23 Глава

Превод: Nuriko
Редактор: Райс


23 глава

Лупанарът бе голяма и чиста площ 100 на 150 ярда. Пространството изглеждаше като голямо разчистено място, но в действителност бе главна равнина между хълмовете. Не би го забелязала през нощта, но аз знаех, че точно зад дърветата, които заобиколяха лупанара имаше стръмни хълмове. Трябваше ми повече от един поглед да видя какво се крие зад дърветата.
Сега зрението ми спря в далечния край на разчистеното място. Факли, по-високи от човешки ръст бяха забили в земята от всяка страна на каменния трон. Тронът бе голяма столовидна скала, толкова стара, че на места ръцете на безброй поколения Улфрик-и бяха изтъркали камъка. Сигурно и задната част на седалката бе изтъркана, но я бяха покрили с парче пурпурна коприна, подходяща за владетел. Имаше нещо примитивно с големия каменен стол и това се набиваше на очи между златистата светлина на факлите. Изглеждаше като трона на някой древен варварски крал, някой, който трябва да носи животински череп и желязна корона.
Върколаците, повечето, но не всички, бяха в човешка форма, застанали или наведени в голям кръг. Имаше един отвор в града, в който влязохме. Върколаците застанаха зад нас като затваряща се врата. Плъхолаците се разделиха между нас от всички страни по равно, но всички знаехме, че ако се стигне до бой, сме превъзхождани и надхитрени.
Рафаел и двамата големи плъхолаци застанаха от едната ми страна. Донован Рийс, лебедовият крал, бе от другата ми. Рафаел любезно му бе предоставил квартет бодигардове. Мика бе застанал само малко зад мен и най-новата ми придобивка бодигардове бяха точно зад него. Леопардите ни бяха разделени зад нас като защитна линия преди основното шоу от плъхолаци.
Някой бе закачил голям плат на дърветата от едната страна на трона. Черен плат, като завеса и бе нужно движението на вятъра да привлече вниманието ми към него. Бе отдръпнато и Силви мина от там последвана от висок мъж, който не познавах. Лицето й бе по-малко изискано без грим, по-малко меко. Късата й коса бе навика спретнато, но невнимателно. Бе облечена в джинси за първи път откакто съм я виждала, с бледо синьо горнище и бели обувки за джогинг.
Високият мъж бе слаб както са слаби баскетболните играчи – всичко е ръце, крака и дълги мускули. Повечето от тези дълги мускули се показваше, защото всичко, което носеше бе късо изрязани дънкови шорти. Но той, както Ричард, не се нуждаеше от фитнес. Той влезе в кръга със собствена грация и сила, като тигър оставен на показ. Само, че нямаше прегради, зад който да се скриеш и трябваше да оставя оръжието си в къщи.
Имаше къса, черна коса, леко накъдрена, по-тънка от тази на Силви. Лицето му бе едно от онези, за който не може да решиш дали е привлекателно или обикновено. Бе направено от здрави кости, дълги линии, тънки устни и широка уста. Тъкмо реших, че изглежда обикновен, когато ме погледна и в момента, в който видях тези тъмни очи, знаех, че греша. Интелигентност гореше в тях, интелигентност и тъмна емоция. Остави гнева да се плъзне по лицето му и разбрах, че самата сила на личността му го караше да изпъква така че да е красив, макар да не беше онзи тип красота, която ще видиш на снимка, защото се нуждаеше от движение, вибриращата му сила, за да проработи.
Знаех без да ми бъде казано, че това е Якоб и знаех още нещо. Той бе проблем.
Ричард бе следващ и той се движеше в собствена вибрираща разливаща се сила. Движеше се с грация, изпълнена с толкова гняв, колкото и Якоб, но все още му липсваше нещо, нещо остро, което другия мъж имаше. Острието на мрака, може би. Всичко, което знаех със сигурност, бе че Якоб е безразсъден. Почти можех да подуша това от него. И Ричард, за добро или зло, все още не бе.
Въздъхнах. Помислих си, че ако той поне веднъж прегърне звяра си, ще бъде наред. Той седна на трона със светлината на огъня, играеща на вълни по косата му, превръщайки се във вихър от мед и горящо злато, огнените сенки си играеха с мускулите по гърдите му, раменете, ръцете. Приличаше на варварски крал, но все още имаше нещо в него, нещо... нежно. Сякаш можех да го вкуся, също и Якоб.
Имах един от онези моменти от яснота, който получаваш понякога. Нямаше нещо, което някой от нас би могъл да направи за Ричард, за да го разяри наистина. Може да бъде ядосан, както когато отвел Грегъри, но без значение какво света му причини, все нещо в него ще потръпне. Единствената му надежда да оцелее е да се заобиколи с верни хора, който няма да потръпнат.
Джамил и Шанг-Да стояха заедно от едната страна на трона, не много близо, но и не много далеч. Шанг-Да бе отново в обичайното си монохромно черно бизнес облекло: черни панталони, черни сако и полирани черни обувки. Винаги изглеждаше много GQ, дори в горите.
Джамил би се облякъл най-добре от тях, но се опитал да е подходящ за ситуацията. Той имаше джинси, който изглеждаха току-що изгладени и червено горнище, което изглеждаше страхотно срещу тъмнината на кожата му. Бе сменил мънистата на дългата до китките сплетена коса, на черни и червени. Те проблясваха нежно на светлината на факлите, сякаш може да са направени от скъпоценни камъни.
Джамил хвана погледа ми. Не бе точно забелязване, но ми отвърна с погледа си. Шанг-Да избягваше погледа ми, търсейки из тълпата, но никога не погледна към мен. Мисля, че ако Ричард позволеше двамата щяха да направят каквото е нужно да подсигурят трона му. Но те бяха подчинени на Ричард и най-доброто, което можеха да направят е да вървят с него към този благороден капан.
Силви и аз се гледахме взаимно в продължение на няколко сърцебиения. Виждала съм колекцията от кости на враговете й. Изваждаше ги периодично и ги пипаше. Казваше, че е я успокоявало да ги докосва навсякъде с ръце. Аз лично предпочитам добре плюшени играчки и малко наистина добро кафе, но, хей, каквото я кара да се чувства добре.
Силви би направила каквото е нужно, ако Ричард само й позволеше.
А ако все още бях лупа, мамка му, бихме имали достатъчно безразсъдни хора да свършат работата добре, ако Ричард се махнеше от пътя ни. Бяхме толкова близки и на моменти дори не бяхме в бейзболното игрище. Бе повече от разочарование. Бе като да гледаш влак запътил се към Ричард и всички викахме: „Махни се от релсите, махни се от релсите!” Мамка му, опитвахме се да го издърпаме от релсите и той се мореше с нас.
Ако Якоб бе влакът, можех да го убия и Ричард щеше да е добре. Но Рафаел бе прав. Ако не е Якоб, ще е някой друг. Якоб не бе влакът бързащ да унищожи Ричард. Бе Ричард.
Гласът му бе изпълнен с яснота:
- Събрали сме се тази вечер да се сбогуваме с нашата лупа и да изберем друга.
Чу се виене и аплодисменти от половината глутница. Но дузини от върколаците останаха мълчаливи, гледайки. Не значеше, че са на моя страна. Може би бяха неутрални, но бе добре да се забележи кой не е ентусиазиран от това, че съм изхвърлена от глутницата.
- Тук сме да режим присъдата на онзи, който нарани глутницата ни като ни отне нашата лупа.
Имаше по-малко аплодисменти, няколко воя. Изглежда, че вотът за осъждането на Грегъри е бил близък. Това ме накара да се почувствам по-добре, не много, но малко. Макар че ако Грегъри умре, няма да има голямо значение.
- Също така сме тук да дадем на Нимир-Ра на леопардите последен шанс да си спечелят обратно котката.
Виенето и аплодисментите останаха 50 на 50, но атмосферата определено бе по-студена. Глутницата не бе изгубена и със сигурност не следваше напълно страната на Якоб. Това бе малко игра на политика, защото това бе политически проблем и това не бе една от силните ми страни.
- Това е работа между ликойте и парда. Защо са Родере тук, Рафаел?
Попита Ричард. Говореше сякаш не ни познаваше, много политически, много дистанцирано.
- Нимир-Ра веднъж ми спаси живота. Родере са й длъжни заради това.
- Означава ли това, че договорът с нас е вече невалиден?
- Сключих договор с теб, Ричард и ще се държа за него, защото знам, че си човек, за който уважава задълженията си и си спомня дълга към съюзниците си, но дължа на Анита личен дълг и честта ме задължава да изпълня и него.
- Ако се стигне до битка, на чия страна ще се биеш, наша или на леопардите?
- Искрено се надявам да не се стигне до това, но дойдох с леопардите и ще останем с тях каквито и да са последствията.
- Разрушаваш хората си. – каза Якоб.
Ричард се обърна към него:
- Аз съм Улфрик тук, Якоб, не ти. Аз казвам какво ще бъде разрушено и какво не.
- Не исках да ви обидя, Улфрик – гласът му превръщаше думите в лъжа. – Исках само да кажа, че ако се стигне до бой плъховете не могат да ни победят. Може би техният крал би пожелал да преосмисли, на кого дължи своята честност.
- Дълг на честа съществува независимо дали го искаш или не – каза Рафаел. – Ричард разбира какво значи да дължиш дълг за честност. Затова знам, че Ричард ще уважи нашата договорка. Нямам същото убеждение щом се отнася да другите членове на глутницата.
Ето, каза го. Бе толкова близко да каже, „не ти вярвам, Якоб”, колкото можеше. Тишината се разля из откритото пространство, че шума на дрехите, разтърсването на космато тяло, изведнъж стана силен.
Ръцете на Ричард здраво стиснаха страните на трона му. Наблюдавах го, защото той се бе защитил толкова добре от мен, че не можех да го почувствам, но можех да гледам, да го гледам как мисли.
- Да не казвам, че ако повече не съм Улфрик, договора вече не важи?
- Да, това казвам.
Ричард и Рафаел се вгледаха дълго един в друг, тогава слаба усмивка се появи на устните на Ричард:
- Нямам планове да отстъпя позицията на Улфрик, така че договора ще остане сигурен за известно време, освен ако Якоб няма други планове.
Това едно изказване прати вълна от несигурност през наблюдаващите върколаци. Можеш да го почувстваш, да го видиш как се разпростира между тях, сякаш за подушили някакъв капан.
Якоб изглеждаше изненадан, шокиран. Той бе перфектният непознат, но видях обърканото изражение на лицето му, докато се чудеше какво да каже. Ако кажеше, че не се стреми към трона, тогава би се заклел, а превръщачите са малко чувствителни за такива неща.
Якоб или трябваше да излъже или обяви намеренията си и изражението на лицето му казваше ясно, че не бе готов да го направи.
Женски глас се чу от дясно, ясен и кънтящ сякаш бе тренирала на сцена:
- Не се ли отклоняваме от работата ни? Аз от една страна, съм много заинтересувана от избора на нова лупа.
Жената бе висока, но цялата в къдрици, разкошна по начин като филмовите звезди от 50те са били. Тя изглеждаше нежна, женствена, и все пак бе застанала на земята по полюшващ се начин, наполовина секси, наполовина хищнически, сякаш би те примамила играейки си на жертва, да те изчука, докато плачеш за милост и тогава да изяде лицето ти.
- Ще стигнем до избирането на нова лупа. – каза Ричард.
Тя падна на колене пред трона, заглаждайки роклята си под бедрата, като дама, макар че остави достатъчно за Ричард да види, докато гледаше надолу към нея. Не я харесвах особено.
- Не можеш да ни виниш за нетърпението, Улфрик. Една от нас – тя се поколеба, бивайки сигурна, че това „нас” бе от благоприличие, - ще бъде избрана за лупа и стане твой партньор всичко в тази величествена нощ.
Гласът й се снижи до тихо мърморене, достатъчно ясно да бъде чута.
Не, не я харесвах. Нямах място да говоря с Мика до себе си, но нямаше значение. Логиката няма нищо общо с това. Исках да сграбча тази боядисана червена коса и да я нараня. Докато Мика не докосна ръката ми, не осъзнах, че освобождавах един от ножовете на китката си. Понякога докосвам оръжието си, когато съм нервна, понякога тялото ми просто предава мислите ми. Накарах ръката си да остане на място, но не бях много щастлива.
- Върни се при останалите кандидатки, Парис. – каза Ричард.
Той бе внимателен да не я поглежда, сякаш се боеше да го направи. Не направи нещата по-добри, влоши ги.
Тя се протегна напред, поставяйки ръка на коляното му. Той подскочи.
- Не можеш да ни виниш за нетърпението, Улфрик. Всички те очакваме от толкова дълго.
Лицето на Ричард бе изпълнено с гняв:
- Силви. – каза той.
Силви се усмихна и бе усмивка на искрено злорадство. Тя сграбчи китката на Парис и я издърпа, не много нежно, на крака. Парис можеше и да бъде с два инча по-висока, но силата на Силви, нейния звяр, я караше да изглежда десет фута висока.
- Улфрик ти каза да се върнеш и останеш при другите кандидатки. Направи го.
Наклони леко Парис към земята. Жената леко се препъна, но въпреки позицията си, внимателно плъзна тънката рокля над бедрата си.
Силни се обърна да се върне на мястото си, до Ричард, когато Парис каза:
- Чух, че го харесваш грубо.
Силви замръзна и не бе нужно да виждам лицето й, за да почувствам внезапната ярост, която премина през нея. Знаех, преди тя да се обърне, бавно, с напрегнати мускули, че очите й блестят в кехлибарено вълчи цвят.
- Какво каза?
- Силви. – каза Ричард с нежен глас.
Не бе команда, а молба. Мисля, че ако го бе казал като команда, тя би се борила, поискала някакво удовлетворение. Но бе молба... Тя се обърна към Ричард.
- Да, Улфрик.
- Заеми мястото си, моля.
Тя се върна на мястото си, като Фреки, от дясната му страна. Но гневът бе около нея, почти видим, като горещината на летен път.
- Извинявам се на лебедовия крал, че не го разпознах по-рано, но сме се виждали само веднъж.
- Да – каза Донован Рийс. – Помня.
- Добре дошъл в нашия лупанар. Бих ти дал свободен достъп между нас, но трябва да знам защо си тук, преди да го направя.
- Тук съм защото Нимир-Ра спаси моите лебеди от хората, който почти я убиха. Тя рискува живота си за тях. Тук съм тази вечер като съюзник.
- Не мога да ти дам свободен достъп, Донован, защото ако нещата не потръгнат добре, ще бъде битка. Ако си съюзник на Анита, ще си по средата й.
- Тя рискува живота си за хората ни, не мога да направя по-малко.
Ричард кимна и видях разбирателството преминало между тях. Птици на честта, така да се каже.
- Тя спасява ли всеки превръщач, който види в беда ? – попита Якоб и го направи да звучи подигравателно.
Ричард започва да казва нещо и Силви направи стъпка напред, докосвайки ръката му. Той леко кимна и я остави да говори:
- Колко от нас Анита е спасила от мъчения или смърт?
Тя дигна собствената си ръка.
Джамил излезе от зад трона и повдигна ръката си. Всичките ми леопарди вдигнаха ръка като малка гора от благодарност. Рафаел вдигна ръката си. Накрая видях Луис, неговия лейтенант и гадже на Рони. Той леко ми кимна и повдигна ръката си.
Ричард се изправи и вдигна ръката си. Имаше и други ръце тук и там. Тогава Ървинг Грисуолд, посредствен репортер и върколак, пристъпи напред. Очилата му се отразяваха на светлината на огъня, така че изглеждаше сляп. Изглеждаше като висок, леко плешив херувим с огнени очи.
- Какво щеше да стане ако Анита не бе спасила Силви от мъченията на вампирския съвет? Силви е силна, но какво, ако бе пречупена? Тя е достатъчно доминираща да повика повечето от нас, да ни накара да дадем себе си на вампирския съвет – Ървинг повдигна ръката си. – Тя спаси всички ни.
Ръце се вдигнаха сред върколаците, докато почти половината от тях бяха вдигнали ръце. Това стегна гърлото ми, очите ми горяха. Нямаше да плача, но ако някой ме прегърнеше, не можех да бъда сигурна за това.
Луис пристъпи напред, малък, тъмен и красив, с късо подстриганата си черна коса:
- Рафаел е силен крал, толкова силен, че ако вампирския съвет го бе пречупил, никой от нас не можеше да откаже повика му. Всички щяхме да бъдем на милостта им. Всички видяхме какво му бяха причинили и колко дълго му отне да оздравее. Анита спаси всички родери в този град.
Плъховете повдигнаха ръцете си – всички те.
Силви каза:
- Погледнете около себе си, наистина ли искате да загубите Анита като своя лупа? Повечето от нас помнят какво бе с Рейна. Искате ли да се върнете към това?
- Тя не е ликой. – каза Якоб.
Още няколко казаха това, но не всички.
- Ако единственото ви възражение към нея, е че не е върколак – каза Силви, - тогава това е глупаво извинение да загубим Анита.
- Да я загубим – каза Якоб, - това е първият път, когато я виждам. С глутницата съм от пет месеца и това е първия път, когато виждам скъпата ви лупа. Не може да загубим нещо, което никога не сме имали.
Имаше доста подкрепа за това, много виене, викове „да”, дори аплодисменти. Не можех да ги виня за това. Пристъпих напред, движих се докато не застанах пред съюзниците си и трона. Над поляната настъпи тишина, докато не чуваш и движението на телата.
Ричард погледна надолу към мен. Сега срещнах очите му. Бях сигурна, че гласът ми е ясен, когато казах:
- Якоб е прав.
Погледът на Силви трепна. Този на Якоб също. Имаше движение зад мен, докато хората потрепваха.
- Не съм била много лупа на клана Тронус Роки, но и не знаех, че трябва да бъда. Бях просто приятелката на Улфрик. Ръцете ми бяха пълни с леопарди и вярвах на Ричард, че ще се грижи за вълците. Леопардите нямат никой освен мен – обърнах се и погледнах тълпата. – Бях човек, не ставах за лупа, нито за Нимир-Ра.
Този път мърморенето на тълпата бе по-силно.
– Не знам дали всички сте чули, но имаше инцидент по време на битката, докато спасявах лебедите. Може за стана истинска Нимир-Ра до седмици. Не знам със сигурност, но е много вероятно.
Сега бяха тихи, наблюдаваха ме, човешки очи, вълчи очи, плъхове, леопарди, но всяко лице криеше интелигентност, горяща концентрация
- Нищо не мога да направя за това. Ще трябва да чакаме и видим, но леопарда ми не ме инфектира нарочно. Давам честната си дума за това. Беше ми казано, че Грегъри е обвинен в убиването на вашата лупа – повдигнах ръце далеч от тялото си. – Ето ме тук, жива и здрава. Ако ме загубите като ваша лупа, няма да е защото Грегъри ме е отнел от вас, а защото вие ще позволите да ме пуснете. Ако това искате, добре. Няма да ви обвиня. До тази нощ, до преди само няколко минути, не мислех, че върша добра работа като Нимир-Ра, още повече пък като човешка лупа. Сега, мисля, че може да съм грешала. Може би, ако бях наоколо повече, нещата щяха да са по-добри. Направих това, което сметнах за добре в дадения момент. Ако не ме искате за лупа, това е ваше право, но не винете другар превръщач за инцидент, който стана по време на битка, когато ме спаси от това сърцето ми да бъде извадено от гърдите.
- Красива реч – каза Якоб, - но вече гласувахме и твоя леопард трябва да плати цената, освен ако не си достатъчно превръщач, за да си го върнеш.
Погледнах назад, не към Якоб, а към Ричард.
- Ричард, моля те.
Той поклати главата си.
- Не мога да променя вота, Анита. Бих ако можех. – звучеше уморено.
Въздъхнах.
- Добре, как да си върна обратно Грегъри?
- Тя трябва да спре да бъде лупа, преди да бъде Нимир-Ра.
Това дойде от Парис, която въпреки че се бе върнала в тълпата, все пак успя да наложи гласа си над мястото.
- Мислех, че сте гласували да не съм лупа. – казах.
- Така е – каза Ричард, - но да го направим официално по законите ни, трябва да има церемония, която да скъса връзките ти с нас.
- Дълга церемония? – попитах.
- Може да бъде. – каза той.
- Нека първо да измъкна Грегъри, тогава ще направя каквато ликойска церемония искате от мен.
- Имаш правото да откажеш да отстъпиш. – каза Силви.
Погледнах Ричард.
- Имаш това право.
Лицето му, гласът му, бе неутрален когато го каза. Не можех да кажа дали е щастлив или тъжен от идеята.
- Какво става ако откажа?
- Трябва да защитиш правото си да бъдеш лупа, или се биеш един-на-един битка с всяка доминираща, която иска работата... – и той спря тук.
Силви го погледна, но Якоб бе този който довърши:
- Или може да докажеш, че си достатъчно лупа да продължиш работата чрез помазване на трона.
Просто го погледнах и свих рамене.
- Помазване на трона... какво значи това?
- Чукаш Улфрик на трона пред всички ни.
Вече поклащах глава.
- Някак си не мисля, че нито Ричард или аз сме за публичен секс.
- Малко по-сложно е от това. – каза Ричард.
Той ме погледна и имаше толкова много неща в очите му – гняв, болка – че бе болезнено да издържа на погледа му.
- Сексът не е достатъчен. Трябва да имаме мистична връзка между зверовете си – той замлъкна и помислих, че е свършил,но не бе. – Каквато ти имаш със своя Нимир-Радж.
Гледахме се един друг. Не можех да измисля нищо добра да кажа, но трябваше да кажа нещо.
- Съжалявам.
Гласът ми бе нежен, почти тъжен.
- Не се извинявай. – каза той.
- Защо не?
- Не е твоя вината, а моя.
Това ме накара да обърна очи към него.
- Как така?
- Трябваше да знам, че имаш подобна връзка с твоя партньор. По-силна си като човек, отколкото повече истински лупи.
Погледнах го.
- Какви казваш, Ричард? Че искаш да можеше да ме направиш една от вас, докато още имаше шанс?
Той снижи очи, сякаш не можеше да понесе да видя изражението му повече. Приближих се, достатъчно да го докосна, достатъчно, че вибриращата му енергия премина през кожата ми. Накара ме да изтръпна. Но почувствах нещо друго, нещо, което никога не съм чувствала преди, не с Ричард.
Звярът ми се плъзна по кожата и протегна като игриво коте да удари силата на Ричард. Енергиите ни се сблъскаха една срещу друга и почти можех да видя играта на цветове в главата си, като кремък и стомана един в друг, експерт по технически цветове.
Чух Ричард да си поема дъх, очите му бяха много разширени. Гласът му бе дрезгав, почти като че се дави.
- Направи ли го нарочно?
Поклатих глава. Не си вярвах да говоря. Искрите утихнаха и бе все едно се облягам на почти солидна стена от сила, неговата и моята, все едно можех да се облегна на тази енергия и това от само себе си щеше да ни задържи от докосване. Накрая открих гласа си, но бе шепот:
- Какво стана?
- Бракът на белезите, мисля. – каза той, гласът му бе също толкова мек.
Толкова много исках да се протегна през тази енергия и да го докосна, да видя дали зверовете ще се търкат един в друг както направиха за Мика и мен. Знаех, че е смешно, той бе вълк, както изглежда аз съм леопард, така че зверовете ни няма да се разпознаят. Но толкова дълго обичах Ричард и бяхме свързани помежду си чрез белезите на Жан-Клод и аз носих частица от звяра му в себе си. Трябваше да знам. Трябваше да знам дали можех да имам с Ричард, това което имах с Мика.
Ръката ми се придвижи и бе като да се буташ в електрическа вдлъбнатина. Енергията бе толкова силна, че премина през кожата ми. Протягах се за рамото му, приятно неутрално място да докоснеш някой, когато той се извърна настрани на трона и изведнъж седеше прав до него. Придвижи се толкова бързо, че не можех да го проследя с очи. Видях началото на движението и края, но средата – мигнах и го изпуснах.
- Не, Анита – каза той, - не, ако не можем никога да се докоснем отново, не искам да чувствам твоя звяр. Може да не сме същото животно, но ще бъде повече отколкото някога е имало между нас. Няма да го понеса.
Оставих ръката ми да се спусне и се отдръпнах достатъчно от трона, за да се върна на мястото си. Нямаше да се извиня отново, но го исках. Исках да плача и за двама ни, или крещя. Знам, че вселената има чувство за ирония и понякога ти се напомня колко садистична може да бъде.
Най-накрая приех косматата му страна, защото имах моя собствена. Можех да бъда почти перфектната любима на Ричард, най-накрая и не можехме никога повече да се докоснем.