55 глава

Превод: Nuriko
Редакция: la_amour
- Копеле, хранил си се от енергията й, докато е била там.
Трябваше да се отдръпна от него, за да не го сритам. Някой неща не правиш; някой линии не пресичаш.
Докосна с опакото на ръката устата си.
- Какво ако нямам нищо общо с това?
- Какво ако? – застанах над него. – Какво ако? Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че не си се хранил от нея.
Посочих обратно към ковчега и сигурно съм погледнала назад, защото следващото, което знаех бе че ме е хванал за краката и изведнъж падах към земята. Ударих се в твърдия камък с ръцете си както ме бяха учили по джудо. Това пое част от удара, предпазвайки главата ми да се удари в стоманения под, но бе нужна концентрация. До времето, когато тялото ми бе на земята Жан-Клод бе над мен, притискайки ръцете ми към пода със своите, останалата част от тялото му заклещила моето.
- Махни се от мен.
- Non, ma petite, не преди да ме чуеш.
Опитах се да вдигна ръцете си, не защото знаех, че мога да го преборя, а защото трябваше да опитам. Никога не съм се давала без борба, дори когато знам, че е загубена кауза.
Успях малко да повдигна ръцете си, не достатъчно да се измъкна, но достатъчно да го накарам да се притисне надолу, достатъчно да разшири очи, достатъчно да се напрегне. Добре е да се знае, че белезите ми дават полезни неща като сила, не само гадости.
Кръвта бе светла срещу лицето му. Кръвта капна от порязването на устата му.
- От къде знаеш, че това не е нещо, което става с всички вампири, който са били съживени след няколко години?
Гледах го, защото не можех да направя нищо друго.
- Лъжец.
- От къде си сигурна?
Той се притисна по-силно към мен да подчертае думите си, мисля, защото не бе щастлив да е там; тялото му бе изпълнено с гняв, не секс.
- Как знаеш, Анита?
Използва истинското ми име.
- Аз съм некроман, помниш ли?
Лицето му ясно изразяваше, че не вярва отговорът да е толкова прост и бе прав. Припомних си посещението си в Ню Мексико и какво научих там. Чудовище се надигна от бара на клуб в Албакърки. Появи се над бара като тънка линия от бледа кожа, като изгрева на полумесеца, после се появи лице. Лице след лице се появяваха и изчезваха, като парчета чудовищни мъниста свързани помежду си с парчета от тела, ръце, крака и тънък черен конец като гигантски шев, който си събираше заедно, задържайки магията вътре. То растеше и растеше, докато не достигна тавана, извивайки се като голямо змия гледаща надолу към мен. Преброих към четиридесет глави, повече, преди да изгубя бройката или сърце да броя повече.
Имаше още един клуб в града и бе по-лошо в някой случай, защото мъченията бяха част от представленията... Появиха се човешки череп. Мускулите под кожата му започнаха да изчезват, все едно има някаква болест, но каквото трябваше да стане за месеци ставаше за секунди. Без значение колко доброволна е саможертвата, все пак болеше. Мъжът започна да крещи толкова силно, колкото можеше да си поеме дъх. Дробовете му работеха по-добре отколкото на първия мъж, все едно нещо го изсмукваше. Бе като да гледаш балон да се свива. Като изключим, че бяха мускули и когато мускулите изчезнаха, имаше кости и най-накрая нямаше нищо, освен суха кожа над кости. И той все още крещеше.
Последната обида или дар, или ужас, бе силата на Господаря на Албакърки. Силата й мина покрай мен като плясък на криле, птици крякаха, че са оставени в мрака и искаха в светлината и топлината. Как можех да ги оставя да плачат в мрака, когато всичко, което трябваше да направя бе да отворя и ще са свободни? Помислих за това, на накрая крилете се преобразиха в купчина птици. Тялото ми се отвори, макар да знаех, че не е. И крилатото нещо – видях го само наполовина, се промъкна през отвора. Силата се вля в мен, през мен и отново навън. Бях част от голям кръг и почувствах връзката с всеки вампир, който тя докосваше. Сякаш минавах през тях и те през мен, като вода събираща се да образува нещо голямо. Тогава плувах в мрака и имаше звезди, далечни и блестящи.
После бяха изображенията и те имаха сила в тях като неща удрящи се в тялото ми. Видях Господаря на града да седи на върха на пирамиден храм заобиколен от дървета, джунгла. Можех да подуша богатата й зеленина и чуя нощния повик на маймуна, ревът на ягуар. Човешкият й слуга коленичи и се храни от кървавата рана на гърдите й. Той става неин слуга и получи сила, много сили. И една от тях бе това – как да взима жизнената енергия от нещо, някой и да се храниш от това, без да го убиваш. И разбрах как бе поел силите на човека, през онова ужасно представление. Повече от това, разбрах как е направено и как да бъде поправено. Знаех как да възстановя онова създание в бара, въпреки това, от което бе направено, съединени заедно в кошмар стил Франкенщайн, би ги върнало да бъдат само плът, би ги убило. Не ми бе нужен некроманът, който ги е затворил в тази магия; можех да се справя сама.
Спомените бяха толкова ясни, бе като да ги преживявам отново. Върнах се в настоящето почти със скок, гледайки в очите на Жан-Клод, все още заклещена от тялото му, все още в стаята за наказания стотици мили далеч от Обсидианова пеперуда и малката й армия. Но бе изражението на лицето на Жан-Клод, което ме накара да затая дъх.
Очите му се бяха разширили и знаех в този момент, че е видял спомените ми, че ги е споделил по начин, по който понякога споделям неговите. Мамка му.
Гласът му имаше трепет, който рядко чувам:
- Ma petite, била си заето момиче, докато си била далеч от нас.
- Видя каквото видях и знаеш какво изпитвам за това, което си направил на Гретхен?
Ръцете му се стегнаха около ръцете ми, пръстите се забива в кожата ми, само малко.
- Знам как се чувстваш , ma petite. Няма да поема обвинението леко. Аз съм Господар на града, вампирите ми живеят през мен. Освен ако сами не са господари, животът им идва през линията, с която свързани, докато нямат кървава връзка с Господар на града. Тогава този господар кара сърцата им да бият. Ако спра силата, тогава някой от тях няма да се събудят през нощта или ще станат ренегати, животни да бъдат унищожени както Деймиън.
Раздвижих се под него.
- Аз не...
- Шшттт, ma petite, няма да бъда обвинен без да бъда чут, не и този път. Може би ти ще спасиш Деймиън, но той е над хиляда години. Дори да не е господар, това е дълго време, достатъчно дълго да има енергия да оцелее. Но вампири като Уили и Хана, който не са господари и не са достатъчно възрасти, те ще отпаднат или полудеят и няма да има спасение за тях.
Той ме разтърси, стискайки ръцете ми, бе повдигнал лакти, така че ако поискам да мога да взема оръжие, но аз просто го гледах и слушах.
- Това ли искаш, Анита? Кой би пожертвала за спасиш Гретхен? Гретхен, която те нарани. Взех сила от нея, защото ти го изискваше от мен.
- Не ме обвинявай за това. – казах.
Той изведнъж се раздвижи, сядайки на колената си, разтваряйки краката ми. Повдигна ме в седяща поза, пръстите му галеха ръцете ми.
- Системата на господари и слуги е работила добре стотици години, но ти продължаваш да се бориш с нея и продължаваш да ме караш да правя неща, който не искам.
Повдигна ме близо до лицето си и гледах очите му да горят в син пламък на сантиметри от мен. Разтърси ме, поне път по-силно, почти достатъчно силно да ме изплаши.
- Ако можех да направя ardeur както трябва да се храни, тогава това нямаше да бъде нужно. Ако можех да се храня през човешкия си слуга, това нямаше да бъде нужно. Ако можеш да се храня от животното си, това нямаше да бъде нужно. Но ти и Ричард се вързахте с правила, парализирахте ме с морала си и ме накарахте да се закълна никога да не правя някой неща. Бях в кутия и се храних от господаря си и бе най-лошото, което трябваше да понеса. И сега защото ти и той искате своите високи морали да останете непокътнати, ме принудихте да бъда по-практичен отколкото някога съм искал да бъда.
Пусна ме толкова внезапно, че паднах назад на земята, удряйки лакти в камъните. Той стоеше пред мен, по-гневен отколкото някога съм го виждала и не можех да отвърна с гняв. Накрая казах:
- Не знаех.
- Това се превръща в слабо извинение ma petite. – отиде до ковчега и погледна надолу към това, което лежеше там. – Някога и дадох защита и това не е защита. – той се обърна и ме погледна. – Направих каквото трябваше да направя, ma petite, но не изпитах удоволствие от това и се опитах да направя необходимото. Ако ми бе помогнала, дори наполовина, можехме да избегнем тази болка.
Станах, борейки се с желанието да разтъркам лактите си.
- Искаш ли да кажа, че съжалявам? Така е. Искаш разрешение да се храниш от мен, така ли е?
- The ardeur, да - каза той. – Но в действителност, ако си в настроение, просто да са отворени белезите ти и събирането им ми даде доста.
Подаде ръка на Джейсън и за един от само няколко пъти, видях Джейсън да се колебае пред да вземе ръката на Жан-Клод. Жан-Клод дори не го погледна, сякаш подчинението му бе просто факт като гравитацията.
- Ако бе по-силна би било по-опасно хранене, но тя е толкова слаба, така че няма да бъде толкова зле.
Думите бяха успокояващи, но той никога не погледна към Джейсън, докато навеждаше китката на младия мъж към това, което лежеше в ковчега.
Станах на крака, гледайки лицето на Джейсън. Той бе блед, с разширени очи, дишаше твърде бавно, твърде бързо. Обикновено няма проблем да остави вампири да се хранят от него, но разбирах. Каквото лежеше от ковчега, бе нещо идващо от кошмарите. Повечето време ако видиш вампир изглеждащ като направен от сухи пръчки, то той бе добре и наистина мъртъв.
Джейсън дръпна ръката си, поставяйки се достатъчно далеч, мисля. Жан-Клод се обърна към него, но нямаше гняв. Той постави едната си ръка на ръката на Джейсън, а с другата го докосна по лицето, нежно.
- Искаш ли да замъгля съзнанието ти, преди тя да захапе?
Джейсън кимна, останал без думи.
Жан-Клод плъзна ръка над лицето на Джейсън. Гледаха се един друг в очите, един от онези дълги закопняли погледи като любовници, освен, че почувствах момента когато Джейсън се изплъзна. Почувствах ума му да се освобождава, волята му се изпари. Лицето му се отпусна, устата му бе полуотворена, блуждаещи очи. Жан-Клод задържа ръката си на лицето но другия мъж, докато водеше ръката му към ковчега.
Тялото на Джейсън трепка и знаех, че Гретхен го е захапала. Но очите му останаха затворени, лицето му спокойно. Открих се застанала до ковчега, без да съм го искала. Сухите като клони ръце се надигнаха докато гледах, притискайки ръката на Джейсън към устата. Жан-Клод отдръпна ръката си, докато нещото в ковчега притисна китката на Джейсън към устата си. Кръвта потече по кафявата кожа, попивайки в бялата сатенена възглавница и тази уста без устни продължи да се храни.
Стаята бе изведнъж твърде топла, почти гореща. Обърнах се и открих Мика да ме гледа. Не можех да прочета изражението ме, не съм сигурна, че исках. Погледнах настрани от това, което имаше в очите му. Не исках да срещам ничии очи в момента. Стараех се толкова дълго и трудно да не бъда това, което съм. Да не бъда човешкия слуга на Жан-Клод, да не бъда лупа на Ричард, да не бъда нищо за никога. Изглежда всички плащаха цената за това. Мразех други хора да плащат цената за моите проблеми. Бе против правилата, някак си.
Гласът на Жан-Клод ме върна към ковчега:
- Пий, Гретхен, пий от кръвта ми. Аз ти давах сили някога, нека бъде така отново.
Джейсън седеше свлякъл се до ковчега, придържащ кървящата си китка с блажено изражение на лице. Изсъхналото нещо седеше с ръцете на Жан-Клод около раменете си. Изглеждаше... по-добре, но все още не живо, дори не наистина истинско. Той предложи бледата кожа на китката си към устата без устни, все още червена от кръвта на Джейсън, и то я захапа. Чух Жан-Клод да поема въздух, но това бе единственият знак, че може да го боли.
- Кръв от кръвта, плът от плътта.
Жан-Клод изговори думите и с всяка дума, с всяко всмукване на кръв, почувствах силата да расте, чух я да къркори в стомаха ми, задъхвайки ме. Тялото на Гретхен започна да се разтяга и изпълва. Парчетата коса изтъняха и започнаха да се оформят около нея. Сухото нещо в очите й се изпълваше и започна да има проблясък на синьо в тях. Когато Жан-Клод помръдна китката си от устата й, там имаше изпълнени устни. Имаше коса, гъста руса коса. Тя бе слаба, костите й се показваха под бледността на кожата й. Очите й бяха пълни с огън, нищо човешко. Ръцете й бяха още болезнено тънки, тялото й крехко, но тя изглеждаше почти като вампира, който се опита да ме убие преди няколко години.
Взе я в ръцете си; тялото й не изпълваше дрехите, който носеше.
- Дух от духа. – каза той и се наведе към нея.
Целунаха се и почувствах силата да минава през тях. Знаех, че тази целувка може да изпие живота й, но не го направи. Когато се надигна от нея, лицето й бе пълно и закръглено, подобно на човек. Бе като Чаровният принц събуждащ Спящата красавица, като изключим, че очите на тази красавица ме погледнаха и омразата в тях бе изгаряща.
Въздъхнах. Някой хора никога не се учат. Срещнах омразният й поглед и казах:
- Гретхен, обещавам ти две неща: никога няма да се върнеш в кутията и ако се опиташ да нараниш мен или някой мой, ще те убия. И това ще бъде твърде жалко, защото аз накарах Жан-Клод да те освободи.
Тя просто ме гледаше като тигър зад решетките посетителите си, губещи времето си. Жан-Клод я прегърна към себе си.
- Ако се опиташ и нараниш човешкия ми слуга отново, ще те видя унищожена, Гретел.
Гретел е било първоначалното й име, поне така са ми казвали.
- Чух те, Жан-Клод.
Гласът й бе груб, като че ли времето в ковчега го е увредил.
- Ела, Джейсън, трябва да я затоплим.
Джейсън стана на краката си като послушно кутре, още кървящ, още щастлив.
Жан-Клод спря на вратата и погледна, не съм мен, а към Ашър.
- Трябва да я заведа в банята или всичката работа ще отиде напразно. Ако вече Деймиън е загубен.
Ашър повдигна ръката, която бе криел зад тялото си. Той имаше оръжие, 10мл Браулинг, големия батко на моето оръжие.
- Ще направя каквото е нужно.
- Няма да убиваме Деймиън. – казах.
Жан-Клод ме погледна, после Мика, Натаниел, Гил и останалите леопарди, дори бодигардовете. Погледът му сякаш обхвана всички, после погледна обратно към мен.
- Питам отново, ma petite, кого ще пожертваш за възвишените си идеали?
- Не мислиш, че може да бъде спасен, нали?
- Знам, че веднъж вампир да полудее дори господарят, който го е съзнал не може винаги да върне разсъдъка му.
- Има ли нещо, което да ми помогне да му върна разсъдака?
- Остави го да пие, опитай се да видиш да не убие този, от когото пие и се надявай, когато опита кръвта ти, да дойде на себе си. Ако твоята кръв не го спаси, тогава Ашър ще се опита да го награни. Ако се провали..
Той направи онова свиване на рамене, което значи всичко и нищо, дори държейки Гретхен бе изящен.
- Не искам да умре заради мен.
- Ако той умре, ma petite, ще бъде защото се е опитал да убие някой в тази стая.
С това той излезе от стаята, Джейсън го последва.
Мисля, може би, използвах цялото търпение на Жан-Клод върху себе си или може би каквото бе направил на Гретхен го бе притеснило твърде много. Каквато и да бе причината той ме остави в стаята с всички гледащи към мен очаквайки да видят какво ще правя. И аз нямах представа. Кой бях готова да жертвам да сложа в ковчега? Кой бях готова да рискувам.