53 Глава

Стаята бе от голи каменни стени. Нямаше следи от комфорт. Бе вампирската версия на затвори и изглеждаше като един. Имаше половин дузина ковчези поставени на голи, издигнати платформи със сребърни вериги около тях, очаквайки да се надигнат и затворят на места с ковчези. Единствените кръстове в стаята бяха на двата затворени ковчега. Два? Два оковани ковчега. Деймиън бе в единия. Кой по дяволите бе в другия?
-Кой е твоето момче? – попита Боби Лий.
Поклатих глава.
-Не знам.
-Мислех си, че трябва да си господаря на това момче.
-Такава е теорията.
-Тогава не трябва ли да можеш да кажеш в коя кутия е?
Погледнах го, леко кимнах.
-Имаш право.
Погледнах назад към вратата, но все още бе празна. Не знаех накъде са отишли всички и се опитвах толкова много да не спекулирам с това, което можеше да разсее Мика и Жан-Клод.
Опитах се да се концентрирам над този, който е в ковчега, но не можех. Имаше време, когато можех да почувствам Деймиън дори преди да се събуди в ковчега си, но не получих нищо от ни един от ковчезите, освен, че вътре имаше вампири. Отидох до по-близкия ковчег. Дървото бе бледо и гладко. Не от най-скъпите, но не и евтино, тежко, добре направено. Прекарах ръце през гладкото дърво, пръстите ми се плъзгаха по гладкостта на веригите. Нещо се удари срещу горната част на ковчега. Подскочих.
Боби Лий се засмя.
Втренчих се в него, после се обърнах обратно към ковчега, но повече не го докосвах. Знаех, че не е възможност с благословен кръст прикачен към капака, но изведнъж имах образа на ръка да си проправя път през дървото и да ме сграбчва. Деймиън би трябвало да е клинично луд. По-добре предпазлив отколкото мъртъв.
Поставих ръце точно над ковчега, не точно докосвайки. Извиках некроманията си, като да си поемеш дъх и да издишам през тялото си, не точно през ръцете си, но от всякъде. Некроманията бе част от това, което съм, не просто която съм. Започнах да бутам силата си в ковчега, но бе избутана като вода запълваща дупка. Водата падаше надолу защото гравитацията я привличаше и нищо не можеше да я спре; в природата е автоматично. Некроманията ми се плъзна в ковчега и в Деймиън. Почувствах го да лежи в мрака, тялото му притиснато срещу тънкия сатен.Видях очите му да се взират в моите, почувствах нещо да се запалва в него, нещо, което разпозна силата ми, но не можех да го усетя. Нямаше личност там, нямаше Деймиън. Знаех, че е той, но нямаше мисъл за нето, нищо, освен онази малка искра на разпознаване и едва нова. Опитах се да преосмисля това, което усетих, което бе Деймиън и бе като той се бе превърнал в някой друг. Казах бърза молитва и дори не се почувствах странно да се моля на Господ за вампир. Трябваше да се откажа от плоските си идеали за Бог отдавна или да се откажа от църквата и всичко, което чувствах скъпо относно религията ми. Работата бе в това, че ако Господ е наред с това, което правя, тогава трябваше и аз.
-Къде са всички?
Попитах достатъчно високо, така че Боби Лий отговори.
-Не знам, но ако дойдеш с мен, ще ги потърсим.
Поклатих глава гледайки другия ковчег. Кой бе там заключен в мрака? Трябваше да знам и ако можеш, щях да ги извадя. Не одобрявах мъчението и да бъдеш заключен в ковчег, където никога няма да умреш от глад, но винаги толкова гладен, никога умирайки от жажда, но изгаряйки от нуждата за течност, да си затворен в пространство толкова малко, че дори да не можеше да се обърнеш на една страна, е всичко е добра дефиниция за мъчение по правилата. Харесвах повечето от вампирите на Жан-Клод и не бих ги оставила така, не и ако можех да го убедя, че са достатъчно наказани. Бях много упорита за подобни неща и Жан-Клод би пожелал да ми угоди точно сега, можех вероятно да извадя който е вътре. Щях да се постарая. Но кой бе? Признавам си, имаше вампири за който да се постарая повече да спася, точно като хора.
Застанах до другия ковчег и притиснах магията си в него. Трябваше да натисна този път, не бе като при Деймиън. Каквото и да бе в тази кутия не ме приветства. Не бе някой, с който да имам връзка. Почувствах нещо и знаех, че е вид немъртъв, но не го почувствах като вампир. Почувствах се по-празна от това. Бе пълен мрак отвътре; трябваше да има движение, живот, в някакъв вид, но нямаше нещо. Натиснах по-навътре в нещото и открих лек отвръщащ пулс. Бе все едно каквото и да бе там бе повече мъртво отколкото живо, все още не истински мъртво.
Звук ме обърна към вратата. Жан-Клод се плъзна в стаята, робата му бе стегната този път като сигнал, че е наистина готов да се заеме с работата. Бе сам.
-Къде е Мика? – попитах.
-Джейсън го отведе да си вземе някакви дрехи. Те сигурно ще открият нещо, което да му стане.
-Кой е в този ковчег?
Почти казах какво, но се обзалагах, че е вампир, просто не някой, който съм усещала преди.
Лицето му бе вече спокойно, неутрално.
-Мисля си, ma petite, че ти е достатъчно да се тревожиш за Деймиън?
-Знаеш и аз знам, че няма да мръдна, докато не разбера кой е там.
Той кимна.
-Да, знам.
Той наистина погледна надолу към земята, все едно е уморен и защото лицето му не показа нищо, а жестът изглеждаше недовършен като лоша игра. Но знаех, че за него, да се преструва толкова упорито да задържи всичко от лицето си, само да позволи тялото му да го предаде, означаваше, че е много нещастен. Което значеше, че наистина нямаше да ми хареса отговора.
-Кой, Жан-Клод?
-Гретхен. – каза той, най-накрая срещайки очите ми. Лицето му не ми каза нищо, една празна дума.
Имаше време, когато Гретхен се опита да ме убие, защото искаше Жан-Клод за себе си.
-Когато се е върнала в града?
-Върнала?
Той направи онова леко повдигане, което го направи на въпрос.
-Не си играй, Жан-Клод. Тя се е върнала в града искайки кръв и ти си я затворил тук, така че кога?
Лицето му стана като на скулптура, с изключение на по-малкото подвижност. Той криеше толкова много от себе си, колкото бе способен и защитите му бяха стоманени.
-Казвам отново, ma petite, никъде не е отивала.
-Какво би трябвало да означава това?
Той ме погледна с това съвършено лице, така неразгадаемо.
-Означава, че от момента, в който ме видя да я слагам в ковчега в моя офис в Престъпни удоволствия, тя винаги е била тук.
Примигнах, огледах се, отворих уста, затворих я, опитах отново, не успях. Трябвало е да изглеждам като риба на сухо, защото не можех да измисля нищо да кажа. Той просто седеше там, без да помогне.
Открих гласа си и бе на пресекулки-
-Казваш, че Гретхен е била в ковчега две, не три години?
Той просто ме погледна. Бе спрял да диша. Нямаше и следа от движение по него изобщо, все едно ако погледнах настрани никога няма да го открия отново, би бил невидим.
-Отговори ми, по дяволите! Била ли е в ковчега три години?
Той леко кимна.
-Господи, Господи – преминах през стаята, защото ако не направих нещо физическо щях да го ударя и започна да крещя. Накрая спря застанала пред него, ръце в юмруци от двете ми страни. – Копеле.
Гласът ми бе като шепот, изстискан от гърлото ми, защото да направя нещо други бе било да крещя срещу него.
-Тя се опита да убие човешкия ми слуга, който също така обичам. Повечето господари щяха просто да я убият.
-Това би било по-добре от това. – казах, гласът ми все още бе шепот.
-Съмнявам се, че Гретхен би се съгласила.
-Нека да отворим ковчега и да видим. – казах.
Той поклати глава.
-Не тази вечер, ma petite. Знаех, че би почувствала така и може да се опитаме и да я освободим, макар да имам малко надежда за това.
-Какво би трябвало да означава това?
-Тя не бе една от най-стабилните жени, когато влезе вътре. Това няма да затвърди представите й за реалността.
-Как си могъл да й причиниш това?
-Казах ти преди, ma petite, тя си заслужи наказанието.
-Не и три години. – казах.
Гласът ми бе започнал да звучи нормално отново. Нямаше да го ударя, страхотно.
-Три години за това, че почти те уби. Бих я оставила за още три години и няма да бъде достатъчно наказание.
-Няма да споря дали наказанието е справедливо или извинение, или нищо. Всичко, което мога да кажа е че я искам вън от там. Няма да я оставя за още една нощ. Почти няма нищо останало там сега.
Той погледна към ковчега.
-Не си го отворила, как знаеш какво има вътре?
-Исках да знам как е Деймиън. Използвах малко магия да изследвам какво има вътре в двата ковчега.
-И какво откри? – попита той.
-Моята некромания разпозна Деймиън. Че Деймиън не е там. Сякаш самоличността му бе изчезнала Каквото го правеше, него, го няма.
Жан-Клод кимна.
- С вампирите, който нямат силата на господари и никога няма да бъда, е предложение към Господаря на града, или техния създател, че не ми позволява да съществуват със силно присъствие. Откъснати от това, те падат.
Падат, каза той, все едно говореше за завеси, който са били на слънце твърде дълго, вместо за живо същество Е, един вид живо същество.
-Е, Гретхен е далеч от отпадане. Почти нищо не е останало. Оставим ли я още една нощ и тя може да не бъде тук.
-Тя не може да умре.
-Може би не, но вредата – поклатих глава. – Трябва да я извадим сега, тази вечер или можем също така добре да пуснем куршум в нея.
-Остави Деймиън за още една нощ и ще се съглася за освободя Гретхен.
-Не – казах. – Деймиън е като един от тези подчинени вампири. Колкото по-дълго е така, по-голяма е вероятността никога да не бъде нещо друго.
-Наистина ли вярваш, че още една нощ ще го нарани до невъзможност да се възстанови? – попита Жан-Клод.
-Не знам, но знам, че ако чакам да утре вечер да го извадя и вредата е за постоянно, винаги ще се чудя дали още една вечер не е направила разликата.
-Тогава имаме проблем, ma petite. Горещата вана е по-добре да бъде подготвена за освобождаването на вампир. Имаме само едно място подходящо за това в Цирка.
-Защо вана? – попитах.
-Те трябва да бъдат върнати към живот, към топлина. Процесът трябва да бъде извършен много деликатно или има риск за истинска смърт.
-Чакай минутка. Вампир може да бъде затворен в ковчег завинаги и да не умре, но да ги извадиш може да ги убие? Това няма смисъл.
-Те са се адаптирали към ковчега, ma petite. Да ги извадим след период от време е шок за системата им. Виждал съм вампири да умират от това.
Знаех, че не лъже; бе твърде нещастен от това, което казва.
-Значи хвърляме и двамата в една и съща вана, нищо работа.
-Но е голямо ma petite. Вниманието и силата нужна да върнеш някой обратно не бива да бъде разделена между тях. Ще ми отнеме всичко, което имам да върна един. Не мога да разделя усилията си без да рискувам и двамата.
-Знам, че си създал Гретхен, но не си създал Деймиън. Връзката ти с теб като Господар на града бе прекъсната, когато го направих свой, така че не си му господар по никакъв начин. Аз съм.
-Да. – каза той.
-Тогава не е ли моя работа да върна Деймиън обратно – моята мистична връзка с него, не твоята?
-Ако наистина му бе господар, друг вампир, бих се съгласил. Но ти си, въпреки талантите си, все още човек. Има неща, който не можеш да направиш за нето и има много неща, който не бе знаел да направиш за него.
-Като какво?
Той поклати глава.
-Това е комплексна процедура, изискваща специални умения.
-И ти имаш тези умения. – казах.
-Не звучи толкова скептично, ma petite. Бях част от спешната... група на господарката ни – каза той. – Тя би наказвала други и ние се справяхме с последствията. Често ставаше по нейни начин.
-Ние? – попитах.
-Ашър и аз самият.
-Значи Ашър знае как да се направи това. – казах.
- Oui, но той също не е господар на Деймиън.
-Не, но аз съм. Ако Деймиън все още има един, това съм аз. Така че ти се погрижи за Гретхент, услужваш ми с Ашър и той ми казва какво да направя за Деймиън.
-След малкият ми театър в другата стая, ти би му се доверила?
-Бих му доверила живота си, ти също.
-Но не и сърцата ни. – каза Жан-Клод.
-Защо толкова го притесни да те види с Мика? – попитах. – Изглеждаше почти толкова зле с Ричард и мен.
-Вярвам, че ти като мой човешки слуга и Ричард като мое животно сте мои по право и ти вече бе тук, когато Ашър пристигна в Сейт Луис. Мика не е мое животно да извикам. Той няма директна връзка с мен. Той и твой Нимир-Радж, но не мой.
-И? – попитах.
-Ашър би позволил да ме дали с теб и Ричард, защото сте мои, но този Нимир-Радж е просто още един мъж, който аз предпочитам, а Ашър не.
-Мика не е твой за предпочитане, точно, все още.
Жан-Клод леко се усмихна.
-Така е, но Ашър не го вижда по този начин.
-Ако не бяха моето... интимна некомфортност, би ли бил с Ашър сега?
Той се засмя, бе груб звук, който не танцуваше по кожата ми; само изпълни лицето му с радост. Най-близкото до истински смях, който съм виждала от него.
- Интимна некомфортност – ах, ma petite, това бе скъпоценно.
Гледах се в нето.
-Просто отговори на въпроса.
Смехът изчезна, почти като човек, вместо внезапната промяна, която правеше.
-Ашър и аз най-вероятно бихме постигнали разбиране ако не би ми струваше теб, ma petite.
-Разбиране. Сега кой е срамежливия? – попитах.
Той ме дари с онова галантно свиване на рамене, който значеше всичко и нищо.
-Няма да ти е комфортно с бруталната откровеност, ma petite
-Добре, ако можех да го преглътна, би ли взел Ашър обратно за свой любовни, досега?
Помисли върху това, накрая каза:
-Не знам, ma petite.
-Знам, че го обичаш.
-Да, но това не значи, че отново сме любовници. Когато той и аз бяхме най-щастливи, бяхме с Джулиана. Ти можеш да понесеш да сме любовници извън полезрението, стига да не се държим като любовници пред теб. Не мисля, че ще ти хареса да гледаш Ашър и аз хванати за ръце пред теб.
Казано така, бе прав.
-Какво искаш да кажеш?.
-Казвам, че Ашър заслужава повече от скрита връзка, която никога да не може да покажем публично от страх да не те нараним. Предпочитам той да се отдаде напълно на някой друг, мъж или жена, отколкото да бъде твой втори – или по-нисък – завинаги.
Отворих уста да кажа, че харесвам Ашър, дори по някакъв начин го обичам, но не го направих, защото не исках да повишавам шанса за истинско трио. Каквото виждах с Мика и Жан-Клод вече ме дразнеше достатъчно. Просто не можех да се справя с двама мъже и мен. Мда, да, това бе система от ценности на средната класа от Средния запад, но бе начина, по който гледах на света. Не мога да го променя, нали така? И ако можех, исках ли?
Не знаех. Просто не знаех. Фактът, че мисълта не ме накара да избягам крещейки в нощта, ме притесняваше, но не толкова колкото трябваше.