46 глава

Превод: Nuriko
Редакция: la_amour
Мускулестият бодигард обеща да кара направо към централата на Регионалният отряд за свръхестествени разследвания и да даде показания. Джанет Талбот отиде с тях. Кристин не знаеше нищо по въпроса за лъвското изчезване, така че просто си отиде у дома, обещавайки да внимава. Предложих и да остане при мен докато лошия, или лошите, са заловени, но тя отказа.
Донован Райс каза:
-Тя е самостоятелно същество
Можех да се възхита на това.
-Надявам се да не се нарани заради самостоятелността си.
Той сви рамене, изправяйки се. Видях издутина под предната част на розовата му риза.
-Въоръжен си. – казах.
-Няма да позволя да отведат момичетата ми.
-Хора, наричай ги хора. – казах аз.
Той ми се усмихна.
-Те всички са момичета.
-Угоди ми. – казах.
Леко ми се поклони с глава.
-Моите хора, добре, но няма да позволя да бъдат отведени.
-Или теб, Донован. Помни, че всеки, който е изчезнал е бил лидер, не последовател. Те оковаха Натаниел защото помислиха, че си ти; задържането на хората ти бе случайност.
Той срещна погледа ми. Изведнъж много сериозен.
-Права си. Как знаеше, че съм въоръжен?
-Ако ще пъхаш пистолет отпред в панталона си носи риза с тъмен цвят и може би един номер по-голяма.
Той кимна.
-Никога преди не съм носил оръжие.
-Знаеш ли как да го използваш?
-Знам как да стрелям. Просто обикновено не го нося постоянно.
-Имаш ли лиценз в себе си - той примигна срещу мен. – Приемам го за не.
-Не. – каза той.
-Тогава ако го използваш и убиеш някого, ще бъде проблем в съда. Да носиш оръжие без лиценз го прави незаконно оръжие. В зависимост от съдията, може дори да отидеш в затвора.
-Колко ще отнеме да взема лиценз?
-По-дълго отколкото ти се чака. Но провери в страната си започни процедурата. Или не започвай процедурата и когато те арестуват може да се опиташ и да се обявиш за невинен пред съда. Не е легално извинение, но може да умиротвори съдията. Не знам. Бих кандидатствала за оръжие и да се надявам да потръгне.
-Какво трябва да приложа?
-Различно е за всяка страна. Провери в близкия полицейски участък. Те ще знаят кой трябва да видиш.
Той кимна отново.
-Ще го направя – погледна ме, със сериозни сиви очи. – Благодаря ти, Анита.
Свих рамене.
-Просто си върша работата.
Той поклати глава
-Това не ти е работата. Не си ничия алфа тук. Можеше просто да откажеш да ни помогнеш.
-И какво добро би направило това? – попитах.
-Повечето превръщачи не да си помогнат взаимно.
-Знаеш ли цялата тази космата или перната политика, не я разбирам. Точно както сега, каквото се случва на една група може да засегне и другите. Ако си говорехте помежду си, тогава бихте знаели, че Хенри МакНаър е изчезнал, насилствено изчезнал. Това би поставило всички ви на крака.
-Мислиш, че би предотвратило другите изчезвания?
-Не знам, но можеше да помогне. Хората биха станали по-предпазливи, може би да не излизт сами. Поне можеше да имаме свидетели
-Бе след като моите момичета, хора, бяха взети и ти ни помогне, Кристин дойде при мен. Тя знаеше, че Урса на мечките е изчезнал. Бе Етан МакНаър, не майка му, който ни каза за баща му.
-Обзалагам се, че си е платил, че е пренебрегнал заповедите на майка си. – казах.
-Вероятно – каза Донован, - но той е прав, ако само бяхме говорили помежду си, можехме повече взаимно да си помагаме.
-Не само при спешни случай. – казах.
Очите му се намръщиха.
-Имаш в предвид коалиция от превръщачи?
Свих рамене.
-Не съм мислила по въпроса чак толкова, но защо не? Място, където да споделяме информация. Имаме лъв работещ с цяла купчина змии. Защо трябва лошите да се разбират по-добре отколкото ние?
-Всеки път щом някое от животните говори за обединяване на силите винаги значи, че те ще бъдат голямото... куче. Искаш да бъдеш Нимир-Ра на всички ли, Анита?
-Не говоря за обща власт. Това никога няма да стане без война. Просто казвам да споделяме информация, да си помагаме един на друг. Когато един от леопардите или вълците е ранен той или тя, да имат място, където да останат докато се оправят. Подобни неща.
-Някой ще трябва да бъде начело.
Искаше ми се да го хвана за ризата и да го разтърся.
-Защо, Донован, защо някой трябва да бъде начело? Нещо се случва на някой от лебедите ти, ти вдигаш телефона и ми се обаждаш, или на Итън, или Кристин. Ние се обаждаме на някой труд. Опитваме се да си помогнем взаимно. Не ни е нужда йерархия, само желанието да сътрудничим.
Изглеждаше нещастен, почти подозрителен.
-Не искам да бъдеш начело.
Поклатих ръка.
-Донован, не искам да бъда начело дори на това, на което съм в момента. Със сигурност не искам да добавям още.
Бе Мика, седящ облегнал се на стената, толкова твърд, толкова спокойно, че почти забравяш че е там, той каза:
-Тя ти предлага приятелство, Донован.
-Приятелство?
Той го накара да звучи като непозната дума.
Мика кимна, отдръпвайки се от стената, за да застане до мен.
-Ако нещо стане и ти трябва помощ, те се обаждаш на приятелите си.
Донован се намръщи толкова, че линия на челото му се появи на безупречната кожа.
-Превръщачите не са приятели едни с други, камо ли между видовете.
-Това не е истина – казах. – Ричард - направих пауза след като казах името му, все едно болеше или очаквах да боли. Мика докосна рамото ми и поставих ръка над неговата, хванах я. Опитах отново. – Най-добрият приятел на Ричард е от плъховете на Рафаел. Моят леопард Вивиан живее и е влюбена в Стивън, един от вълците на Ричард.
-Това е различно.
-Защо?
-Защото вълците и плъховете имат уговорка и през теб леопардите и вълците са свързани.
Поклатих глава.
-Извърташ, Донован или нарочно пропускаш смисъла. Нека просто се съгласим да опитаме и да си помогнем взаимно, това е всичко. Нямам скрити мотиви. Просто се опитвам да намаля вредата до минимум.
-Истина е че не трябваше да спасяваш момичетата ми. Почти ти коства живота.
-И ти не трябваше да идваш в лупанара с мен. Но то направи. Така работят нещата, сътрудничене.
Помисли за момент, после кимна.
-Съгласен. Ще се опитам да убедя и другите. Правата си, ти си права. Ако просто говорихме един с други, можехме да предотвратим много лоши неща да се случат.
-Страхотно – казах и отпуснах дъха, който не бях осъзнала, че съм задържала. Исках това. Исках да говорят помежду си, да си помагат взаимно.
Някой прочисти гласа си, нежно. Накара ни да погледнем към Гил. Все още се бе скрил зад дивана, където бе през цялото време.
-Имаш ли нещо да казваш? - попита Донован.
-Колко далеч достига новия дух на сътрудничене? – попита той.
Зелените му очи бяха почти кръгли от тревога. Бе сграбчил коленете си толкова силно, че ръцете му се бяха оцветили. Бе уплашен; можех да го подуша върху него, това и надигащата се в гърлото миризма, която не можех да разпозная.
-Какво искаш да кажеш? – попита Донован.
-В действителност говоря на Анита. – каза Гил.
Погледна към Мика, после обратно към прегърбения мъж на пода.
-Какво искаш да знаеш? – попитах.
-Аз съм единствената лисица в града. Нямам алфа или някакво семейство.
Той спря там и нервно облиза устни.
-И? – попитах.
-Колко помощ си готова да дадеш?
-Колко ти е нужна?
-Може ли да остана при теб докато това нещо или каквото и да е, бъде хванато?
Усетих очите ми да се разширяват. Отворих уста, затворих я, размених поглед с Мика. Той сви рамене.
-Това е твое решение. Твоя къща.
Точка. Погледнах към Гил.
-Въобще не те познавам. Ако си от лошите и направиш нещо лошо на хората ми, ще те убия, но ако наистина искаш място да се скриеш за няколко дни, може да останеш.
Той изглеждаше по-малък, по-прегърбен.
-Не бих наранил никой. Просто искам отново да се почувствам в безопасност, това е.
Погледнах към Донован.
-Знаеш ли нещо за него?
-Плаши се и от собствената си сянка. Не бих му се доверил да помогне при нужда. Мисля, че първо ще спаси себе си.
Гил не спори с преценката на Донован за нето, просто кимна, треперейки.
-Ако само помагаме на силните, тогава не помагаме на себе си. – казах.
-Ти ще го приемеш, знаейки, че не може да ти помогне в битка и най-вероятно ще избяга спасявайки собствената си кожа? – попита Донован.
Погледнах в тази разширени, изпълнени с ужас очи и видях нещо зад тях, умоляване. Те казваха: „Моля, моля те помогни ми. ”
-Можеш да останеш и ние ще те пазим, но ако имаме спешна нужда очаквам да се постараеш. Не трябва да се биеш, но и да не си пречка.
-Какво значи това? – попита той.
-Означава, че ако се извадят оръжия си скрий под него, долу до земята. Не прави от себе си мишена. Ако хората ми бъдат наранени и ти имаш възможност да ги изведеш в безопасност, но вместо това ги оставиш да умрат, ти си следващ.
-Не съм смел, Анита, дори малко не съм смел.
-Не бъди смел, Гил, просто прави каквото ти казвам, направи най-доброто, което можеш, но разбери правилата. Дръж се далеч от линията на стрелба, защото няма да имаме време да се тревожим за теб, когато боя започне. Помогни ако можеш, стой далеч то пътя ни ако не можеш. Просто е.
Той кимна, търкайки бузите си между коленете си, отново и отново.
-Просто е – прошепна той. – Иска ми се живота ми да е прост.
-Животът не е прост, Гил, но борбата е.
Клекнах пред него и мразех слабостта, която извираше от нето. Милостиви Господи, последното нещо, от което се нуждаех е още един емоционален инвалид да ме следва наоколо. Но не можех да го изритам. Анита кървящото сърце, кой би си го помислил? Вгледах се в него, докато изплашените му очи срещнаха моите.
-Борбата е лесна, Гил. Пазиш себе си, твоите хора и убиваш лошите. Прави каквото е нужно да пазиш себе си и хората ти живи.
-Как знаеш кой са лошите? – попита той, гласът му бе почти като шепот.
-Всеки в тази стая, който не сме ние. – казах.
-И ти ще ги убиеш, просто ей така?
Кимнах.
-Точно така. – казах.
-Не мисля, че мога да убия някой.
-Тогава се крий.
Отново направи това с търкането на бузите, все едно маркираше собствените си колене.
-Мога да се крия, знам как да го правя.
Докоснах лицето му много нежно. Стресна се, после се успокои малко. Всички животни обичат да бъдат докосвани.
-Не съм много добра в криенето, може би ще ме научиш.
-Защо ти трябва да се научиш да се криеш? – попита той.
-Защото винаги има някой или нещо, по-голямо и по-лошо от теб.
-Мога да те науча да се криеш, но не знам дали мога да се науча да убивам.
Къде ли бях чувала това преди? Ох, знам – Ричард. Но дори той се бе научил, накрая.
-Ще се изненадаш да разбереш какво мога да научиш, Гил, ако ти се налага.
Той отново се прегърна.
-Не мисля, че искам да се науча да убивам хора.
-Сега това – казах, - е друг проблем, който да решим заедно.
-Не искам – каза той.
Погледнах надолу към него.
-Тогава недей, но не оставяй гнусливостта ти да убие някой от хората ми.
-По-вероятно да убие мен.
-Истина, но това е твой избор – да бъдеш убит ако искаш, но не носи вреда на мен или моето, заради някакъв висок морал.
-Наистина ли би ме убила за това?
Пак коленичих пред него.
-Може да останеш при мен и аз ще те пазя или умра опитвайки, но ако ти го прецакаш и причиниш смъртта на един от леопардите ми, или приятелите ми, ще те убия. Не искам да плачеш по-късно и казваш, че не си разбрах. Защото ако си си го заслужил, ще те застрелям без значение дали ме молиш или не.
-Но кой решава дали съм го заслужил? – попита той.
-Аз.
Той се вгледа в мен все едно не бе сигурен дали бе по-безопасно с или без мен. Гледах да го да обмисля и не почувствах нищо, дори съжаление. Защото Гил бе лисица бе пречка. В битка той бе проклета жертва очакваща да стане. Бях достатъчно цивилизована да му дам защита, когато поиска, но не достатъчно цивилизована да платя с кръвта на тези, на които държа. В тази момент знаех, че не бях социопат, защото ако бях, щях да му сритам задника през вратата. Ох, по дяволите, бих го застреляла и спестя на всички мъката. Вместо това му предложих ръка и го дръпнах на крака.
-Разбираш ли правилата? – попитах.
-Разбирам. – прошепна той.
-Ще живееш ли по тях?
Той кимна леко.
-Ще умреш ли по тях?
Той си пое накъсано дъх, после отново кимна.
Усмихнах се и знаех, че не е стигнало до очите ми.
-Тогава добре дошъл в клуба и си дръж главата ниско. Имаме малко работа тази вечер. Можеш и ти да дойдеш.
Дори и аз не бях сигурна дали това е покана или заплаха.