3 Глава

Превод: la_amour
Редактор:lina_


Глава 3

Жан-Клод не беше в Цирка на прокълнатите. Гласът от другата страна на телефона не ме разпозна и не ми повярва, че съм Анита Блейк, някогашната приятелка на Жан-Клод. Така че бях препратена да са обадя в някой от другите му бизнеси. Опитах в „Престъпни удоволствия”, неговия стриптийз клуб, но той не беше там. Опитах със „Страховити танци”, най-новият му нощен клуб, но започнах да се чудя, дали Жан-Клод не бе казал на всички да казват, че го няма, ако аз се обадя.
Мисълта ме разтревожи много. Чудех се, след колко дълго Ричард най-накрая ще ми каже да вървя по дяволите, че е получил достатъчно от нерешителността ми. Никога не бих и помислила, че Жан-Клод може да не чака. Ако бях толкова несигурна как се чувствам за него, защо стомаха ми се сви от нарастващата мисъл, че съм го загубила? Чувството не бе свързано с леопардите или техните проблеми. Внезапно се почувствах загубена. Но той бе в „Страховити танци” и прие обаждането ми. Имаше момент, в който стомаха ми се отпусна и дъха ми излизаше по-лесно, тогава той бе на телефона и аз се опитах да задържа метафизическите си щитове на място.
Мразех метафизиката. Свръхестествената биология все още е биология, метафизиката е магия, а все още не се чувствам удобно с нея. Шестте месеца, в които не ходех на работа, аз медитирах, учех от много умен медиум на име Мариан, научавайки ритуална магия, така че, да мога да контролирам дадените ми от Бога умения. И също така, да мога да блокирам белезите, свързващи мен с Жан- Клод и Ричард. Аурата е като твоя лична защита, твоята персонална енергия. Когато е здрава, те пази в безопасност, като кожа, но получи ли се дупка, инфекцията може да влезе навътре. Моята аура имаше две дупки, една за всеки един от тях двамата. Подозирах, че техните аури също имат дупки в тях. Което поставя всички ни в риск. Аз блокирах моите дупки. Тогава, само преди няколко седмици, се изправих срещу противно същество, и то бе добро, нова категория, дори и за мен. Само намесата на местната вещица ме спаси от това, да бъда изядена от аурата навътре. Няма шест месеца от както съм целибат, и медитирам, и се уча на търпение. Дупките бяха там и единственият начин да ги запълня бе с Жан- Клод и Ричард. Това бе казала Мариан, а аз и се доверявах по начин, по който се доверявах на няколко други.
Гласът на Жан-Клод ме удари по телефона, като кадифен шамар. Дъха ми спря в гърлото и не можех да направа нищо друго, освен да чувствам прилива на гласа му, присъствието му, като нещо живо, придвижващо се по кожата ми. Гласа му, винаги е бил едно от най-добрите неща в Жан-Клод, но това беше нелепо. Това бе по телефона. Как ще мога да го видя лично и да задържа щита си, оставяйки хладнокръвието си?
-Знам че си там, ma petite. Да не се обаждаш просто за да чуеш гласа ми?
Това бе по-близо до истината, отколкото беше удобно.
-Не, не. – Все още не можех да си събера мислите. Бях като атлет, който е изоставил тренировките си. Просто не можех да вдигна същата тежест, а тази тежест бе подплатена със силата на Жан-Клод.
Когато аз продължих да не казвам нищо, той проговори отново.
-Ma petite, на какво дължа тази чест? Защо благоволи да ми се обадиш? – Гласът му беше приветлив, но имаше намек на нещо. Упрек, може би.
Предположих, че ще го има. Стегнах се и се опитах да звуча като интелигентно човешко същество, това не винаги е едно от най-добрите ми качества.
-Бяха шест месеца. . .
-Осъзнавам това, ma petite.
Той беше снизходителен. Мразех това. Накара ме малко да се ядосам. Гнева ми помогна да си разчистя малко главата.
-Ако спреш да ме прекъсваш, ще ти кажа за какво се обаждам.
-Сърцето ми бие в очакване.
Исках да затворя. Той беше копеле, но част от мен мислеше че заслужавам това държание, което ме направи дори по-ядосана. Винаги се ядосвах, когато мислех че греша. Бях страхливка месеци и все още съм такава. Страхувах се да го приближа, страхувах се от това, което ще направя. По дяволите, Анита, хвани се в ръце.
-Сарказма е в моята област. – казах.
-И каква е моята област?
-Искам да ти отправя молба - казах.
-Наистина? – каза той, сякаш можеше и да не се съгласи.
-Моля те, Жан-Клод, моля те за помощ. Не го правя често.
-Това несъмнено е истина. Какво искаш от мен, ma petite? Знаеш, че каквото поискаш, ще бъде твое. Без значение колко може да съм ти ядосан.
Оставих коментара, защото не знаех какво да правя на това.
-Знаеш ли клуба „Нарцис във вериги” ?
Той беше тих за секунда, две.
-Да.
-Можеш ли да ми дадеш адреса му и да се срещнем там?
-Знаеш ли какъв вид клуб е това място?
-Да.
-Сигурна ли си?
-Това е робски клуб, знам.
-Освен, ако последните шест месеца не си се променила коренно, ma petite, това не е от твоите предпочитани места.
-Така е, не е мое.
-Леопардите ти не се държат както трябва отново?
-Нещо такова. – Казах му какво се е случило.
-Не познавам този Марко.
-Не съм и предполагала, че го познаваш.
-Но мислиш, че знам къде е клуба?
-Надявах се.
-Ще те срещна там с някои от хората ми. Или ще позволиш само на мен да ти помогна? – Сега звучеше развеселен, което беше по-добре от гнева, предполагам.
-Доведи когото е нужно.
-Доверяваш се на преценката ми?
-В това, да.
-Но не и във всичко – каза той тихо.
-Не се доверявам на никого във всичко, Жан-Клод.
Той въздъхна.
-Толкова млада за да бъдеш толкова. . . невярваща.
-Аз съм цинична, не и невярваща.
-И каква е разликата, ma petite?
-Ти си невярващ.
Той се засмя тогава, звукът ме погали като докосване на ръка. Накара неща, ниско в тялото ми, да се стегнат.
-Аха – каза той. – Това обяснява цялата разлика.
-Просто ми дай адреса, моля те. – Добавих „моля те” за да забързам нещата.
-Те няма да наранят леопардите ти твърде много, мисля. Клуба е управляван от превръщачи и те ще помиришат твърде многото кръв и ще вземат нещата в собствени ръце. Това е една от причините „Окованият нарцис” да е ничия земя, място неутрално за битките на различните групи. Леопардите ти са прави, това обикновено е много безопасно място.
-Е, Грегорий не изкрещя, защото се чувства в безопасност.
-Може би не, но познавам собственика. Нарцис ще бъде много ядосан, ако някой започне битка в клуба му.
-Нарцис, не знам това име. Е знам неща от гръцката митология, но не го познавам като местен.
-Не съм и очаквал да го познаваш. Той не излиза често от клуба си. но аз ще му се обадя и той ще претърси за котките заради теб. Той няма да ги спаси, но ще се увери че няма да има по-нататъшни наранявания.
-Доверяваш ли се на Нарцис да направи това?
-Да.
Жан-Клод си имаше своите недостатъци, но ако той се довери на някой, обикновено е прав.
-Добре. И благодаря ти.
-Ти си повече от добре дошла. – Той си пое дъх и каза тихо. – Щеше ли да ми се обадиш, ако не се нуждаеше от помощта ми? Някога щеше ли да ми се обадиш?
Страхувах се този въпрос, зададен и от Жан Клод и от Ричард. Но най-накрая имах отговор.
-Ще отговоря на въпроса ти по най-добрият начин, който мога, но имам предчувствие че ще бъде дълъг разговор. Нуждая се да знам, че хората ми са в безопасност преди да започнем да обсъждаме отношенията си.
-Отношения? Това ли е, което имаме? – Гласът му беше много сух.
-Жан-Клод.
-Не, не, ma petite , ще се обадя на Нарцис и ще спася котките ти, но само, ако ми обещаеш, че когато се обадя отново, ще завършим разговора си.
-Обещавам.
-Думата ти – каза той.
-Да.
-Много добре, ma petite, докато отново говорим. – Той затвори.
Затворих телефона и стоях там. Страхливо ли е да искам да се обадя на някой друг, всеки друг, така че телефона да бъде зает и ние да не можем да си проведем малкия разговор? Да, щеше да бъде страхливо, но беше съблазнително. Мразех да говоря за личният си живот, особено с хората, които са най-свързани с него. Имах достатъчно време да се преоблека, когато телефона звънна. Подскочих и отговорих, а сърцето ми бе в гърлото. Наистина се страхувах от този разговор.
-Здравей – казах.
-Нарцис ще следи за безопасността на котките ти. Сега, до къде бяхме? – Той бе мълчалив за един сърдечен удар. – О да, щеше ли да ми се обадиш, ако не се нуждаеше от помощта ми?
-Жената с която учих. . .
-Мариан – каза той.
-Да, Мариан. Както и да е, тя каза, че не мога да продължа да блокирам дупките в аурата си. Единственият начин да се спася от свръхестествено проникване, е да изпълня дупките с това, което са предназначени да държат.
От другата страна на телефона беше тихо. Тишината беше толкова дълга, че казах:
-Жан-Клод, все още ли си там?
-Тук съм.
-Не звучиш щастлив от това.
-Знаеш ли какво казваш, Анита? – винаги бе лош знак, когато използваше истинското ми име.
-Така мисля.
-Искам това да е много ясно между нас, ma petite. Не искам да се върнеш по-късно, плачейки за това, че не си разбирала, колко ни сближават връзките помежду ни. Ако позволиш на мен и Ричард наистина да изпълним белезите върху. . . тялото ти, ние ще споделяме аурите си. Нашите енергии. Нашата магия.
-Ние вече правим това, Жан Клод.
-От части, ma petite, но това са странични ефекти от белезите. Това ще бъде по желание, съзнателно свързване. Веднъж направено, не мисля, че може да бъде развалено, без голяма вреда върху всички ни.
Беше мой ред да въздъхна.
-Колко вампира са предизвикали властта ти, откакто аз съм далеч, размишлявайки?
-Няколко – каза той, гласът му бе предпазлив.
-Повече от няколко, обзалагам се, защото те усещат, че защитата ти не е пълна. Имаш проблеми да ги отблъснеш без да ги убиваш, нали?
-Нека кажем, че се радвам че няма сериозни предизвикателства през последната година.
-Ще загубиш без мен и Ричард зад гърба си, и не можеш да се защитиш без нас там да можеш да ни докоснеш. Работеше докато бях в града с теб. Докосването, това че бяхме заедно, помагаше за да запушим един на друг силите си. Това бе началото на проблема.
-Да – каза той тихо.
-Не знам Жан-Клод. Не съм сигурна дали ще е различно, но не знам. Господи, Ричард трябва да е отчаян - той не убива като нас. Неговият блъф е всичко, което задържа върколаците да не се разкъсат един друг, а и с неговите дупки в личната му защита. . . – Оставих гласът си да се провлича, но все още си спомнях студеният ужас, който почувствах, когато разбрах на каква огромна опасност излагах всички ни.
-Ричард си има неговите трудности, ma petite. Но ние имаме само една пукнатина в бронята си, само ти можеш да я излекуваш. Той бе принуден да слее собствената си енергия с моята. Както ти каза, неговият блъф е много важен за него.
-Не знаех и съжалявам за това. Всичко, за което мислех, беше колко уплашена съм да се слея с вас двамата. Мариан ми каза истината, когато знаеше, че съм готова да я чуя.
-И спираш да се страхуваш от нас,ma petite? – Гласът му беше внимателен, когато попита, сякаш носеше много пълна чаша с много топла течност, по дълго и тясно стълбище.
Поклатих глава, разбрах, че той не може да ме види и казах:
-Аз не съм безстрашна. Аз съм доста изплашена. Изплашена, че ако го направя, няма да има връщане назад, че ще се направя на глупачка, правейки този избор. Може би няма избор и го няма от дълго време. Но както и да е, накрая ние ще се споразумеем за спалните, не мога да оставя всички ни да се разхождаме наоколо с отворени метафизични рани. Прекалено много неща ще усетят слабостта и ще я използват.
-Като съществото което срещна в Ню Мексико – каза той, гласът му още по-предпазлив, отколкото някога го бях чувала.
-Да.
-Да не казваш, че тази вечер се съгласяваш да ни оставиш да обединим белезите, така че най-накрая да затворим тези, както ти цветущо ги нарече, рани.
-Ако това не изложи на опасност леопардите ми, да. Нуждаем се да направим това, колкото е възможно по-скоро. Мразя да правя големи решения и тогава някой от нас ще бъде убит, преди да сме заровили томахавката.
Чух го да въздъхва, сякаш голямо напрежение го е оставило.
-Не знаеш колко дълго чакам да разбереш всичко това.
-Можеше да ми кажеш.
-Ти нямаше да ми повярваш. Щеше да си помислиш, че това е друг начин да те доближа до мен.
-Прав си, нямаше да ти повярвам.
-Ричард ще ни срещне ли пред клуба?
Бях тиха за момент.
-Не, няма да му се обаждам.
-Защо не? Това е повече като за превръщач, отколкото за вампир.
-Знаеш защо не.
-Страхуваш се, че ще бъде твърде гнуслив, за да ти позволи да направиш това, което е нужно, за да спасиш леопардите си.
-Да.
-Може би – каза Жан-Клод.
-Няма ли да ми кажеш да му се обадя?
-Защо да те моля да поканиш главният ми съперник за твоята любов, в това малко tete-a-tete? Това ще бъде глупаво. Аз съм много неща. Но глупак не е едно от тях.
Това със сигурност е истина.
-Добре, кажи ми адреса и аз ще се срещна с теб и хората ти пред клуба.
-Първо, ma petite, какво ще носиш?
-Моля?
-Дрехите, ma petite, какви дрехи ще носиш?
-Това да не е шега? Защото нямам време. . .
-Това не е неангажиращ въпрос, ma petite. Колкото по-скоро отговориш, толкова по-скоро всички можем да тръгнем.
Исках да споря, но ако Жан Клод каже, че има нещо в предвид, вероятно е така. Казах му какво носех.
-Изненадваш ме, ma petite. С малко усилие ще е приятно.
-Какви усилия.
-Предлагам ти да добавиш ботуши към облеклото. Тези, които аз ти купих, ще стоят много добре.
-Няма да нося шест инчови токчета никъде, Жан-Клод. Ще си счупя глезена.
-Планирах да носиш тези ботуши само за мен, ma petite. Мислех за другите ботуши, с по-ниски токчета, които ти купих, когато ти толкова се ядоса на другите.
О.
-Защо трябва да си сменям обувките?
-Защото, деликатно цвете, каквато си, имаш очи на полицай и ще бъде по-добре да носиш кожени ботуши, вместо високи токчета. Ще бъде по-добре ако си спомниш, че ще трябва да се опиташ да се движиш през клуба, толкова близо и гладко, колкото е възможно. Никой няма да ти помогне да намериш леопардите си, ако мислят че си външна, особено полицай.
-Никой не би ме сбъркал с ченге.
-Не, но те могат да те сгрешат с някой, който мирише на оръжия и смърт. Изглеждай безвредна тази вечер, ma petite, докато не дойде време да бъдеш опасна.
-Мислех, че приятелят ти, този Нарцис, ще ни ескортира.
-Той не ми е приятел, казах ти, че клуба е неутрална земя. Нарцис ще види, че нараняването на котките ти няма да е голямо, но това е всичко. Той няма да те остави да се спуснеш в света му, като слон в стъкларски магазин. Това, няма да го позволи, нито ще ни позволи да доведем малката си армия. Той е водач на превръщачите, които се превръщат в хиени и те са единствената армия, на която е позволено да влиза в клуба. Няма Улфик или господар на града между тези стени. Имаш само доминацията, която носиш със себе си и тялото ти.
-Аз ще имам пистолети – казах.
-Но пистолета ти няма да те заведе до горните стаи.
-Какво ще ме?
-Довери ми се, ще намеря начин.
Не ми хареса как звучи всичко това.
-Защо, когато и да те попитам за помощ, никога няма случай, в който просто можем да нахлуем и да започнем да стреляме?
-И защо, ma petite, когато не ме каниш, почти винаги нахлуваш и застрелваш всичко, което се движи?
-Бележката е приета – казах.
-Какви са приоритетите ти за нощта? – попита той.
Знаех какво има предвид.
-Искам леопардите спасени.
-И ако те бъдат наранени?
-Искам отмъщение.
-Повече от тяхната безопасност.
-Не, безопасността първо, отмъщението е лукса.
-Добре. Ако един или повече, са мъртви?
-Не искам никой от нас да ходи в затвора, но в края на краищата, ако не тази нощ, то друга, но те ще умрат. – слушах се, докато го казвах и знаех, че го имам предвид.
-Няма милост в теб, ma petite.
-Казваш го сякаш е лошо нещо.
-Не, просто е наблюдение.
Стоях там, държах телефона, чаках да бъда шокирана. Но не бях. Казах:
-Не искам да убивам никого, ако не трябва.
-Това не е истина, ma petite.
-Добре, ако те убият мои хора, искам да умрат. Но реших в Ню Мексико, че не искам да съм социопат, така че се опитвам да действам, сякаш не съм. Така че нека се опитваме да спазим закона довечера, става ли?
-Както желаеш – каза той. Тогава добави - Наистина ли мислиш, че можеш да промениш природата на това, което си, желаейки го?
-Питаш дали мога да спра да бъда социопат, след като вече съм.
Момент на тишина, тогава:
-Мисля, че това е което питах.
-Не знам, но ако не се дръпна скоро от края, Жан-Клод, няма да има какво да се върне.
-Чувам страх в гласа ти, ma petite.
-Да, правиш го.
-От какво се страхуваш?
-Страхувам се, че ако се дам на теб и Ричард, ще загубя себе си. Страхувам се, че ако не се дам на теб и Ричард, ще изгубя един от вас. Страхувам се, че ще ни убия, защото мисля прекалено много. Страхувам се, че вече съм социопат и няма връщане назад. Рони каза, че една от причините, че не мога да те зарежа и просто да остана с Ричард, е че не мога да се откажа от приятел, който е по-студен от мен.
-Съжалявам, ma petite. – Не бях сигурна за какво точно се извиняваше, но го приех така или иначе.
-Аз също. Дай ми адреса на клуба, ще те срещна там.
Той ми даде адреса и аз му го прочетох отново. Затворихме. Никой от нас не каза довиждане. Някога, преди време завършвахме разговорите си с je t’aime, обичам те.