21 Глава

Превод: Nuriko
Редактор: Райс


21 глава

Рафаел, кралят плъх имаше черна лимузина. Никога не ми е приличал на човек с лимузина и го попитах.
Той каза:
- Маркус и Рейна обичаха да правят голямо шоу с подобни неща. Аз и плъховете ми не искаме да правим спектакъл за себе си, така че имаме лимузина.
- Хей, аз нося грим. – казах.
Това го накара да се усмихне.
Возихме се отзад на лимузината с един от плъхолаците му каращ. Мърл и Зейн бяха отпред при шофьора. Мърл, защото запротестира всички ни да бъде разделени между хора, който не познава и Зейн, защото просто не вярвах напълно на Мърл, все още. Макар да нямах илюзии за това кой ще повече в двубой, ако се стигнеше до това. Ричард имаше върколак или двама, на който може и да заложа срещу Мърл, но имаше нещо плашещо относно бодигарда на Мика, нещо, което липсваше на всичките ми леопарди. Не безжалостност, а по-скоро цялостна практичност. Просто знаеш, че Мърл ще направи каквото е нужно, без колебание, без симпатия, просто бизнес. Когато ти самия работиш по този начин, започваш да разпознаваш това в другите хора и ги наблюдаваш от близо.
Всички лидери се возиха отзад в лимузината, което бе малко повече привързаност за мен, но ни позволи всички да говорим и никой изглежда да нямаше проблем с това. Не знам защо ме дразнеше, но бе така.
Рафаел бе висок, тъмен, красив и силен мексиканец. Говореше без следа от акцент или по-скоро звучеше все едно идва Мисури. Седеше срещу нас. Да, нас. Мика и аз седяхме срещу него. Не се държахме за ръце. Не си прехвърляхме дълги погледи. В действителност, странно, но веднъж далеч от другите леопарди се чувствах некомфортно около него. Може би бе обичайният ми дискомфорт след интимност. Но не бях сигурна, бе различно. Или може би колкото по-близко бяхме да видим Ричард, толкова повече си чудех, какво, по дяволите, правя. Наистина ли щях да кажа на Ричард, че имам нов любовник, друг превръщач? Скъсахме преди и се събрахме, но ако Ричард си помисли, че имам и друг постоянен любовник освен Жан-Клод, щеше да е краят. Не искам да бъде краят, макар част от мен да не ме напълно сигурна, че да излизам с Ричард е здравословно за никой от нас. Не бяхме наистина добре един с друг. Любовта понякога е такава.
Избутах настрана сериозните мисли и погледнах към последния член на малкото ни парти. Донован Рийс бе новият лебедов крал в града. Той бе около метър и осемдесет висок, макар да не можеше да се разбере, докато седи. Кожата му бе в онзи цвят на мляко и сметана на лицето, че красотата придобива, когато не си виждал слънце година-две, но Донован бе истинската работа. Той бе по-блед от мен, толкова блед, колкото Жан-Клод, но имаше малко розово по бузите му, като добре поставен руж. Почти можеш да видиш кръвта му да плува по кожата му, сякаш бе почти прозрачна. Не само че изглеждаше жив, но много жив, сякаш не бива да бъде докосван.
Очите му бяха бледо синьо-сиви, който се променяха заедно с настроенията му като лятно небе, което не можеше да реши дали иска да бъде спокойно с пухкави бели облаци или да вали над главата ти. Той бе красив в един чист, почти смешен начин, сякаш трябваше да бъде в кампуса на колежа, някъде да се забавлява и пие бира. Вместо това той идваше с нас в събиране на върколаци, когато той щеше да бъде единственият не-хищник. На ми звучеше като добра идея.
- Вие спасихте моите лебеди, мис Блейк. Една не умряхте сама, правейки го. Не можех да рискувам момичетата да дойдат, те са... – той погледна надолу към сплетените си ръце, после повдигна променящите си очи към мен. – Те са като вашия Натаниел – жертви.
- Натаниел е в моя джип с останалите ми хора в него. – казах.
Рийс кимна.
- Да, но формата на неговия звяр е хищник. Момичетата ми не са. Ако те изгубят контрол и се променят по време на срещата, ще бъдат храна.
- Съгласна съм с вас, г-н Рийс, но тази логика не важи ли за вас?
- Аз съм лебедов крал, мис Блейк, няма да променя формата си освен ако не поискам.
Да го поиска. Никога не бях чула някой да го казва така. Донован Рийс имаше лош случай на арогантност. Нямаше да го разубедя за това. Рафаел се бе опитал преди да дойда Мика никога не възрази. Бе много добър да остави говоренето на мен. Харесваше ми това в един мъж.
- Можеш ли да се биеш? – попитах.
- Няма да бъда бреме, мис Блейк, не се тревожете.
Тревожех се, защото можех да почувствам връзката му точно под кожата му. Почти можех да видя как се движи из плътта му. Той миришеше на месо и кръв, и топлина. Миришеше на храна. Била съм около превръщачи, който бяха плячка, но никога не осъзнавах, че можеш да разбереш от миризмата, че не е хищник. Знаех от нежната му миризма, че звярът на Рийс бе нещо меко и лесно за убиване. Нещо, което би се борило, но не и да ме нарани. Трябваше трудно да преглътна, опитвайки се да забавя пулса си, но той не се забавяше. Исках да падна на колене през него и подуша кожата му, да търкам лице срещу голата му кожа, докато късите ръкави на закопчаната му до горе риза не ме спрат. Бяла долна риза се показваше от горната риза на сини и бели ресни. Исках да разкъсам ризата, копчетата да фръкнат из въздуха, да извадя нож от нощницата на китката си и разрежа долната риза, разголвайки голите му гърди и стомах. Не бе ardeur, не бе секс, за което мислих. Исках да видя голия му стомах, да почувствам меката тъкан под устата си, зъбите си, да захапя...
Покрих очите си с ръце и поклатих глава. Какво не бе наред с мен?
Мика докосна ръката ми, нежно.
- Анита, какво има?
Свалих ръце и го погледнах.
- Той мирише като храна.
Мика кимна.
- Да.
Отново поклатих глава.
- Не разбираш за какво мисля. То е... плашещо.
Не можеш да го кажа на глас. Исках да се храня от него или поне да забия зъби в плътта му. Мисля, че бих се въздържала от истинско ядене, но желанието да маркирам тази безупречна кожа бе толкова силно, че почти не си имах вяра.
- Когато ми каза защо си маркирала Натаниел знаех, че е гладът –Мика каза последната дума сякаш тя бе важното. – Обикновено отнема дни или седмици преди първата ти пълна луна, и гладът да стане проблем. Нормално е да имаш мисли, образи в главата си за ядене. Нормално е.
- Нормално. – засмях се, но бе рязък звук. – Това, за което си мисля дори не е близко до нормално.
Отново не можах да се накарам да го изрека на глас.
- Какво искаш да направиш на Рийс? – попита Рафаел.
Погледнах през седалката към него. Отворих уста да кажа, но погледнах Рийс и спрях.
- Не, ще е като да кажеш сексуална фантазия пред непознатия, за който си фантазирал. Интимно е.
- Толкова е интимно. – каза Рафаел. Погледнах го и тъмните му очи задържаха погледа ми. – Ако кажеш на г-н Рийс какво искаш да му направиш, може и да отлети вкъщи.
- Плъхът също е плячка. – каза Рийс.
- Всичко, което е по-малко е плячка – каза Рафаел, - но плъховете са всеядни. Те ядат всичко, което пресече пътя им, дори хора, ако не могат да избягат. Плъхолакът не е малко нещо, г-н Рийс, достатъчно сме големи, за да сме хищниците, който съименниците ни не могат да бъдат.
Рийс се намръщи на всички ни. Ядосано поклати глава и помръдна напред показвайки китката си в лицето ми.
- Отхапи си добре, изглежда на всички ви харесва.
- Не бих правил това на твое място. – каза Рафаел.
- Послушай го, Рийс. – каза Мика.
Не казах нищо, но миризмата на плътта му бе опияняваща. Бе като екзотичен парфюм разпръснат по копринени чаршафи, с лекия мирис на прясно изречен хляб и някакво сладко желе размазано върху плътта. Нямах дума за това, но миришеше по-добре от всичко, което бях помирисвала в живота си.
Държах китката му, притискайки тънката му кожа към устните си преди да осъзная, че го правя. Кожата му бе толкова деликатна и можех да почувствам кръвта под тънкия като хартия слой на кожата му. Исках да направя повече от да я помириша. Исках да я вкуся, да почувствам плътта под зъбите си, да оставя топлата кръв да изпълни устата ми, да... Отдръпнах се от него и изпълзях покрай Мика, от другата страна на мястото, в далечния ъгъл, колкото се може по-далеч от лебедовия крал без да изкоча от колата.
Трябва да е имало нещо на лицето ми, в очите ми, което го изплаши, защото очите му се разшириха, устата му едва се отвори:
- Господи, контролът ти наистина е лош.
Успях да кажа:
- Съжалявам.
- Наистина ли искаш да се сложиш по средата на стотици като нас? – попита Рафаел.
- Няма да бъда измамен – каза Рийс. – Няма да ме нараниш. От всичко, което съм чувал за Анита и теб, Рафаел, вие сте добри хора – погледна към Мика. – Него не познавам, но знам, че лебедите никога не са се съюзявали с никого. Те са били неутрални. Фактът, че подкрепям Анита и парда й ще значи нещо за вълците. Слаби сме като военни съюзници, но че всяко едно животно освен нейното собствено ще се съюзило с нейния пард би трябвало да значи нещо за техния Улфрик.
- Последният ви лебедов крал отговаряше през вече починалата лупа. – каза Рафаел.
- Така и чух. Макар че технически той бе лебедов принц, а не крал. Не знам какво дължеше на старата лупа, но предполагам, че е нещо свързано с изнудване, защото открих някой поляроиди, който биха те накарали да се изчервиш.
Трябваше два пъти да почистя гърлото си преди да мога да говоря.
- Каспар отказа да бъде в мръсните филми на Рейна, но цената за това е била да му помогне да интервюира хора за филмите.
Рийс ме погледна.
- Прослушване, какво имаш в предвид?
Свих се на кълбо и проговорих, но говорих през пулса биещ в главата си, усиления прилив на кръвта ми в тялото. Исках да съм до Рийс. Исках да го ухапя. Вместо това говорех:
- Каспър можеше да се променя формата си от лебед на човек, когато пожелае. Рейна го използваше да види дали някой не-превръщач би изперкал ако се промени по средата на секс.
Почувствах реакцията на Мика дори от разстояние. Рийс изглеждаше ужасен:
- Видяла си го?
- Не, но Рейна добре се постара да ми каже за това в детайли. Опита се да ме накара да гледам едно от представленията му, но имах по-приятни неща за вършене.
- Правил го е доброволно? – попита Рийс.
- Не – казах. – Определено не бе по негов избор. Изглежда го мразеше.
- Ние виждаме фактът, че можем да променяме вида си, когато пожелаем като голям дар. Ние сме един от малкото превръщачи, който могат да го правят толкова лесно.
- Това е защото дарът ви е или проклятие или роден талант, повече отколкото болест?
- Така мислим. – каза той.
- Каспър бе под проклятие. – казах.
- Чудиш ли се за мен?
В действителност гледах адамовата ме ябълка да се движи, докато говореше и се чудех какво ли ще е чувството да забия зъби в гърлото му, но вероятно бе факт, който е добре да запазя за себе си. Продължих да говоря, но мисля, че Мика и Рафаел добре знаеха колко назъбен бе контролът ми. Прегърнах себе си и продължих да говоря, защото тишината бе изпълнена с ужасни изображение, ужасяващи желания.
- Да, чудя се. – казах.
- Бях роден лебедов крал.
- Роден си лебедов крал, а не лебед. Това ли значи да си мъжки? Всичките ли лебеди са жени?
Той ме погледна, изучавайки лицето ми.
- Бях роден лебедов крал. Аз съм първият крал от повече от век.
- Всички други са избрани да водят или се бият за правото, но ти го караш да звучи като наследствена монархия. – казах.
- Така е, но не кръвното родство ни прави различни, макар да си лебед или върви в семейството ти или не. Но не наследяваш титлата.
- Тогава от къде знаеш? – попитах.
Очите му потъмняха, тъмно сиво като буреносно небе.
- Отговорът на това е нещо интимно.
- Съжалявам, не знаех.
- Ще ти дам отговора, който търсиш, ако ти ми отговориш да един деликатен въпрос.
Вгледахме се един в друг. Сърцебиенето ми бе почти нормално. Можех да го гледам без да помирисвам кръвта под кожата му. Говорейки, слушайки, правейки нещо нормално помагаше. Бях човек с говор и висши функции, не животно. Можех да се справя. Наистина. Излязох от кълбото си, бавно.
- Питай каквото искаш да знаеш. – казах.
- Ти ли уби Каспар Гундерсон, последният лебедов крал?
Примигнах срещу него. Това бе неочаквано. Въпросът накара пулса ми малко да се усили.
- Не, не съм.
- Знаеш ли кой го направи?
Примигнах отново. Зачудих се дали мога да излъжа и дали той може да разбере или не. Накрая останах с истината.
- Да.
- Кой.
Поклатих глава.
- Няма да отговоря на това.
- Защо не?
- Защото щях сама да убия Каспар, ако не се бе изплъзнал.
- Знам, че е виновен за няколко смъртни случая и че се е опитал да те убие и някой от приятелите ти. – каза Рийс.
- Малко по-гадно е от това – казах. – Той взимаше пари от ловци и ги снабдяваше с превръщачи.
Рийс кимна.
- Той също така превърна няколко лебеда под негова грижа в жертви. Мисля, че той и старата лупа споделят нещо – сексуален садизъм.
- Затова ли твоите момичета, както го изложи, бяха в клуба с Натаниел.
- Да, не играя подобни игри и те започнаха да копнеят за това.
Кимнах.
- Симпатизирам ти. – казах.
- Отговори искрено на въпросите ми, не мога да направя по-малко.
Той започна да разкопчава ризата си.
Погледнах към Мика, който сви рамене. Погледнах към Рафаел, който поклати глава. Приятно, че никой от нас не знаеше защо се съблича.
Той остави ризата си разкопчана и започна да вади долното риза от панталона си. Бе на път да покаже мекия си корем и не бях сто процента сигурна в контрола си ако го видя. Пулсът ми отново бе в гърлото. Тъй като явно никой от мъжете нямаше да попита, аз попитах:
- Защо се разсъбличаш.
- Да ви покажа символът на своя кралски сан.
Гледах се в него.
- Извинявай?
Рийс ме погледна.
- Не се тревожете, мис Блейк, няма да ви изненадам.
- Не се тревожа дали ще ме изненадате, Рийс, а това че... – но така и не довърших, защото той показа бялата, бялата кожа на стомаха си. В тъмнината на колата можех да видя пулса му точно зад пъпа му. По дяволите, почти можех да го вкуся в устата си, сякаш вече съм забила зъби в нежната кога, сякаш вече ядях пътя си към по-важните части. Нещо бе странно в цвета на косата на гърдите му. Бе почти твърде добре, твърде тънка, твърде деликатна, правейки бяла линия надолу към центъра на гърдите ми и разделяйки се като обърнах триъгълник около пъпа му, после надолу в панталоните му.
Бях на пода, пълзейки към него и не помнех да съм стигнала до там. Спрях и се притиснах към краката на Мика.
- Не помня да съм напускала мястото си. Губи ми се време.
Мика постави ръце на раменете ми.
- Случва се, когато звярът ти те контролира, в началото. Първите няколко луни ще бъдат почти изцяло забравяни, докато не почнеш да приемаш спомени и това ще отнеме време.
Рийс се бе облегнал назад в седалката си, полунаведен, разкопчавайки колана си.
От толкова близо можех да видя или си помислих, че виждам какво бе нередно в космите на гърдите и стомаха му. Опитах се да се придвижа напред, но Мика ме задържа, ръце стиснали раменете ми. Протегнах ръка и можех да докосна с пръсти стомаха на Рийс. Лекото докосване на пръстите ми над кожата му го накара да спре да разкопчава колана и да ме погледне.
Не бе коса.
- Пера – казах нежно, - като пухът на малко пиленце, толкова меко.
Исках да прокарам ръце по повърхността, да търкам тялото си в перата и топлината на кожата му. Можех да чуя сърцето в гърдите му да тупти и тогава го погледнах, срещнах погледа му. Пулсът му бушуваше в шията му като заклещен и можех да почувствам страха му. Това единствено докосване на ръката ми, мекият ми замечтан глас го бе изплашил.
Ръцете на Мика обвиха врата и раменете ме и ме дръпнаха срещу тялото му с крака от двете ми страни. Той се обърна към мен, притискайки лице към моето и каза:
- Ссссшшш, Анита, ссссшшш.
Но бе повече от гладкия глас. Можех да почувствам звяра му да вика моя сякаш прокарваше ръката си през тялото ми, но по-силно. И докосването накара тялото ми да се стегне, да се подмокря. Собственият ми пулс бе в гърлото ми.
- Какво направи? – попитах без дъх.
- Гладът може да бъде превърнат в секс. – каза Мика.
- Нямаше да се храня. – казах.
- Кожата ти се нагорещи. Тялото си повишават температурата си точно преди да се променят като човек преди припадък.
Обърнах все, все още в ръцете му, наполовина притисната между коленете му.
- Помисли си, че ще се променя?
- Обикновено отнема седмици или поне до първото пълнолуние за първата смяна на вида. Но ти изглежда имаш проблеми по-бързо от нормално. Ако се промениш за първи път тук, не мисля, че нито Рафаел или аз ще успеем да те задържим да не разкъсаш Рийс.
- Първата промяна и много жестока – каза Рафаел, - и дори задната част на лимузина не предоставя много място за криене или бягство.
Рийс ме погледна само на инчове от мен, все още държана в ръцете на Мика, тялото му и знаех, че не е романтично. Държеше ме в случай, че разсейването със секс не проработеше:
- Тя е Нимир-Ра повече от година. – каза Рийс.
- Но все още човек, поне до скоро. – каза Рафаел.
Рийс ме гледаше още секунда-две, после каза:
- Много добре, имам рожденен белег във формата на лебед. Семейството ми знаеше от раждането ми какво съм предназначен да бъда.
- Чувал съм подобни неща – каза Мика, - но си мислих, че е легенда.
Рийс поклати глава:
- Много си е истинско.
Върна се на мястото си, закопчавайки ризата си от долу нагоре.
- Каспар имаше пера вместо коса. – казах.
- Бе ми казано, че ако живея достатъчно дълго това ще стане и с мен.
Имаше нещо в гласа му, което подсказваше, че не очакваше с нетърпение този прогрес.
- Не звучиш щастлив. – казах.
Погледна ме, до закопчавайки ризата си.
- Някога сте била човек, мис Блейк. Аз никога не съм бил човек. Бил съм роден лебедов крал. Отгледан съм да заема мястото си като техен крал от най-ранните си спомени. Нямам идея какво е. Настоях да отида в колеж и да получа научна степен, но може никога да не я използвам, защото да ходя от място на място грижейки се за другите лебеди ме прави много зает.
Останах в кръга на тялото на Мика, но напрежението ми си бе отишло.
- Видях първата си душа, когато бях на десет, а първият си призрак дори по-рано, Рийс. На тринайсет случайност вдигнах кучето си, което бе умряло. Никога не съм била човек, Рийс, повярвай ми.
- Звучиш тъжно заради това. – каза той.
Кимнах.
- О, да.
- И двамата трябва да приемете кой сте или ще направите себе си нещастни. – каза Рафаел.
И двамата го погледнахме и не мисля, че никой от нас не изглеждаше приятно.
- Дай ми седмица или две да се приема, че ще бъда коте. – казах.
- Не говоря за това, че ще ставаш истинска Нимир-Ра – каза Рафаел. – От първия път когато те срещнах, Анита, ти наполовина мразиш каквото си. Както Ричард бяга от своя звяр, така и ти от собствените си дарби.
- Не се нуждае от философска лекция, Рафаел.
- Мисля, че имаш нужда, но ще го оставя, ако те притеснява толкова много.
- Дори не започвай с мен – каза Рийс. – Имал съм хора през целия си живот да ми казват, че съм благословен, не прокълнат. Ако цялото ми семейство не може да ме убеди в това, ти може и да не започваш.
Рафаел се намръщи и отново ме погледна.
- Да изберем друга тема, защото ни остават само минути до лупанара и видях звяра на Мика – неговата енергия – да минава през теб и твоя звяр отвърна.
- Видял си? – казах.
Той кимна.
- Енергията му е много синя и твоята много червена, и те се смесиха.
- И получи какво, лилаво? – попитах.
Мика ме прегърна малко по-силно, предупреждение да не бъда толкова лекомислена, но Рафаел бе по-директен:
- Без шеги, Анита, ако аз съм го видял, значи и Ричард
- Той е моя Нимир-Радж. – казах.
- Не разбираш, Анита. Мика каза, че мисли за рождените белези във формата на зверовете ни за легенда. И, досега, аз мислех приказките за перфектна двойка за легенда. Като истинска предопределена любов, просто романтична история. – сериозното лице на Рафаел стана официално. – Ти разпозна някаква връзка от самото начало, такава е историята, но едва след като за първи път правите секс, зверовете ми могат да докосват кожата на другия. Само физическа интимност позволява подобен перманентен белег.
Погледнах надолу от тези твърди, решителни очи, но накрая се накарах пак да го погледна.
- Какво питаш, Рафаел?
- Не питам, казвам. Казвам ти, че знам, че си правила секс с Мика и че макар Ричард да те заряза и публично до обяви, че вече не сте двойка, няма да му хареса.
Това бе разбираемо. Отдръпнах се от Мика и той ме остави да го направя, без докосване. Отдръпнах се и той ми позволи. Това му печелеше точки.
- Ричард ме заряза, Рафаел, не обратното. Няма никакво право да се меси с това, което правя.
- Ако той я е зарязал, тогава тя е свободна да прави каквото си поиска – каза Рийс. – Улфрик може само себе си да вини.
- Логично си прав, но кога логиката е определяла как един мъж види любовта на живота си в нечии други ръце?
Горчивият начин, по който го каза Рафаел ме накара да го погледна, изучавайки лицето му. Звучеше като някой, който говори от опит.
- Като Улфрик към моята Нимир-Ра, той няма никакви права над мен.
- Тази вечер ще бъде достатъчно опасно, Анита. Не е нужда да ядосваш Ричард.
- Не искам да влошавам нещата. Господ знае, че са достатъчно зле и така.
- Ядосана си му, че те е зарязал. – каза Рафаел.
Започнах да казвам не, когато разбрах, че може и да е прав.
- Може би.
- Искаш да го накажеш.
Започнах да казвам не, тогава спрях и се опитах да помисля, наистина помисля, за това как се чувствам. Бях ядосана и наранена, че той ме остави настрани. Добре, не бе толкова просто, но все пак...
- Да, наранена съм и може би част от мен иска да накаже Ричард за това, но не е просто това, че ме заряза. А кашата, която прави от глутницата. Той застрашава хора, на който държа и прави обичайните си скаутски глупости, който дори не работят добре в човешкия свят, да не говорим за върколаци. Уморена съм, Рафаел, уморена съм от това и от него.
- Звучи така сякаш ти би го зарязала, ако той не те бе изпреварил.
- Върнах се, за да проработят нещата. Да видим дали можем да направим нещо смислено от всичко това. Но той трябва да се откаже от моралния си код, който никога не е работил за него или някой около него.
- Да се откаже от моралния си код е като да се откаже от това, което е.
Кимнах.
- Знам. – и просто да го кажа правеше нещата по-лоши. – Той не може да се промени, но да остане който е, ще го убие.
- И може би теб и Жан-Клод с него. – каза Рафаел.
- Всички ли знаят тази част?
- Обичайно е ако убиеш вампирския човешки слуга, вампирът може и да не оцелее смъртта му. И ако убиеш вампир, човешките им слуги умират или полудяват. Логично е че убивайки всеки от нас, застрашава останалите.
Все още не ми харесваше всички да знаят, че убият ли един от нас може да убият всички ни. Правеше ни твърде лесни да убиване.
- Какво искаш да кажа, Рафаел? Че Ричард и аз съществени различия в психологията, че е в почти всяко важно нещо? Има повече от една причина да не се оженим и живеем щастливо до края на живота си. Че може би той трябва да избере между оцеляването и моралите си ? Че се боя, че почти би избрал да умре отколкото да направи компромис с морала си? Мда, уплашена съм. Ще убие малка част от него, виждайки ме с Мика. Бих му го спестила ако можех, но не избрах нищо от това.
- Нямаш вина за това. – каза Рафаел.
Въздъхнах.
- Ако не си бях тръгнала за шест месеца може би щях да го разубедя относно демокрацията в глутницата му. Може би ако бях тук много неща щяха да са различни, но не бях тук и не мога да променя това. Всичко, което мога да направя е да поправя счупеното.
- Мислиш, че можеш да поправиш всичко това? – попита Рафаел.
Намръщих се.
- Попитай ме отново след като срещна Якоб и видя как Ричард се оправя като Улфрик на всички тях. Трябва да видя положението да се опитам да поправя каквото е счупено.
- Как мислиш да го поправиш? – попита Мика.
Погледнах го.
- Ако Якоб и няколко други са проблемът, тогава е поправимо.
- Убивайки тези, който застават срещу Ричард, няма да поправи нещата, Анита – каза Рафаел. – Демократичният експеримент трябва да бъде прекратен. Ричард трябва да стане по-твърд срещу тези, застанали срещу него. Трябва да ги изплаши или ще има друг Якоб и друг след него.
Кимнах.
- Проповядвай към темата тук, Рафаел.
- Ако не си му приятелка или любовница, тогава се боя, че влиянието ти върху Ричард ще изтънее.
- Не съм сигурна, че съм имала много влияние върху него и докато излизахме.
- Ако не можеш да го вразумиш, тогава евентуално Ричард ще умре и някой друг, вероятно Якоб, ще поеме глутницата. Първото нещо, което един добър завоевател прави, е да убие най-близките и най-верни на убития владетел.
- Мислиш, че Якоб е толкова практичен? – попитах.
- Да. – каза Рафаел.
- Какво искаш да направя?
- Искам да прикриеш факта, че с Мика сте любовници.
Погледнах зад себе си към Мика. Той сви рамене със спокойно лице.
- Казах ти, че те искам при каквито термини пожелаеш, Анита. Какво трябва да направя да те убедя, че наистина е така?
Претърсвах лицето му, търсейки нещо фалшиво в него и не можах. Може би бе толкова добър лъжец. Може би просто бях твърде изненадана.
- Когато съм с леопардите, само леопардите, ми бе напълно комфортно с теб. Чувствам се добре и... защо не се чувствам така сега?
- Колебаеш се. – каза Рийс.
- Не. – каза Рафаел.
Той погледна към Мика и двамата имаха дълъг очен контакт.
Състезанието по погледи продължи толкова дълго, че накрая трябваше да се намеся.
- Един от вас по-добре да почне да говори. – казах.
Рафаел наклони глава към Мика сякаш да каже, ти започни. Обърнах се към Мика.
- Добре – каза той и изглежда добре подбираше думите си. Бях почти напълно сигурна, че този разговор нямаше да ми хареса. – Всеки пард, всяка група превръщачи, която е здрава има колективен ум.
- Имаш в предвид групова идентичност? – попитах.
- Не точно. Повече е... – намръщи се. – Повече е като покривало, което слива за известно време магията. Започват да бъдат част от цялото, когато дойде време за магия или оздравяване. Заедно те са нещо повече отколкото отделно.
- Добре, но какво общо има това с това защо се чувствам по-комфортно, когато бяха само леопардите?
- Ако се чувстваш различно, когато леопардите са около теб, тогава оформяме групов ум. Обикновено отнема месеци да се оформи подобна връзка между превръщачите. Може би е връзката със собствените ти леопарди. Промяната може да го е задействала.
- Но ти мислиш, че е повече от това, нали?
Той кимна.
- Мисля че оформящ групов ум с моя пард; че в действителност, решението да съберем пардовете си в един е вече направено.
- Нищо не съм решила.
- Не си ли? – попита той.
Изглеждаше толкова убедителен стоейки там, с ръце кръстосани пред себе си, леко облегнал се към мен. Толкова честен.
- Виж, сексът бе добър. Но не съм тук да избирам китайски порцелан, разбираш ли? - Имаше чувство много близко до паника, което чувствах в стомаха си.
- Понякога твоят звяр избира вместо теб. – каза Рафаел.
Погледнах го.
- Какво означава това?
- Ако вече си част от груповия ум на парда му, тогава твоят звяр е избрал за теб, Анита. По-интимно е отколкото да си му любовница, защото не само на него си се отдала.
Гледах се в него с разширени очи.
- Да не казваш, че се чувствам отговорна за сигурността и доброто здраве на леопардите му, както към моите собствени?
Рафаел кимна:
- Вероятно.
Погледнах към Мика.
- Ами ти? Чувстваш ли се отговорен за хората ми?
Той въздъхна, тежка въздишка, въобще не бе радостен.
- Не очаквах да създам връзка толкова бързо. Никога не съм го виждал да става толкова бързо.
- И? – казах.
Устата му се раздвижи, почти в усмивка.
- Ако наистина оформяме групово съзнание, тогава да, чувствам се отговорен за хората ти.
- Не звучиш щастлив от това.
- Нищо лично, но котките ти са каша.
- Твоите са толкова по-здрави – казах. – Джина изглежда като някой, който е бил подритван твърде често.
Очите на закоравяха и изследваше лицето ми.
- Никой не ти е казал. Не биха посмели.
- Никой не е проговорил, Мика, но можех да го видя върху нея, да помириша, че се е предала. Някой почти я е пречупил и е било наскоро или продължава. Има лошо гадже?
Лицето му потъмня. Не му харесваше, че съм разбрала.
- Нещо подобно.
Но пулсът му се учести и знаех, че крие нещо от мен, нещо, което го плаши.
- Какво не ми казваш, Мика?
Погледът му премина през мен към Рафаел.
- Ще бъде ли способна да чете хората ми по-лесно като минава времето.
- И ти нейните. – каза Рафаел.
- Хората й са лесни за разчитане. – каза той.
Гледах лицето му. Той контролираше тялото си, не позволявай на напрежението да се покаже, но можех да вкуся ускоряването на пулса му и страха. Не бе малък страх при това. Мислех си, че можех да разчитам толкова ужасени хора като него.
Поставих ръка над неговата и той се обърна към мен със сериозни очи.
- Защо те плаши, че знам, че Джина е малтретирана?
Стегна се под ръката ми и я отдръпна, нежно, но определено не искаше да го докосвам.
- Джина не би искала да го знаеш.
- Като неин Нимир-Радж не трябва ли да я защитаваш от насилници?
- Направих най-доброто за нея. – каза той, но звучеше защитнически.
- Сритай задника на онзи тип му забрани да я вижда отново. Лесен проблем, не го усложнявай. Или тя е влюбена в него?
Той поклати глава, очите гледащи надолу, ръцете му бяха толкова силно хванати . Гласът му бе нормален, но онова ужасно напрежение се показа през ръцете му.
- Не, тя не е влюбена в него.
- Тогава какъв е проблемът?
- По-сложно е отколкото въобще си представяш.
Той погледна нагоре и имаше сега гняв в очите му.
Започнах да се протягам, да го докосна, но оставих ръката си във въздуха.
- Ако наистина ще оформяме един пард. Ако наистина съм нейна Нимир-Ра, тогава на никой не му е позволено да я нарани. Никой не наранява хората ми.
- Вълците взеха твоя Грегъри. – каза той.
Гневът все още бе в очите му, плъзгащ се надолу по ръцете му.
- И ние ще си го върнем.
- Знам, че си имала труден живот. Чух някой от историите, но говориш сякаш си млада и наивна. Понякога независимо колкото трудно се опитваш, не можеш да спасиш всички.
Бе мой ред да погледна надолу.
- Губила съм хора. Предавала съм хора и те са били наранявани и мъртви – повдигнах очи и срещнах погледа му. – Но хората, който са ги наранили, убили ги, също са мъртви. Може да не мога да спася всички, но съм адски добра в отмъщението.
- Но вредата все пак остава. Хората не вървят отново. Зомбитата са просто трупове, Анита. Те не са хората, който си загубил.
- Знам последното по-добре от теб, Мика.
Той кимна. Част от ужасното напрежение го бе напуснала, но в очите му някаква стара болка оставаше.
- Направих всичко, което можах за Джина и останалите и все още не е достатъчно. Никога няма да е достатъчно.
Докоснах ръцете му и този път ме остави да поставя ръцете си над неговите.
- Може би заедно ще направим достатъчно за всички тях.
Изследваше лицето ми.
- Наистина го мислиш, нали?
- Анита рядко казва нещо, което не го мисли – каза Рафаел, - но ако бях нея, първо щях да попитам какви са проблемите, преди да обещая да ги поправя.
Усмихнах се.
- Тъкмо щях да попитам, в какво е попаднала Джина, че си толкова ужасен?
Той обърна ръцете си, така че здраво да хване моите. Погледна ме в очите. В погледа му нямаше любов, нито страст, толкова сериозен.
- Нека първо спасим леопарда ти, после ме попитай отново и ще ти разкажа всичко.
Колата забави и обърна. Чакълът изскърца под гумите. Бе завоят при фермата, от който започваше гората около лупанара.
- Кажи ми нещо сега, Мика. Нужно ми е нещо, сега.
Той въздъхна, погледна надолу към ръцете си, после нагоре, бавно срещна учите ми.
- Някога бяхме поети от много лош човек. Той все още ни иска и търся дом, който да е достатъчно силен да ни предпази.
- Защо се боиш да ми кажеш?
Очите му малко се разшириха.
- Повечето пардове не искат подобни проблеми.
Усмихнах се.
- Проблеми е малкото ми име.
Изглеждаше малко объркан. Предполагах бях единствената, която харесва филми noir. \черно-бели филми\.
- Няма да ви изхвърля само заради някакъв алфа задник. Кажи ми от къде идва опасността и ще се справя с нея.
- Иска ми се да имах твоята увереност.
Имаше тежест в погледа му, пълен с такава тъга, такава ужасна загуба. Накара ме да потръпна гледайки го и той пусна ръката ми, отдръпна се точно преди Мърл да отвори вратата и подаде ръка. Не пое ръката, но се плъзна навън в мрака.
Рийс го последва под погледа на Рафаел, сякаш краля на плъховете му казваше да излезе и да ни даде малко усамотение. Погледнах Рафаел.
- Имаш ли нещо за казване?
- Бъди внимателна с този, Анита. Никой от нас не го познава или хората му.
- Смешно, горе-долу и аз си мислих същото.
- Дори, ако може да укроти звяра ти през тялото ти?
Срещнах тъмните му, тъмни очи.
- Може би точно заради това.
Рафаел се усмихна.
- Трябваше да знам досега, че не си човек, който да остави привързаността да замъгли зрението му.
- О, може да бъде замъглено, но никога за дълго.
- Звучиш замечтано. – каза той.
- Понякога се чудя какво би било наистина да мога да се влюбя и да не почувствам първо тежестта на рисковете.
- Ако ставаше така, щеше да е най-доброто нещо на света. Ако не проработи е като да ти изтръгнат сърцето и накълцат на малки парчета, докато гледаш. Оставя голяма дупка, която никога не зараства.
Погледнах го, несигурна какво да кажа, но накрая:
- Звучиш като че имаш опит.
- Имам бивша жена и син. Живеят в различен щат, колкото може да го отдалечи по-далеч от мен.
- Какво не бе наред, ако не възразяваш, че попитам?
- Не бе достатъчно силна да понесе какво съм. Не съм крил нищо от нея. Тя знаеше всичко преди да се оженим. Ако не бях толкова влюбен в нея, щях да видя колко е слаба. Моя работа е като крал да виждам кой е силен и кой не. Но тя ме заблуди, защото исках да бъда заблуден. Сега го знам. Тя е каквото е – не е нейна вината. Не съжалявам, че и веднага забременя. Обичам сина си.
Той кимна с глава.
- Летя до там два пъти в годината и имам посещения под надзор. Накара го да се бои от мен.
Започнах да се протягам към него, поколебах се, макар че, каквото и да е. Хванах ръката му и той погледна сепнато, после се усмихна.
- Съжалявам Рафаел, повече отколкото мога да кажа.
Той стисна ръката ми и отдръпна от мен.
- Просто си помислих, че трябва да знаеш, че да се влюбиш слепешката въобще не е както го описват всичките тези поети и песни. Адски боли.
- Веднъж се влюбих така. – казах.
Той повдигна очи към мен.
- Не и откакто те познавам.
- Не, в колежа. Сгодих се, мислех, че е истинската любов.
- Какво стана?
- Майка му разбра, че майка ми е мексиканка и не искаше малкото й русокосо, синеоко семейно дърво да бъде оплескано.
- Сгодили сте се преди да срещне семейството ти?
- Срещнаха баща ми и втората му жена, но те са и двамата малки добри арианци, много скандинавски. Мащехата ми не харесваше снимки на майка ми на показ, така че всички бяха в стаята ми. Не го криех, но така моята почти свекърва го прие. Смешно, синът й го знаеше. Казах му цялата история. Нямаше значение, докато майка му не го отряза от семейните пари.
- Сега, аз съжалявам.
- Твоята история е по-тъжна.
- Това не ме кара да се чувствам по-добре. – каза той, усмихвайки се.
Усмихнах му се и аз, но никой от нас не изглеждаше щастлив.
- Не е ли любовта велика? – попитах.
- Можеш сама да отговориш на въпроса си след като видиш Ричард и Мика в лупанара заедно.
- Не обичам Мика, не наистина, не още.
- Но.... – каза той.
Въздъхнах.
- Но почти ми се искаше да бях. Би направило срещата с Ричард по-малко болезнена. Не знам как ще се почувствам да го видя тази нощ и знаейки, че не е мой вече.
- Вероятно по същия начин, по който той би се почувствал.
- И това трябваше да ме накара да се чувствам по-добре?
- Не, истината е. Почни, че да те отреже от живота си бе трудно за него. Той те обича, Анита, за добро или лошо.
- Обичам го, но няма да му позволя да убие Грегъри. И няма да му позволя да жертва живота на Силви. Няма да му позволя да разруши глутницата заради някакви идеализирани правила, на който само той обръща внимание.
- Ако убиеш Якоб и последователите му без разрешението на Ричард, тогава той може да изпрати глутницата срещу теб и леопардите ти. Ако не си ликой, не си лупа, тогава тяхната смърт оставена ненаказана ще го направи толкова слаб, че по-добре да оставиш Якоб да го убие.
- Тогава какво трябва да сторя?
- Не знам.
Мърл си показа главата в колата.
- Имаме вълци тук. Леопардите ги задържат, но стават нетърпеливи.
- Идваме – каза Рафаел. Погледна през седалката към мен. – Ще вървим ли?
Кимнах.
- Предполагам, че ще е глупаво да не излезем от колата.
Плъзна се към ръба на седалката, после поколеба, подаде ми ръка. Обикновено няма да я приема, но тази вечер се опитвахме да покажем шоу на солидарност и стил. Така че излязох от колата хванала ръката на краля на плъховете като жена трофей – с изключение на ножниците на китките и двата държача за ножове скрити в дрехите ми. Мисля си, че жените трофей носят повече грим и по-малко оръжия. Но, хей, никога не съм срещала жена трофей, може би греша. Може би те знаят каквото аз знам, че истинският път към сърцето на мъж е осемнадесет сантиметра метал между ребрата. Понякога дванадесет сантиментра е достатъчно да свърши работата, но наистина да си сигурен, предпочитам осемнадесетте. Смешно как фалическите предмети са винаги по-полезни от големите. Всеки, който ви казва, че размера няма значение, е виждал твърде много малки ножове.