64 Глава

Превод: Nuriko
Редакция: la_amour
Върнахме се до клуба с малко излишно време. Плъховете бяха пристигнали за подкрепление в къщата ми и оставих Рафаел начело на спасяването, защото бе точно такова. Оставих се Зак да ме отведе до бърлогата на лошите невредима. Зак щеше да носи оръжията ми и теоретично щеше да ми ги върне, ако ми бяха нужни, теоретично. Но теория и практика не винаги са едно и също нещо. Зак веднъж вече се опита да ме убие; сега се предполагаше, че трябва да му се доверя с живота си. Изглеждаше лоша идея, но щях да го направя. С достатъчно време може би щяхме да измислим по-добър план, но нямахме време. Не и ако се надявахме да спасим Чери и Мика.
Изглежда прекарах по-голямата част от последните четири години закъснявайки. Твърде късно да спася хора, твърде късно да държа чудовищата настрана. Аз бях от почистващия отряд, някой който идва след като телата бяха разпръснати наоколо и оправяше бъркотията. Убивах чудовищата, но едва след като са направили ужасни неща. Дори сега, Химера бе клал и измъчвал, но можех да призная на себе си, ако не пред някой друг, че част от мен не й пукаше въобще за останалите. Искам да кажа, съжалявам за болката на Джина и любовника на Бахтус и че Аякс бе разсечен, но те бяха абстрактни за мен. Чери и Мика бяха истински. Колко бързо само Мика бе станал реален за мен, ме плашеше, но ако не се вглеждах много в това, можех да продължа напред, можех да мисля ясно, можех да дишам нормално. Мислейки твърде много караше мислите ми да се лутат наоколо, дъхът ми да издиша малко твърде бързо.
Основната част от клуба бе мрачна и празна. Партито, както те казаха, бе горе. Бе в стаята в края на големия бял коридор, по който вървяхме да спасим Натаниел и Грегори преди дни. Химера чакаше отвън на вратата с черната си шапка и очите му леко се показваха от края, така че можех да видя бледо сиви очи. Носеше ужасно обикновен костюм, довършен с стегнаха вратовръзка и бяла риза, който констатираше странно с черната кожа на шапката. Държеше ръце зад гърба си, облягайки се на ръцете си. Опитваше се да изглежда нормален и отпаднал. Той бе изнервен и не ми трябваха ликантропски способности да забележа.
Джина се нуждаеше от помощта на две от хиените да се изкачи по стълбите. Зак и аз можехме да й помогнем, но той се преструваше, че ме пази, а Джина имаше бележка, която да плъзне на хиените. Бележката бе от Бахтус, молейки някой от тях да го пусне през тайния вход. Изглежда Химера никога не бе попитал дали има таен вход към клуба, така че никой не му каза.
Очите на Химера погледнаха покрай мен към нея.
-Джина... – той поклати глава. – Отведете я, нека получи някаква медицинска грижа.
Двете хиени не спореха, просто се обърнаха и тръгнаха надолу по коридора. Човека-змия, който бе с тях останах където е, неговите черно-зелени ивически очи не изпуснаха лицето на Химера. Бих казала, че седи мирно като добър войник, но бе повече от това. Имаше нещо на лицето му, което отиваше отвъд това, сякаш да седи там очаквайки заповедите на Химера бе най-чудесното нещо на света. Този поглед на търпеливо обожание бе плашещо от само себе си и узнах защо Бахтус каза, че змиите трябва да умрат. Не заради това, което направиха на хиените, не отмъщение, но защото хора, който благотворят техните крале като богове не търпят бунтове в замъка.
-Не бях сигурен, че ще дойдеше, мис Блейк.
Гласът му ми бе познат, но не можех да разбера от къде.
-Не ми даде голям избор.
-И за това съжалявам.
-Съжаляваш достатъчно да пуснеш мен и леопардите ми да се приберем у дома?
Той почти се усмихна, но поклати глава.
-Мика не е твой леопард, но мой, мис Блейк.
Отново, гласът бе грубо познат, но не можех да разбера от къде. Свих рамене.
-Доведе ме тук с разбирането, че Чери и Мика ще бъдат пуснати, не наранени. Звучи сякаш и двамата са мои.
Той отново поклати глава.
-Да се откажа от Мика, трябва да се откажа от всичките си леопарди, а не съм готов да го направя.
-Тогава излъга да ме доведеш тук.
-Не, мис Блейк – той извади ръце отзад гърба си. Носеше черни кожени ръкавици. – Присъедини парда си към нашия, направи ни по-силни.
Поклатих глава.
-Дойдох тук да освободя хората си, не да се присъединя към клуба ти.
Той погледна към Зак.
-Не й ли обясни какво искам.
Зак се размърда зад мен.
-Ти ми каза, че ако тя дойде тук не наранена, ти ще освободиш Мика и другия леопард. Това е всичко, което ми каза.
Химера се намръщи, дори под шапката успях да го видя. Той разтърка лицето си под кожата, все едно нещо боли.
-Знам, че ти казах, че искам да се присъедини към нас.
-Казал си много неща през последните седмици. – каза Зак, с много спокоен глас.
-Колко дълго си била Нимир-Ра на леопардите? – попита той.
Гласът му бе нормален, обикновен, макар ръцете му да продължиха да търкат лицето му.
-Около година.
-Тогава ти трябва да виждаш като мен, че има нужда от обединение на всички различни форми. Единственото нещо, което ни позволява във всеки град и да превземем малки групи е фактът, че по-големите групи няма да им помогнат. Те са като градски съседи, който само се обаждат на полицията ако техният собствен апартамент е ограбен. Те оставят на всеки, който не е като тях да върви по дяволите.
-Съгласна съм, че ликантропската общност може да има нужда от съдружие, но не съм сигурна, че мъчения и подкупвания е начинът да бъде направено.
Той покри с ръце очите си, навеждайки се назад, все едно изпитваше болка. Човека-змия го докосна с малки черни ръце. Химера се присви, после се изправи, змията все още го докосваше, успокояваше го, мисля.
Химера ме погледна, право в очите. Той хвана кожената шапка и я дръпна от главата си. Тъмната му коса остана по краищата, потна, нуждаейки се да бъде сресана. Сивото не бе лесно да се прикрие вече. Изглеждаше повече като косата на луд професор, все едно е направил нещо ужасно и това бе променило цвета за една нощ. Можех да видя белезите отстрани на шията му сега. Орландо Кинг, представящ се като Химера, погледна надолу към мен.
Просто се взирах в него. Бях твърде изненадана за нещо друго.
-Виждам, че не ме разпознахте, мис Блейк.
Поклатих глава, опитвайки два пъти преди да кажа.
-Не очаквах да те видя тук.
Това прозвуча зле дори за мен, но да срещна Орландо Кинг, свръх ловеца на вампири, не трябваше да се окаже лидера на група бунтуващи се превръщачи. Някак си го подлагах на съмнение.
-Затова знаеш всичко за превръщачите в града, защото са дошли при теб за помощ.
Той кимна.
-Познавам съм, от инцидента си, да преследвам бунтуващи ликантропи и да не уведомявам властите. Няколко лоши ябълки не трябва да развалят целия варел.
Гледах го и се опитвах да мисля.
-Хората мислят, че преживяването ти до смъртта те е направило по-зрял, но ти контактуваш с ликантропите, затова престана на бъдеш ловец на глави.
- Изглежда погрешно да преследвам тези без късмет – каза той. – Хора, който нямаха нищо общо с инцидента, който ги е направил каквито са. Поне ловувах върколака, който почти ме уби. Опитах се да го нараня. Повечето хора, който оцелявах атака са невинни.
-Знам това. – казах с нежен глас, защото знаейки, че Химера е Орландо Кинг, не ми помагаше да разреша мистерията за мен; задълбочаваше я. Бях по-объркана, отколкото когато влязох в проклетата сграда.
-Но промяната на сърцето ми, както го каза, дойде по-късно. Вълчата ми ликантропия се показа в кръвните изследвания след четиридесет и осем часа от атаката ми. Реших, че ще взема колкото се може повече чудовища и да ги предизвикам преди първото пълнолуние. – Той се вгледа през мен, очите гледаха в далечината, спомняйки си. – Поемах възможно най-опасните работи, който намерих, докато не се опитах да убия цяла племе змии в дълбините на амазонската джунгла – той погледна към малкия тъмнокож мъж, все още до него. – Помислих, че дузина от всички животни със сигурност би ме убило, а ако не, то тогава първата ми луна щеше да бъде в район отдалечен от всякакви хора, дето можех да убия.
-Логично, предполагам. – казах, защото изглеждаше нормално да каза нещо.
Погледът му се премести на мен.
-Планирах смъртта си, мис Блейк, но всяко животно, което се опитвах да убия, просто не искаше да убие мен. До момента, когато имах първото си пълнолуние, бях инфектиран с много хищнически ликантропии. И тази първа луна се промених в каквото Абута и хората му са, после във вълк, после в мечка, после в леопард, после в лъв, и така продължи – той погледна в Абута и лицето му имаше някакво религиозно чувство, което по-малкия мъж приемаше като излъчване. – Те си помислих, че съм някакъв бог, че да приемам толкова много форми. Те ме почитаха и пратиха половината си племе да ме придружи обратно в цивилизацията.
Тогава той се засмя. Бе абсурдно и неприятно. Нещо в този смях накара косъмчетата на ръката ми да настръхнат.
-Убила си всички освен трима от тях, Анита. Мога да те наричам Анита, може ли?
Кимнах, почти боейки се да говоря, защото емоциите се променяха по лицето на Кинг, емоции, който не съвпадаха със спокойните му думи, все едно той чувстваше неща, за който не бе наясно. Бе като да гледам зле дублиран филм, като изключим това че движенията на тялото бяха не на място, не думите.
Пробождаща вълна сила излезе от него като горещина и очите му се превърнаха. Една бледо зеленикаво като леопард, едно вълчо кехлибарено. Не бе само цветът на ирисите, което не отговаряше, бе и формата на очните дъна; всяка страна на всяко око бе малко по-различно от другото. Не бяха забелязала промяна на костната структура; трябва да е била бърза.
Усмивка се появи на устните му. Цялостното изражение на лицето, тялото, всичко се промени и не бе превръщане; бе все едно друг човек току-що се намести в кожата на Кинг. Гласът на Химера бе видно по-звучен, пискав и леко ръмжащ. Бе гласът, който чух на високоговорителя, когато се опитаха да ни правят засада в клуба.
-Горкият Орландо, просто не може да издържа повече. Той мрази в какво се е превърнал.
Мисля, че спрях да дишам за няколко сърцебиения, което направи следващият ми дъх по-рязък. Справяла съм се със социопати, психопати, серийни убийци, луди от всякакъв тип, но това бе първото ми преживяване с раздвояване на личността.
Химера раздърпа вратовръзката си, откъсна я, разкопча яката, опипа шията си и се усмихна.
-Eто, така е много по-добре, не си ли съгласна?
Гласът ми се появи на пресекулки.
-Винаги е добре да ти е комфортно.
Той пристъпи към мен и аз отстъпих, бутвайки се в Зак. Химера се приближи много, почти докосвайки и ме подуши точно над кожата на лицето ми. Толкова близо силата му се плъзна по мен като хиляди мравки хапейки кожата ми.
-Миришеш на страх, Анита. Не мислех, че малка промяна на ще те стресне.
Облизах устните си, взирайки се в тези не еднакви очи на инчове от мен.
-Очите не ме притесняват.
-Тогава какво? – попита той, все още надвиснал над мен.
Отново облизах устни и не знаех какво да кажа. Или по-точно, не можех да измисля нещо безопасно да кажа. Помислих за няколко малки забележки, но не бива да се подиграваш на лудите хора, когато си останех на милостта им, правило е. Разбира се аз също така имах правило никога да не се оставям на милостта на садистични серийни убийци страдащи от раздвоение на личността. Надявах се всички да доживеем да съжалим, че съм нарушила това правило. Наистина лудите хора са често непредвидими и трудни за преговаряне.
-Чакам отговор. – каза той с напяващ глас.
Просто не можех да измисля добра лъжа, затова опитах с полу-истина.
-Фактът, че говорех с Орландо Кинг и сега не, но е същото тяло, което говори с мен.
Той се засмя и отстъпи назад. Тогава застана много мирно, все едно слуша неща, който не чувах. Дали бе спасителите, толкова скоро? Не можеше да бъде. Той погледна надолу към мен, усмихвайки се с онази неприятна усмивка и прекара ръце надолу по собственото си тяло.
-Аз съм възползвам много по-добре от тялото отколкото Орландо.
Оки-доки, нещата не се подобряваха. Погледнах нагоре към Зак и се опитах да му кажа с очите си, че трябваше да ми каже, че Химера е толкова луд.
Химера ме сграбчи за китката, придръпвайки ме по-близо. Бях толкова заета да направя очен контакт с Зак, че не го видях да идва.
-Аз винаги бях вътре в Орландо. Бях тази част от него, която му позволяваше да посича други човешки същества и да не почувства нещо освен омраза. Той рядко се променяше в животинска форма. Бе по-безопасно в човешка форма и Орландо бе голям вярващ относно защитата, поне за себе си.
Той ме придърпа към тялото си, използвайки китката ми като дръжка. Не ме нараняваше, но силата на хватката му бе като обещание, подсказка. Той можеше да счупи китката ми и двамата го знаехме.
-Кинг имаше репутацията, че си свършва работата. – казах.
-Работата бе да убива други хора, жени както и мъже. После отрязваше главите им, изгаряше телата, подсигурявайки се, че няма да се върнат обратно. Аз бях частта от него, която се наслаждаваше на работата и когато се превърна в това, което мрази най-много на света, аз го предпазих от самия него.
- Как? – попитах нежно.
-Като правех нещата, за който бе твърде слаб да свърши сам, но все пак искаше да свърши.
-Като какво? – попитах.
Подкреплението идваше; бе въпрос на оцеляване, докато помощта дойде. Това бе оригиналният план и фактът че Химера е Орландо Кинг и по-откачен от Юнска пчела на дрога, в действителност не променяше плана. Просто го накарай да продължи да говори. Всички мъже обичат да говоря за себе си, дори тези, който са пълни некадърници. Бивайки луд не променяше това или най-малкото не трябваше. Бе частта с раздвоението на личността която ме караше да откачам. Ако се отнасях с Химера като всеки друг убиващ маниак, ще сме наред. Най-малкото това продължавах да си повтарям. Пулсът ми се ускори, гърдите ми се стегнаха, страхът бе голям; Не мисля, че си вярвах.
-Искаш ли да узнаеш как помогнах на Орландо? – попита той.
Кимнах.
-Да.
-Наистина искаш да знаеш какво му причиних?
Кимнах отново, но започна да не ми харесва начина по който забавяше нещата.
Той се усмихна и само усмивката обещаваше болезнени, неприятни неща.
-Знаеш какво казват. Разговорите си евтини. Нека ти покажа, Анита, нека ти покажа какво направих.
С това той се протегна назад към бравата, обърна я и ме дръпна към вратата отзад.