по-“нормален”.
-Не, освен ако нямам нещо за казване.
-Това е необичайно за жена. Повечето от тях не могат да понасят тишината. Те говорят, и говорят, и говорят.
Той звучеше спокоен. В действителност, той звучеше сякаш трябва да седим през масата в някой приятен ресторант на сляпа среща. След като бяхме в често черна стая за мъчения с кръв на пода, този глас бе дори по-плашещ отколкото бяха заплахите. Той трябваше да говори гръмко и беснеещо, но спокоен малък разговор, това бе наистина откачено.
Гласът му стана по-спокоен, но никога не прозвуча като този на Орландо Кинг. Бе все едно има друг глас излизащ от него, друга личност, може би. Не знам и не ми пукаше. Ако го държи далеч от рязането на хора, тогава ура.
-Би ли искала да видиш леопарда си сега? – попита спокойният глас.
-Да.
Светлините избухнаха за зрението ми и ослепях от блясъка все едно бях в тъмното. Поставих ръка над очите си да се предпазя, после бавно я свалих, докато зрението ми се изчистваше.
Взирах се в чифт стъпала, крака. Зрението ми отиде нагоре по линията на човешкото тяло да открие пресни следи от лапи по задника му и други места. Друга капка кръв минаваше от голия му крак до ръката ми. Зрението ми бавно премина на друг чифт крака, и следващия, и следващия... Дузини мъже висяха като някакви орнаменти. За първи път се оставих да се почуда дали Мика не висеше някъде тук сред гората от тела?
-Искаш ли да станеш или се наслаждаваш на гледката от там?
Спокойният глас проговори от само два фута от мен. Накара ме да се обърна рязко. Извърнах глава да видя Химера стоящ на разстояние от двама висящи мъже от мен.
-Ще стана ако не възразяваш.
-Позволи ми да ти помогна.
Той бутна един от висящите мъже настрани, като да мръднеш завеса, като бледо сините очи не са отворени, взирайки, като мъжът, който не помръдна, когато Химера го докосна.
Бях на крака, внимателно избягвайки телата близо до мен, преди Химера да помръдне друго тяло и да ми помогне да стана. Наистина не исках да ме докосва.
Очите на Химера се върнаха до човешко сиви. Лицето му бе празно, обикновено. Онази почти диаболична усмивка я нямаше, но и не гледаше като Орландо Кинг. Бе някой друг. Въпросът бе, дали новата личност щеше да бъде повече полезна или по-опасна.
Той избута назад телата все едно задържа врата, за да мина. Позволих му да го направи, но продължих да го наблюдавам, все едно очаквах да се опита и да ме сграбчи. Когато излязох в откритото пространство изпуснах дъха, който дори не знаех, че съм задължала.
Химера застана зад мен и аз се отдръпнах малко от нето. Движение привлече вниманието ми, но бе само люлеещия се висящ мъж, въртящ се на мястото, от където Химера го бе бутнал. Всичките имаха някакви белези: нокти, остриета, изгаряния. Но един от тях липсваха краката под коленете. Обърнах се отново към мъжа пред мен и знаех, че съм пребледняла. Не можех да се спра. Не крещях. Не бях паникьосана, много. Не можех да контролирам неволните неща. Имах затруднения да контролирам и съзнателните.
-Къде са леопардите ми?
Попитах и гласът ми звучеше почти нормално. Получавах милион червени точки за това.
-Леопардът ти е тук. – каза той и премести дебела бяла завеса, което заемаше почти цялата близка стена. Той дръпна кордата и завесата се раздели. Зад нея имаше ниша и Чери бе закована за китките и глезените си към каменната стена. Кожена топка запълваше устата й. Бледите й очи бяха разширени. Сълзи размазваха засъхналата кръв по лицето й. Лицето й изглеждаше незасегнато, но кръвта трябваше да е дошла от някъде.
-Тя излекува всичко, което й причинихме. – каза Химера. Абута, змията, се появи до Химера, все едно бе призован. Големият човек подута главата на човека змия все едно бе куче, което много харесваш. – Абута показва значителен талант в подобни неща.
Трудно преглътнах и се опитах да не се ядосвам. Ядът нямаше да помогне на никой. Помощта идваше. Трябваше само да издържа докато е тук. Огледах стаята. Имаше мъже оковани към стената навсякъде. Не разпознах никой от тях. Имаше определена еднаквост в тях – млади или поне не стари, добре сложени, някой клющави, други мускулести, всякакви раси, всякакви физика, всичките атрактивни Почудих се колко ли време е отнело на Нарцис да открие всички тези добре изглеждащи мъже?
Мика не бе на стената. Стаята в Поляроида изглеждаше повече като нишата, където бе Чери. Вгледах се във все още не отворената част от завесата. Какво ли имаше там?
Придвижих се по-близо до Чери без да го осъзнавам, защото тя направи леко движение с веригите си и аз се стреснах. Обърнах се да я видя да гледа към Химера, не мен. Той не се бе придвижил доколкото можех да видя, но нещо, което бе направил я плашеше и най-накрая осъзнах какво. Очите му отново бяха станали животински и онази ужасна усмивка се бе върнала. Той отново бе Химера и наречи го предчувствие, но се обзалагах, че бе по-проблемен от другите две личности.
-Освободи я. – казах, все едно бе възможно той да направи каквото исках. Не бях сигурна.
Той протегна ръка към лицето й и аз сграбчих китката му.
-Освободи я.
Той ми се усмихна с онази неприятна усмивка.
-Мразя да изгубя една от малкото жени, който имаме тук. Нарцис може да върви и по двата начина, но той държи жените вън от парда си. Истинските натурални хиени са матриархални. Той се бой, че ако въведе жени инстинктът ще надделее и той ще изгуби парда, защото той не е достатъчно жена да го задържи.
-Винаги ми е приятно да научавам нови животински факти - казах, - но освободи Чери и я отведи от тук.
-Но какво ще стане с любовника ти? Ами Мика?
Срещнах тези различни животински очи и се преборих да задържа страха далеч от лицето си.
-Реших, че го пазиш за най-накрая, един вид финал.
Гласът ми бе преминал от спокоен на дрезгав. От тона, би си помислих, че ми е все едно по един или друг начин, но не можех да спря пулса си да подскочи по врата ми.
Усмивката му се задълбочи и наблюдавах човешко изражение да изпълва тези животински очи. Очакване, очакване за моята болка, мисля.
Той бавно отвори завесата, разкривайки Мика окован за китките и глезените си за стената, точно като Чери. Но за разлика от нея, раните му не бяха зараснали. Дясната страна на лицето му бе подредена зле. Очите му бе така подуто, че бе напълно затворено, покрито със засъхнала кръв. Онзи деликатен ъгъл на брадичката му бе подут до неузнаваемост. Подуването бе изкривило устните му на една страна. Бе така подуто, че можех да видя розовото вътре в устата му и зъбите, където устата му не можеше да се затвори напълно.
Чух слаб звук и бе от мен. Бях близо да се разплача и не можех да си го позволя. Ако Химера знаеше колко ме наранява това, той бе наранил Мика още повече. Не можех да се спра да не го докосна. Трябваше да го докосва, защото само тогава би било истинско за мен. Само гледайки никога не бих повярвала.
Докоснах с пръсти цялата страна на лицето му. Здравото му око леко се отвори. Имаше миг на облекчение, после мисля, той видя Химера и очите му се разшириха. Опита се да говори, но не можеше да отвори устата си. Издаде слаб болезнен звук.
Химера докосна нараняването му, леко, но Мика изквича. Сграбчих китката му, както направих и при Чери и придвижих тялото си между двамата мъже.
-Освободи го.
-Лично счупих челюстта му, защото ме излъга.
-Той не те излъга. – казах.
-Той ми каза, че ще бъдеш панллер като мен, но не си – наведе се към мен, душейки. – Щях да го подуша ако бе. Ти си нещо и това не е човек. Подушвам леопард и вълк – той си пое дълбоко дъх, точно над кожата на лицето му. – Но също така миришеш на вампир. Ти не си като мен, Анита – той погледна към Мика. – Той само се опита да ме задържи да не нараня него или котките му след като те спаси от хората ми, когато дойдоха в къщата ти.
-Така, не съм панллер. Значи ли това, че няма да ти бъда партньорка?
Тогава той се засмя.
-Ох, не знам, харесвам изнасилванията, придават привкус.
Мисля, че го каза само, за да ме шокира, но не бях сигурна. Дали бе насилил Чери? Дали я бе докосвал? Опитах се да задържа мислите си далеч от лицето си, защото с мислите дойде и бяла, гореща вълна от гняв.
-Ох, не ти харесва мисълта, нали така?
Той се опита да докосне косата ми и аз отстъпих далеч от него, вън от нишата, така че да имам пространство да маневрирам. Помощта идваше, но бърз поглед към часовника ми подсказване, че остават още двадесет минути до определения час. Може би частите ще дойдат по-рано, може би не. Не можех да си позволя да разчитам на това.
Той не се опита и ме последва, само на инч от себе си.
-Мога да те изнасиля пред Мика. Не мисля, че никой от вас би го харесал. Макар честно мисля, че предпочитам обратното. Орландо е хомофоб. Чудя се защо ли е така?
Заговорих, докато държах завесата, държейки го далеч от Чери и Мика.
-Мразим най-много това в другите, което мразим най-много в себе си. – казах.
-Браво – каза Химера. – Да, пазя доста от Орландо скрито от Орландо.
-Сигурно е трудно. – казах.
-Какво? – попита ме той.
-Да пазиш тайни, когато споделяте едно тяло.
Той ме проследи бавно покрай края на стената.
-Първоначално не искаше да знае какво сме направили, но после той стана... негодуващ към нас. Мисля, че би се наранил, ако не го бях спрял.
Химера се придвижи между увисналите мъже.
-Той се събуди в мрака между тях. Крещи като момиче – Химера докосна с пръсти устните си и каза. – Опа, извинявай, той въобще не крещя. Крещя като бебе докато не дойдох и не го спасих, но той не изглеждаше въобще благодарен. Все едно ме обвиняваше.
Химера изглеждаше озадачен и отново имах това усещане, че слуша неща, който не чувам.
Той се вгледа в мен.
-Чу ли това?
С разширени очи го погледнах и свих рамене.
-Какво?
Той погледна отвъд увисналите мъже и аз се огледах за оръжие. Всичката тази вреда и рязане на хора, трябваше да има острие някъде тук. Но стаята бе бяла и празна, освен окованите мъже. Не трябваше ли да има сума ти, маса проклети оръжия? Каква тъмница бе това, жертви без инструменти за мъчения?
Тогава го чух, виковете, боят. Битката бе започнала. Макар да бе все още далеч. Добрата новина бе че помощта идваше, лошата новина бе, че Химера знаеше какво става и аз бях сама с него. Добре, не сама, но никой окован към камъка нямаше да тръгне да ми помогне.
Той се обърна с лице пълно с гняв към мен, който бе хищнически дори без променя формата си.
-Защо овлече всичките алфи?
Попитах. Все още се опитвах и задържах да говори; само това можех.
-За да завладея групите им.
Думите му излязоха тихо и ръмжейки през стърчащите зъби.
-Змиите ти са анаконди. Алфата, който взе е кобра. Не можеш да владееш един тип змии, какъвто ни се.
-Защо не? – попита той и започна да върви към мен, все още в човешка форма, но с тази наситена грация, която бе повече животинска отколкото човешка.
Нямах добър отговор на този въпрос.
-Алфите живи ли са?
Той поклати глава.
-Чух битка, Анита. Какво си направила?
-Нещо не съм направила.
-Лъжеш. Мога да го подуша.
Добре. Може би истината ще помогне.
-Звуците, който чуваш са кавалерията идваща да ни спаси.
-Кой? – попита той, гласът му бе почти като ръмжене.
Все още вървеше към мен и аз все още отстъпвах.
-Рафаел и плъховете му, може би и върколаците досега.
-Има стотици хиени в тези сграда. Кавалерията ти не може да мине през тях навреме да те спаси.
Свих рамене, боейки се да кажа истината, боейки се, че ще го изкара на любовниците на хиените. А аз не смеех да излъжа; той щеше да го подуши. Така че продължих да отстъпвам. Бяхме почти до вратата. Ако можех да я отворя, може би той щеше да ме подгони. Може би щях сама да го отведа до засадата.
Абута се придвижи пред вратата. Бях го забравила и това бе небрежност. Не фатална, не още, но небрежност.
Притиснах гърба си до стената, така че да държа и двамата под око. Абута остана до вратата, съобщението бе ясно, ако не приближавам вратата той щеше да остане далеч от мен. Химера, от друга страна, продължи да се приближава. Бях между панллер и змия – не точно между чука и наковалнята, но близо.
Химера премина в другата си форма. Виждала съм превръщачи да се променят през години и винаги бе насилствено или мръсно. Но това, това бе точно... отнемащо дъха. Люспите покриха тялото му все едно са вода. Нямаше видими течности, без кръв, нищо освен промяната, все едно той премина от една в друга форма, като Кларк Кент се променя на Супермен. Бе толкова бързо, че бе почти мигновено. Дори не пропусна стъпка. Дрехите му паднаха като листата на цветето падащ на земята и той стъпи в змийската форма на Коронус. (Така се казва водача на змиите анаконди.) Големият човек змия престана да се движи. Той замръзна в тази неподвижност, което змиите обичат. Замръзнах, когато й той го направи. Най-накрая обърна главата си, така че да ме погледне с тези медни очи. Трябва да си е поиграл доста с рецепторите си, за да станат такива.
-Помня те. Химера ни каза да те убием - погледна наоколо из тъмната стая и бавно каза. – Къде сме?
Тогава той се наведе все едно го боли и следващата форма бе човек, но не тялото на Орландо. Бе Бооне преди очите на Бооне да изгубят объркания си вид, той бе лъв. За секунда помислих, че може да е Марко, но разбира се, той не можеше едновременно да бъде Марко и Коронус; дори Химера не може да се справи с това.
Той бе златен, жълтeникaвoкaфяв, мускулест, с добра мускулатура, с грива около полу-човешкото си лице, дето бе почти черно. Ноктите на ръката му бяха като черни кинжали.
-Тази форма е истински моя – изръмжа той. – Змията и мечката са като Орландо, все още вярват в себе си. Но аз съм всичко, което е и няма нищо освен Химера.
Той се протегна към мен и аз се наведох. Побягнах към висящите мъже, защото знаех, че те ще го забавят, после се обърнах в последната секунда, така бързо, че паднах на земята и се отдръпвах назад с ръце и крака като маймуна. Те щяха да го забавят, но той би ги разкъсал, за да стигне до мен. Не можех да го позволя.
Приклещи ме в далечния края на стаята – най-отдалечения от вратата и Мика. Мисля, че би могъл да ме хване по-рано, но той не бързаше. Не знам защо. Звуците на битката бяха по-близки, но не достатъчно.
Химера дойде към мен като грацията откриваща се в насилието, планина от мускули с тен и козина блестяща на светлината. Отвори уста и изръмжа, звук, който никога не бях чувала преди извън зоологическата градина. Този продължителен рев ме накара да остана малко по-изправена. Зак и Бахтус бяха обещали да дойдат да ни вземат от тук преди останалия бой да започне. Те се провалиха или излъгаха, но нямаше да се предам без борба и щях да падна крещейки. Гледах го да идва към мен като кошмар на забавен каданс, красив и ужасяващ като нещо като чудовищен ангел.
Изведнъж ardeur се надигна в мен като топла вълна, плъзгайки се по кожата ми, карайки ме да ахна. Последният път се бе надигнал заради голотата на Ричард. Този път... може би бе защото е време да го нахраня отново. В момента, в който помислих за ядене, знаех, че Жан-Клод се е събудил и с неговото издигане долу в дълбините на Цирка, ardeur се бе издигнал в мен.
Химера спря където бе, разтърсвайки голямата си мъжествена глава.
-Какво е това? – изръмжа той.
Гласът ми бе задъхан.
-Ardeur.
-Какво?
- Ardeur, огънят, нуждата. – казах.
С всяка дума ardeur растеше като тежест и тази тежест се притисна срещу моя звяр. Плъзнах се нагоре над това тясно място вътре в мен и двете различни топлини се надигнаха в мен, разтиляйки се по тялото ми, приближавайки ме към Химера. Вече не се боях от нето. Част от мен знаеше, че това не е истина, че страхлив човек с оръжие е по-вероятно да те застреля от смел човек, но частта от мен, която бе способна да мисли се отдръпваше все повече, оставяйки назад само инстинкта. Каквото бе останало харесваше мириса на страх. Напомни ми на храна и секс.
Химера отстъпи назад и започнахме бавно да вървим заднешком както бяхме дошли, този път с мен пристъпвайки бавно към него. Гледах го както той ме гледаше и част от мен забеляза, че поставях крака си над другия, почти стъпвайки на собствените си стъпки като котка. Походката бе странно грациозна, плъзгайки бедрата си. Гръбнакът ми бе изправен, рамене назад, ръце почти бездвижни от страни, но имаше напрежение минаващо през цялата горна част на тялото ми, обещание за екшън, за насилие. Винаги преди ardeur надвиваше хищническия глад, но докато гледах Химера, гледайки този голяма мускулеста фигура да се отдръпва от мен, бе месо, за което си мислех. Зъби и нокти, плът за разкъсване, хапане, раздиране. Почти можех да вкуся кръвта-топла, почти гореща в устата ми, надолу по гърлото ми. Не бе само моя хищнически глад, но и жаждата за кръв на Жан-Клод и копнежа за плът на Ричард. Бе всичко това и ardeur минаващ над всичко това, така че единия глад се преплиташе в другия като безкрайна верига, змия хапеща собствената си опашка, Уробус от желания.
(Ouroboros or Uroborus - древен символ на змя или дракон хапещ опашката си. Символ на безкрайността)
Химера спря да бяга, притискайки се към бялата завеса. Бяхме почти стигнали до Чери и Мика. Имаше солидна стена зад Химера, зад завесата.
-Какво си ти? –попита ме той със задавен глас, пълен със страх, който извираше от нето като вълни. Той подуши въздуха, разширени ноздри. – Дори не миришеш по същия начин.
-На какво мириша?
Докоснах гърдите му само с пръстите си, несигурна какво ще направи. Но той не се отдръпна. Притиснах дланта си над сърцето му и почувствах този тих сърдечен ритъм срещу ръката си, все едно можех да го милвам, като да прекарам длан по главата на барабан. Знаех в този миг, какво желаеше той най-много от всичко. Той искаше да умре. Каквото и да бе в сърцевината, каквото и да бе останало от Орландо Кинг, той искаше да сложи край. Той се бе опитвал да се самоубие от момента, в който е научил, че ще се превърне във върколак. Никога не е размислил. Просто не е могъл да се самоубие, не и направо.
Наведох се по-близо до него, притискайки телата ни заедно, леко, двете ръце на гърдите му.
-Ще ти помогна. – прошепнах.
-Ще ми помогнеш, как?
Но гласът му бе изплашен, все едно вече знае.
Болка премина през гърдите ми. Коленете ми се подкосиха и Химера ме хвана, внимателно, с тези ръце-лапи. Мисля, че бе жест по навик. За момент гледах през очите на Ричард, видях хиени да се зъби срещу него, почувствах нокти да разкъсват гърдите му. Болката бе остра, кости се чупеха, после вкочаненост и Ричард не се бори. Той почувства вкочаността по цялото си тяло. Знаех в този миг, че Ричард иска да умре или по-скоро не искаше да живее какъвто е. Болката го бе накарала да се протегне към мен, но ръцете му бяха бавни, бавни да го защитят. Той никога не би признал, че иска да се остави да умре, но го желаеше и това го бе направило бавен. Достатъчно бавен, че хиената да разтвори гърдите му като диня.
Шанг-Да бе там, отдръпвайки хиената от него, после бях обратно в тялото си, без дъх, облегната на завесата и нишата отзад. Завесата бе забавила част от падането и последните частици от вкочанеността на Ричард вдървиха тялото ми, така че не боля наистина. Лежах за секунда да бъда сигурна. Ръката ми се протегна и докосна метал. Повдигнах края на завесата и открих че тази ниша е пълна с оръжия. Открих остриетата. Химера ме бе хвърли към тях и шокът от раната на Ричард бе победил ardeur. Ръката ми се затвори върху нож, който бе по-голям от ръката ми. Повдигнах го към светлината и разпознах среброто когато го видя. Ardeur си бе тръгвал без да се нахрани и бях въоръжена. Животът е добър.
Тогава чух звука на нокти или остриета, в плът; тих, раздиращ звук на нещо остро минаващо през плът. Ако чуваш достатъчно често звука, знаеш какво е.
Можех да видя висящите мъже от тук и те бяха недокоснати. Стомахът ми се стегна и стана студен, защото знаех къде е Химера. Само не исках да знам кой от тях режеше.
Издърпах завесата далеч от мен, започвайки да се изправят и Абута бе пред мен. С една ръка държах на кълбо завесата и я захвърлих по него. Направи каквото всеки би. Той подскочи и аз прекарах сребърното острие през средата на тялото му, закачайки, търсейки сърцето.
Абута изкрещя, ръката му се протегна към където Химера режеше хората ми. Той каза нещо на език, който не разбирах. И докато тялото му падаше, продължи да въртя острието търсейки проклетото му сърце, но сърцето бе твърде заклещено между ребрата му и по-широко от обикновените ми ножове. Не тръгваше натам, накъдето исках. Съзрях проблясък на златист цвят мигове преди Химера да протегне ръка към мен и да ме изпрати летейки към висящите мъже. Ударих нещо солидно и те изплакаха, после бях на земята опитвайки се да си поема дъх. Ръката му ме бе ударила през едното рамо и сега то бе изтръпнало от удара.
Химера клекна над змията, прегръщайки го в ръцете си. Извърнах поглед към където бяха Мика и Чери. Предната част на тялото на Чери бе кървава панделка, все едно бе прекарал нокти през всяка част от нея, колкото може по-дълбоко, колкото може повече вреда да причини за възможно най-малко време. Разкъсаните й гърди се повдигнаха и се почувствах като обезумяла; тя бе жива.
Тялото на Мика бе отворено все едно нещо бе излязло през него от стената отзад. Вътрешностите му се мърдаха като нещо отделно и живо. Можех да видя неща в тялото му, който не трябва никога да виждат дневна светлина. Той изтръпна, тресейки се срещу оковите.
Изкрещях и нещо в паниката му ме отвори обратно за Ричард. Той лежеше на пода долу и умираше, и повече от това почувствах, че в това, че се е предал бе наранило вълците. Той бе техния Улфрик, тяхното сърце и глава и волята му бе слаба, и това ги бе направило слаби. Хиените и получовека, който мислеха за Химера, се биеха за това, в което вярват, или бият за тези, който обичат. Вълците нямаха нищо освен волята на Ричард да умре.
И знаех в този миг, че ако той умре така няма да сме само Жан-Клод и аз, които щяхме да го последваме, щяха да са всички вълци. Нещо бе тръгнало ужасно погрешно с плана на Бахтус и Зак. Хиените и полухората побеждаваха нашата група. Всички те, всички те щяха да умрат.
Изкрещях отново и Химера бе пред мен, с една ръка сграбчил ризата ми, ноктите му разкъсваха плитки рани по горната част на гърдите ми. Той дръпна другата си ръка назад и времето се забави. Имах цялото време на света да реша какво да правя, и все пак, нямах никакво време. Почувствах дишането на Ричард в гърдите му, почувствах го да започне да умира. Тялото на Мика трепна още веднъж, после стана много спокоен.
Изкрещях, без думи, протягайки се за нещо, нещо да ги спаси. Силите ми дойдоха, моята сила и едното нещо, което можех да направя да ги спася всички. Бе едно от най-лошите неща, който някога съм виждала да правят, но не се поколебах.
Не извиках силата си – нямаше време. Аз станах силата си. Тя преливаше, през мен, инстинктивно, изливайки се от ръцете ми. Докоснах с една ръка косматата ръка, която ме държеше, после блокирах другата му ръка, докато се приближаваше към мен със стремглаво движение. Блокирах удара и прекарах свободната си ръка над ръката на Химера, така че и двете ми да докосват неговите ръце. Момент достатъчен за мен, достатъчно докосване за него, повиках силата, която научих в Ню Мексико. Когато вдигах зомби вливах енергия в трупа, помагайки на това, което е в гроба да бъде солидно и истинско. Това бе обратно. Взимах енергията, изсмуквайки я, карайки лъва да бъде по-малко истински, по-малко жив.
Козината изтръпна под ръцете ми, докато не докоснах човешка кожа. Бе тялото на Орландо Кинг, което падна на колене пред мен. Очите на Орландо в сиво се издигнаха ужасени търсейки лицето ми, умолявайки ме, може би. Но никога не ме помоли да спра и в действителност, не бяха сигурна, че знаех как да спра.
Той започна да крещи точно преди кожата му да започне да бяга в прави линии, като да видиш десетилетия да го застигат изведнъж. Хранех се от него, хранех се от същността му, хранех се от това, което е. То мина през тялото ми, изтръпвайки по кожата ми, потапяйки се в костите ми, предизвиквайки вълна от радост през всяка фибра на съществото му и отвън. Почувствах енергията да отива към Мика, надолу по линия, която ме накара да искам да го докосна всеки път, когато е близо. Силата откри Ричард и го накара да диша. Премина отвъд всичките вълци и те вече не бяха зависими от пречупената воля на Ричард, те бяха мои и аз исках да живея. Исках всички ни да оживеем. Можем да оживеем. Можем да оживеем и враговете ни да умрат. Аз поисках това. Аз направих така. Използвах живота на Орландо Кинг да изпълня леопардите си, вълците си и в далечината, вампирите си, с воля. Воля да живеят, да се бият, да оживеят.
И през всичко това, Орландо Кинг крещеше. Той крещеше докато тялото му се отдръпваше от ръцете ми. Кожата му бе като мръсна залепяща се хартия върху скелет, когато най-накрая го пуснах. Той падна на една страна, това огромно тяло се превърна в нещо леко като въздух, но все още крещеше. Един огромен ужас на този звук един след друг, и не почувствах съжаление. Чувствах само прилива на сила, като полета на птичи криле вътре в главата ми.
Мика бе зад мен в черната, космата форма на леопард в полу-човешка форма. Центърът на тялото му бе цял, излекуван, само частично заради преобразяването му. Огромен петнист леопард с размера на пони мина покрай нас, съскайки срещу това, което бе останало от Орландо. Чери бе цяла в косматото си наметало, дори нямаше кръв.
Трябва да съм стояла там по-дълго отколкото мислех, извличайки живота на Орландо Кинг. Достатъчно дълго за тях да разкъсат оковите, достатъчно да се преобразят и излекуват. Увисналите мъже също променяха форма. И с тази промяна, те счупиха оковите си, излекувайки по-голямата част от причиненото им и паднаха на земята в петна козина и нокти. Те душеха каквото е останало от Орландо. Издаваха странни лаещи звуци, докато нещото продължаваше да крещи.
Гласът на Мика се появи космат, груб от новата му форма.
-Очите ти са като нощно небе изпълнено със звезди.
Не ми трябваше огледало да знам какво имаше в предвид. Очите ми бяха черни, плуващи и тъмни с далечния блясък на звезди в тъмнината. Очите на Обсидианова пеперуда бяха такива и очите ми бяха огледално отражение на нейните, след като ме докосна със силата си.
Далечната врата се отвори и вълците нахлуха. Шанг-Да и Джамил придържаха Ричард между себе си. Той все още бе в човешка форма, все още отказвайки да се промени и помоли силата да го излекува.
Вълците, някой в човешка форма, някой не, дойдоха да ме докоснат, да ме ближат, унижат себе си пред мен. Те виеха и душеха издъхналото нещо, дето още крещеше на пода.
Джамил и Шанг-Да помогнаха на Ричард през стаята, докато той застана срещу мен и Мика. Бе едва когато бе толкова близо, че осъзнах, че очите му бяха черни с бледи златни звезди в тях, също. Почудих се дали очите на Жан-Клод бяха същите и една мисъл ме увери, че е така. Жан-Клод бе изпълнен от прилива на сила. Ричард се взираше н мен, сякаш съм прегазила майка му. Болката на лицето му нямаше нищо общо със зарастващите рани. Бях отнела само още малко от човечността му или поне така той го чувстваше.
Погледна надолу към крещящото нещо на пода и с тези черни изпълнени със звезди и каза:
-Как можа да го направиш?
-Направих каквото трябваше. – казах.
Той поклащаше главата си.
-Не исках толкова много да живея.
-Аз исках. – каза Мика.
Двамата мъже се погледнаха един друг; жълто-зелени очи към черни. Нещо изглежда да премине през тях, после Ричард отново погледна към мен.
-Той умира ли?
-Не точно.
Той затвори очите си и за миг погледнах вътре в него, преди да повдигне щитовете си. Не ужасът го бе накарал да пребледнее, а фактът, че привила на силата, който бе почувствал бе по-добро от всичко, което бе преживявал. После щитовете се вдигнаха, но очите му останаха блуждаещи в мрака.
-Отведете ме от тук. – каза той.
-Промени формата си, Ричард, излекувай се. – казах.
Той само поклати глава.
-Не.
-Мамка му, Ричард.
Той само каза:
-Не. – тогава Джамил и Шанг-Да му помогнаха към вратата.
Гледах го, но не се опитах да го извикам обратно. Постарах се максимално да го игнорирах, докато клечах до скелетоподобното нещо, в което се бе превърнал Орландо Кинг. Знаех как да му върна енергияга и това би било привилно от само себе си, но Орландо искаше да умре, а Химера бе твърде опасен да бъде жив. Направих каквото Орландо желаеше и наложих спаведливост над Химера. Повиках магията си още един път и се прекарах през борещото се, крещящо нещо и освободих душата. Прелетя покрай мен като невидима птица и тялото издаде онзи дълъг приптящ дъх, което обикновено е последният звук. Орландо Кинг умра неразпознаем, освен ако не се проверят зъбните картони.
Мика ми помогна да стъпя на крака. Той бе обратно в човешка форма. Преди да срещна Химера бих казала, че промяната на Мика е по-гладка отколкото някога съм виждала. Той м
Сря 8 Яну 2014 - 22:10 by 
