26 Глава

Превод: Nuriko
Редактор: Райс


26 Глава

Шахтата беше с кръгъл метален капак на земята. Той стоеше посредата на сечище, изпълнено с високи, тънки дървета. Орлови нокти* деряха капака от една страна, листата се бяха натрупали по земята, толкова много, че мястото изглеждаше непокътнато. Никога не бих го намерила, ако не знам, че е там.
Шахтата* (Oubliette), от френски означава малка забрава, но това е място, на което слагаш хора които планираш никога да не извадиш. Традиционно е дупка, в която спускаш някой, който не може после да излезе сам. Не ги храниш и не им даваш вода, не им говориш, не правиш нищо. Просто си тръгваш. Има шотландски замък, в който откриха шахта, която буквално е била зазидана и забравена, откриха заради модерно престрояване. Пода бил запълнен с кости и пари от осемнадесети век сред остатъците. Има отвор през който можеш да видиш основният салон за хранене, можеш да помиришеш храната, докато умираш от глад. Спомням си че се чудех дали са могли да чуят хората, крещящи под тях, докато са се хранили. Повечето шахти са по - изолирани, така че веднъж щом го оставиш никога да не ти се налага да се притесняваш за затворника.
*Oubliette от френски означава малка забрава, в България така хората наричат шахтите.

Двама върколака в приятна човешка форма коленичиха до капака и започнах да го вдигат за двете метални дръжки. Нямаше ключ. Те просто затварят капака и си тръгват. По дяволите.
Капака се вдигна и го отнесоха. Тежък, просто в случай, че адреналина се покачи на високо ниво и причини превръщане. Дори в животинска форма все още ще ти бъде трудно да преминеш през този капак.
Отидох до ръба на дупката и миризмата ме накара да се отдръпна. Миришеше на тоалетна в двор. Не знаем, защо това ме изненадва. Грегъри е бил там за колко, три дни, четири? Във филмите говорят за смъртта от романтична гледна точка, ако такъв ужас е наистина романтичен, но никой не мисли за вътрешните неща или за факта, че когато трябва да се изходиш трябва да го направиш. Това не е романтично а просто унизително.
Джамил донесе въже и го закачи големи метални скоби от едната страна на дупката. Въжето падна в мрака с сух, хлъзгав звук. Принудих се да отида обратно на ръба на шахтата. Сега бях подготвена за миризмата и под тази миризма, в това толкова малко пространство, беше суха миризма, суха, прашна миризма. Миризма за стари кости, стара смърт.
Грегъри не бе най - силният човек когото познавам, не е дори и в топ сто. Какво му бе направено, за да лежи там в тъмнината вонята на стари кости, стара смърт притиснала се в тялото му? Дали са му обяснили как ще го оставят тук да умре? Дали са му казвали всеки път, в който са поставяли капака, че никога няма да се върнат отново освен, за да му сложат нова доза с наркотици.
Дупката бе перфектно черна, по - тъмна от изпълненото със звезди черно небе, по - тъмна от всичко, което бях виждала от доста време. Бе достатъчно широка, за да е възможно широките рамене на Ричард да мината и навлязат в тъмнината, но едва. Колкото по –дълго гледах, толкова по тясно сякаш ставаше, като някаква огромна черна уста чакаща да ме погълне. Споменавала ли съм че имам клаострофобия?
Ричард дойде да застане до мен, гледащ надолу в дупката. Държеше не светнало фенерче в ръката си. Нещо трябва да се е показало на лицето ми, защото той каза:
- Дори и ние се нуждаем от светлина, за да виждаме.
Протегнах ръка за фенера.
Той поклати глава.
- Аз оставих това да се случи, аз ще го извадя.
Бе мой ред да поклатя глава.
- Не, той е мой.
Той коленичи до мен и проговори меко.
- Мога да помириша страхът ти. Знам че не харесваш затворени пространства.
Погледнах обратно в дупката и се оставих да призная точно колко се страхувам. Бях толкова уплашена, че можех да вкуся нещо плоско и металическо на езика си. Толкова уплашена, че пулсът ми ме биеше в гърлото, като нещо хванато в капан. Гласът ми излезе спокоен. Радвах се за това.
- Няма значение че се страхувам. – Докоснах фенера, опитах се да го издърпам от ръката му, но той го задържа. И, нещо като война напред назад, в която вероятно щях да загубя, нямаше да го измъкна от него.
- Защо трябвада си най - твърдата, най - коравата? Защо не можеш, само веднъж, да ме оставиш да направя нещо за теб? Да слезна в дупката не ме плашеше. Нека го направя за теб. Моля. – гласът му все още беше мек и той се бе бавел достатъчно към мен че можех да помириша изсъхналата кръв по него, богатостта на свежата кръв в устата му, сякаш някакво малко порязване не се бе излекувало напълно.
Поклатих глава.
- Трябва да го направя, Ричард.
- Защо? - Гласът му съдържаше наченки на гняв, като топъл шамар.
- Защото ме плаши и да разбера дали мога.
- Можеш какво?
- Дали мога да сляза в дупката.
- Защо? Защо се нуждаеш да знаеш? Доказала си се пред мен и всички останали тук че си твърда. Не остава нищо което да доказваш.
- На мен, Ричард, имам нещо да доказвам на себе си.
- Каква разлика ще направи това да слезеш в някаква мръсна дупка? Никога няма да трябва да го правиш отново, Анита. Просто не го прави.
Погледнах го, недоумението в лицето му, в очите му, които се бяха върнали към нормалното, перфектно кафяво. Опитвам се да обяснявам такива неща на Ричард от години. И най - накрая разбирах, че той никога няма да разбере, а аз бях уморена да се опитвам да се обяснявам, не само на Ричард, на всички.
- Дай ми фенерчето, Ричард.
Той го държеше и с двете си ръце.
- Защо трябва да правиш това? Просто ми кажи. Толкова си изплашена че устата ти е суха. Мога да го вкуся по дъха ти.
- А аз мога да вкуся свежата кръв по твоята, но трябва да го направя, защото ме плаши.
Той поклати глава.
- Това не е кураж Анита, това е инат.
Свих рамене.
- Може би, но все пак трябва да го направя.
Стисна фенера по - силно.
- Защо? – И някак мисля че въпроса бе повече от шахтата и причината поради която исках да вляза.
Въздъхнах.
- Все по - малко и по - малко неща ме плашат Ричард. Така че, когато открия нещо, което ме притеснява, трябва да го тествам. Трябва да видя дали мога да го направя.
- Защо? – той изучаваше лицето ми сякаш го помнеше.
- Просто, за да видя дали мога.
- Защо – гнева беше повече от намек сега.
Поклатих глава.
- Не се състезавам с теб, Ричард или с някой друг. Не ме интересува кой е по - добър или по - бърз или по - смел.
- Тогава защо го правиш.
- Единственият човек с когото се състезавам съм аз, Ричард и ще си падна в очите, ако те оставя, или някой друг са слезе в дупката. Грегъри е мое момче, не твое, аз трябва да го спася.
- Ти вече го спаси, Анита. Няма значение кой ще влезе в дупката.
Почти се усмихнах, но не сякаш ми е забавно.
- Дай ми фенера, моля те, Ричард. Не мога да ти го обясня.
- Твоят Нимир Радж, разбира го? – Гнева гореше срещу кожата ми, като рояк пчели. Почти болеше.
Намръщих му се.
- Питай го сам, сега ми дай фенерчето. – ако ми се ядосаш, не ми отнема много време да се ядосам и аз.
- Искам да бъда твоят Улфик, Анита, твоят тип, каквото и, по дяволите, да означава това. Защо не ме оставиш да бъда... - той спря да говори и извърна поглед.
- Мъж. Това ли щеше да кажеш?
Той погледна обратно към мен и кимна.
- Виж, ако продължим да се срещаме, или каквото и да правим, трябва да се разберем за нещо. Егото вече ти не е мой проблем. Не бъди мъж за мен, Ричард, бъди човекът от когото се нуждая. Не трябва да си по - голям и по - смел от мен, за да бъдеш мъж. Имам мъже приятели, които прекарват по - голямата част от времето си, опитвайки се да докажат, че са по - големи, с по - големи топки от мен. Не ми е нужно това от теб.
- Какво ако ми е нужно да съм по - смел от теб, за себе си, а не заради теб?
Помислих за секунда, две и казах.
- Не се страхуваш да слезеш долу в шахтата, нали?
- Не искам да слизам и не искам да виждам какво са направили на Грегъри, но не съм изплашен колкото теб, не.
- Тогава не те прави по - смел от мен да слезеш в дупката, не е ли така? Защото няма да ти струва нищо да слезеш долу.
Той се наведе много, много близо до ухото ми, тогава вдъхна звука срещу кожата ми.
- Както няма да ти струва нищо до убиеш Якоб за мен.
Настръхнах до него, тогава се обърнах, опитах се да задържа шока от лицето ми.
- Знаех, че това е, за което си мислиш от момента, в който те видях до го гледаш – каза Ричард.
- Ще ме оставиш да го направя? – попитах, гласът ми мек, но не мек колкото неговият.
- Не знам още. Но не са ли доводите ти, че на теб няма да ти коства нищо, докато на мен много?
Гледахме се един друг. Накрая кимнах.
Той се усмихна.
- Тогава ме остави да влезна в шибаната дупка.
- Кога започна да използваш думата с „Ш”
- Докато беше далеч. Мисля че ми липсваше да я чувам. – той внезапно ми се ухили, светла усмивка сред тъмнината.
Не можех да не отвърна на усмивката му. Коленичила до ужасяващият черен отвор, страхът плътен на езика ми, гневът му все още яздеше въздуха помежду ни и се усмихвахме на един друг.
- Ще те пусна първи да влезеш в дупката – казах.
Усмивката се разшири, докато не изпълни очите му, дори под светлината на звездите можех да видя блясъка на развеселението.
- Добре.
Наведох се към него и бързо го целунах. Прекалено бързо за силата да се придвижи през нас, прекалено бързо, за да усетя вкуса на кръв в устата му, прекалено бързо, за да открия дали зверовете ни ще преминат през телата ни. Целунах го просто защото исках, защото, мисля за пръв път и двамата бяхме готови на малък компромис. Дали ще е доста точно? Кой, по дяволите, може да знае? Но се надявах. За пръв път от много време, истински се надявах. Без надежда любовта умира и част от теб с нея. Не знаех какво ще означава за мен и Мика това че имах надежди за мен и Ричард. Говорим отворено за споделяне, но не знаех каква част е била за пред публиката и колко бе истинско. Но точно в тази секунда не ме интересуваше, улових тази позитивна емоция за себе си и задържах. По - късно, по - късно ще се тревожим за другите неща. Оставих Ричард да слезе първи, но аз все пак слизам и исках тази малка топла надежда в гърдите си освен страха.