40 Глава

Превод: Nuriko
Редакция: la_amour

Всички замръзнаха, все едно поехме заедно дъх и го задържахме.
-Никой не трябва да умира . – каза човека-змия.
Погледна ме с големите се очи с цвят на мед. Строгата черна линия преминаваше през очите приличаше на драматичен грим. На лицето на този нямаше белези. Бе по-нисък и изглеждаше по-млад. Люспестото му лице почти успя да се усмихне, но челюстта на змия просто не е направена за усмивки. Очите му бяха празни и извънземни като останалата част от него.
-Шефът ни иска да говори с г-жица Блейк, това е всичко.
-Нека тогава да вдигне проклетия телефон и да си направи уговорка. – казах.
Седях ниско с дулото на браунинга насочено близо до центъра на гърдите му, достатъчно далеч от главата на Калеб, за да не се тревожих, че мога да го застрелям, но достатъчно близо до врата му, че с амуницията, която имах в пистолета да има голяма възможност да го обезглавя. Ако премести дулото на пистолета от челюстта на Калеб. Рязаха пушка със сребърни куршуми толкова близо, Калеб бе свършен. Не го харесвах много, но не можех да позволя на лошите момчета да го премахнат, нали?
-Той не мисли, че ще дойдеш. – каза човека-змия.
-Ти се махни, нека ми се обади и обещавам да му дам срещата, която заслужава.
Гласът ми бе спокоен, усмихвах се колкото мога повече, очаквайки онзи един изстрел, ако въобще се появеше.
Човекът-змия заби цевта в гърлото на Калеб, докато не му причини болка и той изохка.
-Това е сребърен куршум, мис Блейк. От това разстояние ще му отнесе главата.
-В секундата, в която той умре, умираш и ти. – Клаудия изрече това, гласът й бе тих и солиден като ръката държаща оръжието насочено към главата на човека-змия.
Той издаде хриплив смях и имаше ехо зад него. Повече от тези неща започнаха да се придвижват пред отворената врата. Видях проблясък на сребърен метал, повече оръжия.
-Никой повече да не минава през вратата или ще те застрелям и оставя Калеб на късмета му.
Той притисна цевта на пистолета в челюстта на Калеб, докато дребния човек не трябваше да се надигне на пръсти и видях първите признаци на паника в него.
-Не мисля, че тя те харесва много. – изсъска човека-змия.
-Няма значение – казах. – Няма да ти позволя да доведеш повече хора в тази стая.
-Ти обеща да не нараняваш Анита.
Беше Мърл. Почти забравих, че стои на една страна и зад нас.
-Няма да падне и косъм от главата й.
-Можем да подушим лъжата ти. – каза Клаудия.
Змийската глава се обърна на една страна като птица.
-Повечето хора не могат да подушат промяната в нас, не надушват нищо друго освен смрадта на змия.
Гласът на Чери:
-Анита.
Очите ми се обърнах към нея и видях движение отвън на плъзгащата се врата. Опитваха се да ни обкръжат.
-Имаме движение от тази страна. – каза Игор.
За пръв път другите хора имаха оръжие и изглежда знаеха какво правеха. Колко освежаващо. Погледът ми се върна обратно към човека змия навреме да го види да премества цевта на оръжието към стъклото.
-Обкръжихме къщата. Няма нужна всички вие да умирате.
Клаудия стреля секунда след мен. Куршумът й го улучи в лицето, моя го удари високо в гърдите и под врата. Главата му изчезна в каша от кръв и други неща. Очите ми кънтяха от изстрелите в малкото пространство. Тялото на змията падна назад; пистолетът падна настрани, докато ръката трепереше. Кабел се хвърли на пода към нас. Двама други човека змии се появиха през вратата рамо до рамо и двамата бяха с пистолети.
Клаудия каза:
-Ляво.
Застрелях този от дясно и тя онзи от ляво. И двете уцелихме, където се целихме и двамата паднаха на пода, един пистолет премине през стаята по пода към нас.
Друг изстрел гръмна от ляво.Обърнах се към шума, не можех да се спра. Плъзгащата се стъклена врата бе разбита и не бях чула звука на падащо стъкло, само изстрелите. Игор коленичеше, използвайки шкафа като прикритие, докато изпрати два куршума в гърдите на мъж. Мъжът падна на коленете си, рязко като кукла чиито конци са били скъсани.
-Идват. – каза Клаудия и се обърнах към другата врата.
Видях дулото на лъскав револвер, нещо платинено. Клаудия бе права, притиснала тялото към близката стена, почти криейки се от вратата. Тя стреля два пъти срещу лъскавото дуло и имаше викове, който преминаха отвъд звъненето в ушите ми. Вик, който продължи и продължи като вика на бебе заек, когато котката го хване. Едвам, чух някой да вика:
-Млъкни, Феликс!
Изстрели профучаха в стаята от страната на външната врата, която нито Клаудия, нито аз можехме да видим все още скрити. Някой докосна ръката ми и аз извиках, удряйки се в Натаниел с дулото на Браунинга . Той посочи. Игор бе на пода, на една страна, с първите следи за червенина плъзгащи се по пода. Видях Зейн и Чери под масата, прегръщайки земята. Видях за миг Мърл да се отдръпва назад, заврян в ъгъла на шкафа, сигурно най-добре скрит от всички. Какво да правиш по време на престрелка без пистолета, да се криеш? За миг срещнах очите на Мърл, преди да се обърна към разрухата.
Мъж премина през счупената плъзгаща се стъклена врата с автоматичен пистолет в ръцете си. Стреля още когато престъпи през вратата. Застрелях го три пъти преди коленете му да се предадат под него. Трябваше да стреля преди да влезе през вратата.
Клаудия изпращаше куршуми по вътрешната врата. Не мисля, че удряше нещо сега, но поне им попречваше да нахлуят. Нищо друго не помръдна през счупената врата, но останах в готовност, с оръжие насочено с две ръце към отвора.
Куршуми прелетяха през вътрешната врата и Клаудия, и аз се залепихме за шкафовете. Държах под око далечната врата, но не можех да се прицеля и да се покрия едновременно. Още един пистолет стреля през стаята от малкия прозорец над мивката. Отнесе голямо парче от шкафовете. Бях възможно най-ниско до земята, по задник, притисната до шкафа, но бях насочила браунинга към плъзгащата стъклена врата. Пистолета стреля отново през малкия прозорец и изстрелите от дневната идваха един след друг, без да се прицелват, просто да ни задържат където сме. Държах очите си и пистолета към далечната врата. Те стреляха да покрият нещо и това бе единствената останала врата.
Трима от тях минаха през плъзгащата се врата и всичко забави ход. Гледах света през кристал, всичко с изострени ъгли. Имах цялото време на светя да видя двете змии и човека лъв Марко да влизат в част от мига, който бе толкова бърз, че знаех, че никой от тях не е човек. Видях пистолетите, дълги и черни, цевта невъзможно дълга, лъвът Марко, имаше 9мм във всяка ръка. Имах впечатлението за кафява и златна козина, преди първият ми изстрел да го улучи отстрани, завъртайки го настрани. Клаудия стреля по една от змиите, той падна, но другия пистолет стреля и я почувствах да се гърчи над мен.
Поставих два куршума в гърдите на мъжа и той падна на кухненската маса, пистолетът падна безшумно на пода.
Куршум удари в дясно от мен и видях Марко да се прицелва, проснат на земята. Обърнах браунинга да се прицеля в него, но щеше да бъде твърде късно. Гледах го да натиска спусъка и знаех, че ме е хванал. Нямаше време да се страхувам, само спокойната мисъл, че той ще ме застреля и не можех да го спря. Тогава черна козина бе зад него, издърпвайки го назад, докато изстрелят се изплъзна по пода пред мен. Леопард в човешка форма изхвърли мъжа през вратата и изчезна след него.
Държах очите си на вратата, но нищо не помръдна. Нещо покапа по лицето ми, топло, почти горещо. Клаудия се плъзна надолу по шкафа, да седне, краката й се разкрачиха пред нея, все още с пистолет в ръка, но разхлабено. Дадох си секунда да видя, че дясното й рамо и ръка бяха червена маса, после се обърнах към плъзгащата се врата. Прегърнах шкафа до нея. Ако дойдеха през вратата на дневната, тогава може и да улучих някой от тях. Ако нахлуеха от двете врати едновременно, бе свършено.
Видях движение в далечния ъгъл и видях Мърл на крака с пистолет в едната си ръка и змия в другата. Той я бе издърпал през прозореца. Още един удар и той изпръска кръв в стаята с една ръка, притискайки пръстите си през врата на змията с другата.
Видях устата му да се движи, повече отколкото да го чуя и знаех, че липсата на звук не бе само от шок, бе твърде много изстрели в малка стая. Мисля, че той каза.
-За мен е тази врата.
Обърнах се около Клаудия и опитах да покрия дневната, трябвайки да се доверя на Мърл, че може да се справи с другата врата. Очите на Клаудия се обърнаха, докато минавах покрай нея. Устата й се отвори, но не можех да я чуя. Започна да придвижва лявата си ръка към безчувствената дясна, все едно дясната ръка не може да се движи. Държах под око вратата, но чувствах болезнените й бавни движени, докато взимаше пистолета в лявата си ръка. Тъй като бях притисната над тялото й, се надявах да е тренирала с лявата ръка. Имаше възможност да бъда застреляна случайно, когато бе много по-вероятно да бъда застреляна нарочно.
Нищо не се случи като че ли за цяла вечност, тишината бе плътна. Слухът ми се възвърна поетапно. Чух Калеб да мърмори отново и отново:
-Кучият му син, кучият му син.
Беше се свил срещу далечния шкаф зад мен, правейки от себе си възможно най-малката цел. Натаниел в действителност бе взел падналото оръжие на Игор и го бе насочил към плъзгащата се врата. Бях научила Натаниел основното за оръжията. Имах твърде много около него, че да не знае нещо за тях, но да го гледам облегнал на шкафовете над тялото на Игор, държейки с две ръце пистолета, лявото му рамо опряно на ъгъла на шкафа, знаех, че ще застреля каквото и да се покаже през тази врата. Ако в действителност започнеше да взима оръжия по време на битка, трябваше да го водя на стрелбището със себе си по-често.
Разбира се това бе възможност ако всички оживеем да правим нещо друго. Тишината се разпростра, докато вятърът мина през дърветата отвън навътре през счупената стъклена врата, не се усили.
Глас се появи в посока от бюрото.
-Аз съм, Мика е.
Гласът бе дълбок, ръмжащ бас.
-Не звучиш като Мика. – отвърнах.
-Звучи като мен, когато не съм в човешка форма. – отвърна гласа.
Казах:
-Мърл?
-Мика е. – каза той.
-Ела през вратата, бавно. – казах.
Черният леопард бавно мина през счупената врата, лапи във въздуха. Тъмната фигура сякаш покри вратата. В човеко-леопардова форма той бе висок около един и осемдесет, по-широк в раменете, по-мускулест, все едно има повече мускули в тази форма, от колкото има в човешката си. Козината му лъщеше като абанос, слънчевата светлина преминаваше ои него, подчертавайки чернотата на черна розетка като черни цветя върху кадифе. Бледа кожа се показваше през гърдите му, стомаха и надолу. Във фирмите върколаците са безполови, гладки като Барби кукли. В истинския живот, те са доста по-мъжествени. Някак бе по-лесно да го виждам гол в полу-човешка форма и да не се чувствам повече засрамена. Просто не виждам превръщачите като сексуални обекти в козина.
-Къде е типа, който хвърли през вратата? – попитах.
-Измъкна се.
-Не чувам никого в дневната. – каза Мърл.
-Всички излязоха през предната врата – каза Зейн, - или поне стаята изглежда чиста.
Той и Чери все още бяха скрити под кухненската маса, плътно до земята.
-Ще проверя дневната. – каза Мика.
-Лошите имат сребърни куршуми. Не бих била такъв кавалер за това. – казах.
Той кимна и главата му бе повече като леопард, много малко бе останало от човешкото му лице, освен, странно, тези резедави очи. Белязаха го като извънземно, друг, в човешка форма, но докато това космато и мускулесто тяло мина покрай мен, същите тези очи го оприличаваха на Мика. Цветът бе по-наситен. Обкръжени от черна козина, очите дори повече се открояваха. Той се поколеба на вратата, после мина, вървейки ниско, правейки от себе си възможно най-малка цел. Бе рядко да видиш ликантроп да се възползва от прикритие. Игор бе все още на пода и рамото на Клаудия изглеждаше повече като месо. Беше излегната срещу шкафовете.
Лявата й ръка все още държеше оръжието, макар ръката да бе обездвижена на пода, все едно не си чувства ръката.
Когато погледнах надолу, пистолетът сочеше някъде в посока на счупената стъклена врата. Ръката трепереше достатъчно, че бях нервна да мина покрай нея, но тя се бореше с това трептете на крайника, така че никога да не срещне линията на тялото ми. Дясната страна на тялото й бе попита с кръв и очите й трудно се фокусираха. Мисля, че само упоритостта й я задържаше в съзнание.
Погледът й се фокусира върху фигурата на Игор и телата проснати при вратата. Ако Игор дишаше не можех да го видя:
-Провери му пулса, Натаниел.
Натаниел погледна надолу към мъжа, после ме погледна повторно, после се обърна към счупената стъклена врата.
-Щях да чуя сърцето му ако още биеше. Да чуя кръвта в тялото му, докато се движи. Не го прави.
Той каза всичко това с глава обърната далеч от мен. Някак си го направи по-лошо, по не изнервящо.
Мика се появи от далечната врата.
-Не е останал ни един жив тук.
Той стъпи върху купчината тела при вратата и дори това движение бе грациозно, тялото му балансираше напред с крака, който бяха нещо средно между човешки и леопардови. Наистина ли щях да бъда леопард, когато луната се изпълни този месец? Дали тази тъмна, грациозна фигура, тази мускулеста сянка, бе това, което имам вътре в себе си?
Оставих въпроса настрани, имахме други настоящи проблеми, като ранените. Концентрирах се върху спешното и се опитах да оставя всичко останало. Това бе една от специалностите ми. Поставих пръсти до врата на Клаудия, опитвайки се да усетя пулса й. Тя сви раменете си, движейки се достатъчно, че да не мога да го усетя.
-Добре съм – каза тя, с груб глас. – Добре съм.
Бе ясно, че не е истина, дори не спорих. Докато не проверя къщата лично, нямаше да повярвам, че е чиста, но чантата ми за първа помощ с индустриални размери бе в кухненския килер, а знаех, че в тази част е често.
-Чери излез под масата от тази страна и вземи чантата за първа помощ.
Изправих се и се придвижих около шкафа, така че да мога да видя едновременно дневната и плъзгащата се стъклена врата, да не говорим прозореца над ъгъла за закуска.
Чери погледна веднъж Зейн, после изпълзя покрай краката на стола. Остана ниско, докато достигне килера. Трябваше да накара Калеб да се мръдне, побутвайки го, нежно с крака си. Той най-накрая отпусна стегнатата си ембрионална форма и изпълзя по пода по-далеч, така че Чери да взема чантата.
Чери отиде първо при Игор. Тя бе леопард, слухът й бе толкова добро колкото този на Натаниел, но премина през всичките стъпки, след което се обърна към Клаудия. Клаудия се опита да я отблъсне с лявата си ръка, все още държейки пистолета.
-Клаудия, позволи на Чери да ти помогне. – казах.
-Мамка му.
Чери прие това за да и започна да преглежда рамото. Клаудия не се бори повече с нея и бях доволна. Шокът може да те накара да направиш или кажеш смешни неща. Не исках борба с ръце с плъхолак, ранен или не. Разбира се, Мика бе тук и той можеше да се бори с Клаудия и победи, поне докато е ранена.
Все още наблюдавах периферно отворените пространства, но докато времето преминаваше тихо, имаше само вятър в дърветата, звуците на лятото минаващи през отворената врата в дневната и счупеното стъкло на задната врата. Започна да се успокоявам, инч по инч. Тази напрегнатост в раменете ми, която винаги получавах по време на битка и никога наистина не забелязвах, докато адреналина не се успокоеше, ми даде да разбера, че сме добре, засега.
Тогава чух нещо над лятната тишина – сирени. Полицейски сирени свистяха, приближавайки се. Нямах съседи наблизо. Чуваш изстрели в Джеферсон Контри доста често, така че кой по дяволите съобщи за престрелка?
Мика обърна това странно закръглено лице към мен.
-Дали идват тук?
Свих рамене.
-Не знам със сигурност, но много вероятно.
И двамата погледнахме надолу към телата на пода, после един към друг.
-Нямаме време да скрием телата. – каза той.
-Не, нямаме. - казах.
Погледнах към всички. Мърл все още гледаше пред прозореца на кухнята, зел оръжие в големите си ръце. Зейн бе излязъл от под масата и играеше на сестра за Чери, подавайки и нещата, който поискаше. Тя превързваше ръката на Клаудия.
Чери ме погледна.
-Може частично да се излекува ако се промени, но все още има нужда от медицинска грижа.
-Полицията имат навик за стрелят по шейпшифтъри в животинска форма – казах.
-Ще остана – каза Клаудия, после стисна за малко зъби. – Колкото повече ранени имаме на наша страна, повече на полицията ще й се хареса.
Имаше смисъл. Погледнах Мика. Сирените бяха много близко сега, почти отпред на къщата.
-По-добре върви, Мика.
-Защо?
-Полицията ще влети тук, види множеството тела и многото кръв. Всичко в животинска форма получава добър шанс да бъде застреляно.
-Това не е проблем. – каза той.
Козината започна да намалява като вода отдръпваща се от брега. Докато човешката кожа се показваше, костите му се наместиха върху нея, като нещо твърдо хвърлено във восък, покриваш, разтапящ се. Никога не съм виждала някой да се променя толкова небрежно, толкова леко. Бе все едно да смени чифт дрехи, с изключение на чистата течност, която тече под тялото му като разпилян алкохол, звукът на наместващи се кости, подреждащи се, дори звукът на плът бълбукаща над него. Само очите му останаха същите, непроменени, като две бижута фиксирани в центъра на вселената. Тогава той изведнъж бе отново човек, с тяло покрито в тънка течна на вид течност. Никога преди не съм виждала толкова течност да излиза от една промяна. Седях в локва преди да го осъзная.
Той се хлъзна, опитвайки се да се хване за шкафа, но бях на пътя му и го сграбчих около кръста, за да го предпазя да не падне на пода.
-Рязката промяна идва с цена.
-Никога не съм виждала някой да се променя толкова бързо. – каза Чери.
-Не изпада и в коматичен сън – каза Мърл. – Дай му няколко минути и ще бъде наред, малко объркан, но добре.
Имаше възхищение в гласа на големия човек и нещо друго – почти ревност.
Сирените спрях пред къщата, после тишина.
-Всички да свалят оръжията си. Не искаме да бъдем застреляни случайно. – казах.
Натаниел направи каквото поисках, на мига. Трябваше да притисна Мика по-близо с тялото си, с една ръка, така че да върна собственото си оръжие в кобура. Тялото на Мика се притисна срещу моето. Погледнах го, тъкмо да попитам дали е добре, но погледа в очите му ме спря. Не болка видях в очите му. Плъзнах другата си ръка около талията му, така че да го държа по-сигурно до себе си. Кожата му бе гладка под ръцете ми. Успя да постави ръка на шкафа зад нас. Гледах очите му на инчове от мен и имаше светове, в който да потъна, в тази очи, нужди и надежди, всичко.
Мъжки клас се провикна:
-Полиция.
Викнах обратно:
-Не стреляйте, лошите си тръгнаха. Имаме ранени.
Преместих Мика така че да може да се облегне на шкафа, после поставих ръце на главата си и бавно тръгнах към вратата. Трябваше да стъпя по телата при кухненската врата, за да се появя в полезрението на двама офицери, застанали при вратата. Ако бях едър, внушителен мъж, може би пак щяха да стрелят не точно нарочно, но не виждаш три тела на вратата на Джеферсон Каунтри, Мисури, всеки ден. Но аз бях малка, жена и изглеждах съвсем мила, невъоръжена. Но продължих да говоря, докато вървях. Неща като:
-Те ни нападнаха. Имаме ранени. Имаме нужда от линейка. Благодаря на Господ, че вие момчета се появихте. Сирените ги изплашиха.
Продължих да бръщолевя, докато бях сигурна, че няма да ни застрелят и наистина трудната част започна. Как да обясня петте теля в кухнята си, някои, които дори мъртви не изглеждаха много човешки? По дяволите ако знаех.