10 Глава

Превод: la_amour
Редактор:lina_


10 ГЛАВА
Душовете бяха едни от онези, които можеш да намериш в здравно заведение(има предвид общи душове). Но аз бях единствената вътре. Почистих се, почистих се старателно, но чувствах как Лейди Макбет вика:”Вън, вън, ужасно място!”. Сякаш никога няма да съм наистина чиста отново. Седнах на плочките под горещата течаща вода, прегърнах коленете си. Не планирах да плача, но го направих. Бавните сълзи се усещаха хладки сравнени с водата, която течеше по тялото ми. Не бях сигурна защо плачех. Умът ми беше празен. Обикновено, когато се опитвах да се изправя, не можех, но точно сега, тук, нямаше нищо освен водата, топлината, гладките плочки и малкият глас в главата ми, който продължаваше да тича в кръг, като хамстер в клетка. Не можех да чуя какво казваше гласът, мисля че не исках. Всичко, което исках, бе да крещя.
Звук зад мен ме накара да се обърна. Беше Чери, все още гола. Никой от леопардите, дори нямаше да се облича, ако не ги накарах. Обърнах главата си настрани от нея. Не исках тя да види, че плача. Аз бях нейната Нимир Ра. Нейната скала. Скалите не плачат.
Знаех, че тя стоеше над мен, можех да я усетя дори и преди ритъма на водата да се промени. Тя коленичи над мен, водата течеше около нея, оставяйки ме да треперя от внезапното докосване на студеният въздух. Задържах лицето си далеч от нея. Тя докосна напоената ми с вода коса. Когато не протестирах, тя ме прегърна, ръцете й се затваряха бавно около мен, сякаш очакваше да се оплача.
Останах схваната в ръцете й, с тялото й увито около мен. Тя просто ме държеше, главата й притисната върху моята, тялото й ме освобождаваше от водата, оставяйки ме на студено , дори и когато тялото й се простря като топлина срещу мократа ми кожа. Облягах се на нея с болезнени инчове, докато най-накрая я оставих да ме държи. Аз плачех, а Чери ме държеше.
Плача никога не прерасна или стана гласен. Остана на бавни сълзи докато Чери ме държеше и аз я оставих. Накрая, нямаше повече сълзи, само звукът от водата, топлината, усещането на тялото на Чери около моето. Имаше удобство в това докосване на кръвта, което надхвърляше секса. Дръпнах се и тя се отдръпна. Изправих се и спрях водата. Тишината беше внезапна и пълна. Усещах натискът на нощта навън. Дори и без прозорец, знаех, че има часове до изгрева, може би два или дори три. Щеше да се зазори след няколко къси часа. Трябваше да знам защо Жан Клод е в затвора. Всичко останало може да почака. Имахме врагове в града и аз трябваше да знам кои са и какво искат. След това щях да мисля какво се бе случило преди малко, но не все още, не все още. Избягването е едно от най добрите ми качества.
Чери ми подаде кърпа и държеше една за себе си. Обвих кърпата около косата си и намерих втора кърпа за тялото си. Изсушихме се без да се поглеждаме. Това не беше протокол за душа (като душ, а не като душа); момичетата не се прегръщат както момчетата. Просто не исках да говоря за това което се бе случило. Не все още.
Обвих огромната кърпа сигурно около тялото си и попитах:
-Защо Жан-Клод е в затвора?
-Заради убийството ти – каза тя.
Гледах я за няколко секунди и тогава проговорих:
-Кажи го отново. Бавно.
-Някой има снимка на Жан-Клод, докато те изнася от клуба. Ти беше покрита с кръв Анита. Той беше покрит с кръв. – Тя сви рамене и изсуши с кърпата дългият си крак.
-Но аз съм жива – казах. Прозвуча почти глупаво да го казвам.
-И как ще обясниш, че си се излекувала за по-малко от седмица от рани ,които е трябвало да те убият? - Тя се изправи, прехвърли през рамото си кърпата, не се притесняваше да покрие и сантиметър от тялото си.
-Не го искам в затвора за нещо, което не е направил – казах.
-Ако отидеш довечера, полицията ще иска да знае как си се излекувала. Какво ще им кажеш? – Очите й бяха много директни. Толкова директни че исках да се разшавам.
-Третираш ме като превръщач, който все още не е излязъл от килера. Аз не съм превръщач Чери.
Тя сведе поглед тогава, без да среща очите ми. Това ми напомни на погледите, които си бяха разменили, когато се събудих. Докоснах брадичката й, трябваше да се протегна за да го направя.
-Какво не ми казвате?
Мъжки глас дойде от извън душовете.
-Може ли да влезна да се почистя? – Беше Мика. Планирах да избягам към хълмовете следващият път, когато го видя, но имаше нещо в очите на Чери, което ме държеше замръзнала. Тя се страхуваше. И там имаше нещо друго, нещо което не можех да разчета.
Извиках обратно.
-Само минута! – Тогава продължих. – Чери кажи ми. Каквото и да е, просто ми кажи.
Тя поклати глава. Тя се страхуваше, но от кого.
-Да не се страхуваш от мен? – Не можех да задържа изненадата извън гласа си.
Тя кимна, гледаше отново надолу, избягваше погледа ми.
-Никога няма да те нараня, никой от вас.
-За това може и да го направиш – прошепна тя.
Грабнах ръката й.
-Чери, по дяволите, кажи ми.
Тя отвори уста, затвори я, обърна се към вратата секунда преди Мика Калахан да мине през нея, сякаш тя го бе чула преди мен. Той все още беше гол. Очаквах да бъда смутена, но не бях. Запознах да имам пословично лошо предчувствие за това, което Чери не искаше да ми каже.
Мика бе сресал косата си. Това беше направило къдриците на вълни. Къдриците бяха тънки, но не и малко. Цвета беше сянка на тъмно, тъмно кафяво, почти черно, както става с хора, които имат руса коса като малки и тя потъмнява с годините. Къдриците падаха до малко под раменете му,следвайки линията на косата очите ми откриха гърдите му. Бързо ги преместих, така че да се концентрирам върху лицето му. Контакт с очите. Това беше идеята. Бях върната към притеснението.
-Казах ти да изчакаш минута – Гласът ми звучеше ядосан и се радвах. Факт беше, че бях обгърнала цялото си тяло с кърпата.
-Чух те – каза той. Лицето му, гласът му бяха неутрален. Не толкова неутрален колкото вампир може да ги направи. Но Мика се опитваше.
-Тогава изчакай отвън докато свършим – казах.
-Чери се страхува от теб – каза той.
Намръщих му се, тогава на нея.
-Защо по дяволите?
Чери погледна към него и той кимна. Тя се отдалечи от мен към вратата. Тя не напусна стаята, но беше толкова далеч от мен, колкото можеше.
-Какво по дяволите става?
Мика стоеше на около четири крачни, близо, но не достатъчно близо. Можех да видя по-добре очите му сега и там нямаше нищо човешко. Знаех че погледа не принадлежи на лицето му.
-Тя се страхува, че ще убиеш куриера – каза той, гласът му мек.
-Виж всичко това ме уморява. Просто ми кажи.
Той кимна, потръпна сякаш го боли.
-Докторите мислят че ти си инфектирана с ликантропия.
Поклатих глава.
-Змийската ликантропия не е истинска ликантропия. Не е заболяване, което може да се хване. Или си проклет от вещица в змийска форма или си го наследил като ген. – Това ме накара да се сетя за трите жени, които последно бях видяла да са вързани за стената в стаята с мечове. – Между другото какво се случи с лебедите в клуба?
Мика се намръщи.
-Не знам за кого говориш.
Без предупреждение, Натаниел влезе. Бях започнала да се чувствам позитивно настроена с огромната си кърпа.
-Спасихме ги.
-Водача на змиите си промени мнението след като бях наранена?
-Промени го след като Силвия и Джамил почти не го убиха.
Аха.
-Значи те са добре – казах.
Той кимна, но лицето му остана сериозно, очите му нежни като някой ,който ще ти каже наистина лоши новини.
-Не започвай и ти. Не мога да прихвана змийската глупост. Това не работи по този начин.
-Грегорий не е змийска глупост – каза той, гласът му нежен колкото очите.
Погледнах го.
-За какво говориш?
Натаниел започна да влиза по-навътре в стаята, но Чери хвана ръката му, като го държеше безопасно до вратата за бързо бягство предполагам. Зейн се появи на вратата зад тях. Той все още беше шест фута, блед, прекалено слаб, без мускули, точно както, когато го бях срещнала за първи път в болницата. Но беше боядисал косата си в бледо зелено, отрязал я късно. Факта че беше напълно облечен изглеждаше странно за мен. Разбира се, това беше виждането на Зейн за дрехи, кожа, без риза, без жилетка.
Погледнах към тримата на вратата. Те бяха толкова официални. Спомних си Грегорий да пада върху мен по време на борбата, ноктите му ме пронизаха.
-Аз бях порязана много лошо от леопард и не го прихванах.
-Д-р Лилиан мисли, че това може да се дължи на това, че раната е дълбоко продупчване, а не повърхностно порязване – каза Чери, гласът й беше почти нестабилен. Тя се страхуваш, страхуваше се от начина, по който ще приема новината или се страхуваше от нещо друго, но какво?
-Аз няма да бъда истински Нимир Ра. Не мога да хвана ликантропията. Ако можех. . . вече имам достатъчно порязвания. . . щях вече да съм се превърнала в косматко.
Тримата просто ме гледаха със сериозни очи. Обърнах се от тях към Мика. Лицето му все още беше неутрално, внимателно, но имаше сянка на . . . жал в очите му. Жал? Аз не бях за съжаление, не бях такъв предмет, по никакъв начин.
-Вие сте сериозни – казах.
-Ти проявяваш всички вторични симптоми – Каза той. – Бързото ти излекуване, което доведе до спазмите в мускулите ти. Температурата ти е достатъчна, че да заври мозъка на човек. И все пак, когато те са смъкнали температурата ти, почти си умряла. Ти си се нуждаела да върнеш топлината си, топлината на глутницата си, за да се излекуваш. Това е начина, по който те излекувахме. Нямаше да проработи, ако ти не беше като нас.
Поклатих глава.
-Не ти вярвам.
-Добре – каза той. – Имаш две седмици до пълнолунието. Няма да се промениш до тогава. Имаш време.
-Време за какво? – попитах
-Време да тъгуваш – каза той.
Извърнах поглед от състраданието и съжалението в очите му. По дяволите. Аз все още не вярвах.
-Ами кръвен тест? Това трябва да покаже.
Чери отговори:
-Вълчата ликантропия се появява на кръвните тестова от 24 до 28 часа, понякога 72. Леопардската ликантропия, повечето от котешките ликантропии, отнемат някъде от 72 часа до 8 дни за да се покаже на кръвните тестова. Кръвният тест няма да докаже нищо.
Вгледах се в тях, опитах се да увия съзнанието си около това и просто нямаше обвивка. Поклатих глава.
-Не мога да се занимавам с това точно сега.
-Трябва да се занимаеш с това – каза Мика.
Поклатих глава.
-Тази вечер, трябва да измъкна Жан-Клод от затвора. Трябва да покажа на полицията, че не ме е убил.
-Вашата глутница ми каза, че не искате да се разкривате. Че няма да искате полицейските ви приятели да разберат.
-Аз не съм леопард – казах. Звучеше като инат дори и на мен.
Мика се усмихна нежно и това ме ядоса.
-Не ме гледай така.
-Как? – попита той.
-Като бедното малко заблудено момиченце. Има неща, които не разбираш за мен, за това от къде идва силата ми.
-Имаш предвид вампирските белези – каза той.
Погледнах покрай него към тримата леопарда на вратата. Нещо в погледа ми ги накара да трепнат.
-Толкова е приятно да знам, че ние сме едно голямо семейство без тайни.
-Бях по време на дискусията между лекарите дали бързото ти оздравяване може да е страничен ефект от вампирските белези.
-Разбира се – казах. Но първата нишка на съмнение премина през стомаха ми.
-Ако това те кара да се чувстваш по добре – каза той.
Вгледах се в това милосърдно лице и усетих гнева да се спуска над мен като гореща линия и гнева дойде с трептяща енергия. Звярът на Ричард. . . или моят? Оставих мисълта си да премине през всичко за първи път. Беше ли моят звяр който бях усетила с Мика? Беше ли причината поради, която не получавах същото усещане с Ричард и какво правеше той? Помислих за него няколко пъти в цялата суета, но никога не почувствах белезите между нас отворени напълно. Предположих, че бе енергия на Ричард, защото беше ликантропска енергия. Но какво ако не беше? Какво ако беше моя?
Някой ме докосна по рамото и аз подскочих. Беше Мика, пръстите му едва докосваха ръката ми.
-Изглеждаш бледа. Нуждаеш ли се да седнеш?
Направих една стъпка назад и почти паднах. Той трябваше да хване ръката ми, за да ме предпази от това да се хлъзна по плочките и да падна. Исках да се дръпна от него, но бях замаяна и светът не беше достатъчно солиден. Той ме постави на пода.
-Сложи главата си между краката.
Седнах по индианки на пода, стената на гърба ми, главата ми наведена над сгънатите ми крака, докато чаках замайването да премине. Никога не припаднах. Не и просто от шок, от време навреме от загуба на кръв, но не и просто от шок.
Когато можех да мисля отново, вдигна глава бавно. Мика бе коленичил до мен, изцяло внимателен и състрадателен и аз го мразех. Облегнах обвитата си в кърпа глава на стената, очите затворени.
-Къде са Елизабет и Грегорий?
-Елизабет не дойде да помогне – каза Мика.
Отворих очите си на това, обърнах главата си само за да срещна очите му.
-Тя даде ли причина за това?
-Тя те мрази – каза той просто.
-Да, тя обичаше Габриел, старият алфа, а аз го убих. Трудно е да бъдем приятелки след това.
-Не заради това те мрази – каза той.
Изучих лицето му.
-Какво имаш предвид.
-Тя те мрази за това, че си по-добра алфа като човек, отколкото тя като леопард. Караш я да се чувства слаба.
-Тя е слаба – казах.
Той се усмихна и беше развеселен сега.
-Да, така е.
-Къде е Грегорий?
-Ще го накажеш ли за това, че те е наранил? – попита Мика.
Погледнах обратно към другите трима, които чакаха на вратата, тихи. Внезапно разбрах, че групата имаше предвид движенията. Те третираха Мака като техен Нимир Ра, оставиха го да преговаря с мен, както когато звъниш на съпруга, когато жената е прекалено пиана. Не харесвах това много. Но ако се концентрирах за момент, въпроса бе на ръка, без размишления, без поглед в бъдещето, може би щях да оцелея.
-Ако Грегорий не ме беше заразил, сега щях да съм мъртва. Ноктите щяха да стигнат до сърцето ми. Беше инцидент, това, че той падна върху мен по време на битката. – Гледах лицето на Мика, но усетих облекчението да се понася през другите, чувствах ги от метри разстояние. Погледнах към тях и това се показа в линията на телата им.
-Така че къде е той? Къде е Грегорий?
И тримата не искаха да срещнат очите ми отново.
-Да не би и той да е отказал да помогне в спасяването ми както Елизабет?
-Не разбира се, че не – каза Чери. Но не обясни.
Погледнах към Натаниел. Той срещна погледа ми без да трепне, но не ми хареса това, което видях в очите му. Имаше повече лоши новини, които идваха, можех да го помириша във въздуха.
Обърнах се към Мика.
-Добре, ти ми кажи.
-Когато Улфикът ти откри, че Григорий те е направил тяхна Нимир Ра наистина той. . . – Мика разпери Ръце.
-Той откачи – каза Зейн.
Погледнах ги.
-Какво имаш предвид с той откачи?
-Той взе Грегорий – каза Чери.
-Как така го е взел.
-Той се отнесе към Грегорий като враг на глутницата – каза Мика.
Погледнах го.
-Продължи.
-Ако ти беше тяхна истинска лупа, и някой те оскърби, право е на Улфика да го обяви като враг на глутницата, престъпник.
Продължих да гледам в тези жълто-зелени очи.
-Какво точно значи това?
-Значи че вълците имат леопарда ти и те ще извършат присъдата за оскърблението ти.
-Няма начин, имам предвид ако се превърна в леопард, която няма да стана. Това няма да ме нарани. Имам предвид, аз просто ще бъда превръщач както тях.
-Не като тях – каза Мика – като нас.
Опитах се да разчета лицето му, но прости не го познавах достатъчно добре все още.
-Показа позицията си.
-Не можеш да бъде вълча лупа и Нимир Ра на леопардите.
-Бях и двете дълго време.
Той поклати глава и отново трепна сякаш го боли.
-Не, ти беше човек, който се среща с Улфик, който те е определил за лупа. Ти си човек, който пое грижата за леопардите, докато намериш истински алфа, който да поеме работата. Сега, си истински Нимир Ра и вълчата глутница няма да те приеме като един от тях.
-Казваш, че Ричард ще ме зареже, защото ще стана леопард.
-Не, казвам, че вълчата глутница няма да те приеме като тяхна лупа. – Мика погледна надолу, тогава нагоре. Можех да видя че се опитва да сложи мислите си в думи. – Моето разбиране за местните вълци, е че Улфика ги е отвел от монархия, където неговата дума е закон, към демокрация с правата на мнозинството. Той взима решителният вот, но не и последната дума.
Кимнах. Звучеше като нещо, което Ричард би искал за глутницата.
-Звучи като нещо, което той би направил. Аз бях някак извън града през последните месеци.
-Имал е прекалено голям успех. Вотът е бил срещу него, срещу теб. Глутницата няма да те приеме като лупа, когато си леопард, а не върколак.
Погледнах покрай него към другите.
-Това истина ли е?
Те кимнаха.
-Толкова съжалявам Анита – каза Чери.
Поклатих глава, опитах се да се концентрирам и не успявах.
-Добре. Ричард не може да ме направи лупа. Никога не съм искал да бъда лупа, просто негова приятелка. По дяволите вълците. Но какво са направили с Грегорий?
-Ричард полудя каквато откри какво е направил Грегорий – каза Зейн. – Той помисли че Грегорий го е направил с цел, защото се страхуваме да те загубим като наша Нимир Ра.
-Той е обвинил Грегорий, че е направил това с цел? Попитах.
Зейн кимна.
-О, да, те го взеха.
-Те, кой?
-Джамил, Силвия, другите. – Той не срещна очите ми.
-Никой ли не опита и да спори с него за това?
-Силвия се опита да му каже че не е прав. Той я удари, каза й никога да не спори с него, че той е Улфика, не тя.
-По дяволите.
-Не обвинявай леопардите си, че не са се били с вълците – каза Мика – Те ги превъзхождат числено.
-Те ще им сритат задниците, знам това. Освен това моя работа е да обсъждам с Ричард, не тяхна.
-Защото ти си тяхна Нимир Ра – каза той.
-Защото съм негова приятелка, нещо такова.
-Разбира се – каза той.
Вдигнах ръка.
-Виж, не мога да се справя с всичко точно сега, така че просто ще се концентрирам върху важните неща, имам предвид наистина важните. Къде е Грегорий и как да го измъкна?
Мика се усмихна.
-Много практична.
Погледнах го и усетих очите ми да стават студени.
-Нямаш на идея колко практична мога да бъда.
Очите му се промениха, но нямаше страх в тях, беше повече интерес, сякаш реакцията ми го бе заинтригувала.
-Ситуацията е сложна, защото ти си лупа, която е оскърбена, ти трябва да убедиш себе си, че Грегорий не е имал предвид да те нарани.
-Това е прекалено лесно – казах. – Знам, че той не е имал предвид да ме нарани. Така че защо не мога да взема това чувство и просто да се обадя на Ричард и да му кажа: „Хей, идвам да прибера Григорий”?
-Защото ти трябва да убедиш не просто Ричард, а цялата глутница, че имаш права над Грегорий.
-Какво имаш предвид с права над Грегорий? Той е мой леопард. Той е мой, не техен.
Мика се усмихна, дългите му мигли надвиснаха над очите му, сякаш той не искаше да прочета изражението му в този момент.
-Улфика декларира Грегорий като измамник, за последица от това, че е убил лупата им.
-Аз съм жива, какво. . .
Мика вдигна ръка и го оставих да довърши.
-Ти си мъртва за глутницата, като тяхна лупа. Ставайки леопард ти ставаш мъртва за тях. Ти може да споделяш леглото на Ричард отново, но никога няма да бъдеш тяхна лупа отново. Те го гласуваха и Ричард ще унищожи собствената си структура на силата, ако ги принуди да гласуват.
-Казваш че той е Улфик, но не ги управлява наистина – казах.
Мика изглежда мислеше над това за секунда два, тогава започна да кимва и се спре по средата на движението.
-Да, всъщност, много добре поставено.
-Благодаря. – Една мисъл ми мина през ума и хванах ръката му. – Те няма да убият Грегорий, нали? – Нещо премина през лицето му което накара захвата ми да се стегне. – Няма да го убият?
-Не – каза Мика.
Пуснах ръката му и се облегнах назад към стената.
-Какво му правят или какво ще му направят за да го накажат?
-Наказанието за убиване на лупа е смърт във всяка глутница. Но обстоятелствата са достатъчно страни, че мисля, че ще ти се предостави шанс да го спечелиш обратно.
-Да го спечеля обратно, как? – попитах.
-За това, ще трябва да говориш с Улфика.
-Ще го направя. – Погледнах покрай него. – Някой да ми донесе мобилният телефон от джипа. – Натаниел излезе през вратата без друга дума.
-Какво ще правиш? – попита Мика.
-Ще се уверя, че Грегорий няма да бъде наранен. Ако той ще е добре тази вечер, ще отида да извадя Жан-Клод от затвора. Ако Грегорий е в опасност, тогава първо ще извадя него.
-Приоритети – каза той тихо.
-Дяволски си прав.
Той се усмихна отново.
-Много съм впечатлен. Получи няколко удара в много кратък период от време, но все още си съобразителна и се движиш напред към решаването на проблемите един по един.
-Мога да реша само един проблем в даден момент – казах.
-Повечето хора се оставят да бъдат отклонени.
-Аз не съм повечето хора.
Той се усмихна леко отново, почти закри очите си с дългите си мигли.
-Забелязах.
Нещо в начина, по който го каза, ме накара да осъзная, че той беше гол, а аз носех само кърпа. Беше време да стана и да се облека. Изправих се, изтласквайки се далеч от предложената му ръка.
-Добре съм, Мика, благодаря все пак. – Погледнах покрай него към Чери и Зейн който все още стояха на вратата. – Имам ли някакви дрехи тук?
Чери кимна.
-Натаниел ти донесе неща от дома ти. Ще ги донеса. – Тя изчезна през вратата.
-Оръжията също – извиках след нея.
Тя показа вратата си през вратата.
-Знам.
Това остави Зейн да седи на прага.
-Имаш ли работа за мен?
-Не точно сега.
Той се усмихна, достатъчно широко за да покаже горните и долни зъби, котешки зъби. Зейн беше прекарал прекалено много време в животинската си форма, за да се върне напълно.
-Ще помогна на Чери тогава. - Той се спря. – Наистина се радвам, че не умря.
-Аз също.
Той се ухили и напусна.
Това ме остави сама с Мика. Погледнах в жълто-зелените му очи и знаех, че те са знак за това, че е прекарал прекалено много време в животинската си форма. Ние не се бяхме целували, така че не знам дали има зъби като Зейн. Надявах се, че не и не бях сигурна защо ми пукаше.
-Имаш ли нещо на против, ако започна да се почиствам? – попита той.
Поклатих глава.
-Обслужи се. Отивам да погледна за дрехите си. – Но Натаниел мина през вратата с мобилният ми телефон.
Погледнах тънкият черен телефон. Имах го само от няколко месеца. Опитах се да не си купувам. Ако имате клетъчен телефон и пейджър никога няма наистина да се освободите от офиса. Разбира се, аз бях във ваканция. Въпреки, че това не е пълноценна почивка.
Набрах номера на Ричард по памет. Нямаше отговор, само секретаря. Оставих съобщение, тогава знаех какво да направя. Трябваше да разбера какво се случва с Грегорий. Помислих си за Ричард, усетих ръцете му, миризмата на вратът му, допира на косата му и тази боцкаща енергия, която преминаваше по кожата ми. Протегнах се към белега, който ме свързваше с Ричард и го намерих да стои на подиум. Той спореше с някого, не можех да видя кой. Никога не е било толкова ясно визуално с Ричард, колкото е с Жан Клод. Ричард се обърна, сякаш можеше да ме види да стоя до него, тогава ме изгони, хвърли щита си толкова солиден, че не можех да го усетя от другата страна.
Натаниел държеше ръката ми, подпирайки ме.
-Добре ли си?
Кимнах. Да те изгонят изглежда винаги е дезориентиращо. Ричард знаеше това. Мамка му.
-Добре съм.
Дръпнах се от Натаниел и се обадих на информации за номера на Кафето на лунатиците. Ричард беше в заседателната зала в задната част на ресторанта. Рейна бе собственик на ресторанта и според закона, той щеше да принадлежи на мен, ако не бях използвала пистолет за да я убия. Трябва да бъде честен бой с нокти, или най-малко ножове, преди всичко нейно да стане мое. Притежания де. Не можеш да вземеш силата на някой, убивайки го. Просто не работи по този начин. И все пак кой би го искал? Оръжията се считат за измама, така че аз не наследих всички неща на Рейна.
Ричард вдигна на второто позвъняване, сякаш очакваше обаждане.
-Ричард, Анита е.
-Знам – гласът му беше ядосан, затворен, стегнат.
-Трябва да поговорим.
-По средата на нещо съм тук, Анита.
Добре, ако той иска да играем безцеремонно и враждебно, ще играя.
-Къде е Григорий?
-Не мога да ти кажа.
-Защо?
-Защото, може да се опиташ и да го спасиш, а ти не си лупа вече. Глутницата ще се защитава и аз не искам да застрелваш вълците ми.
-Остави леопардите ми намира и аз ще оставя вълците ти намира.
-Анита, не е толкова просто.
-Ще ти обясня Ричард. Ти откачи когато откри че Грегорий може и да ме е заразил с леопардова ликантропия. Имал си твоите изпълнители да го хванат и си го обвинил в убиването на лупата ти. Което просто е тъпо, аз не съм мъртва.
-Знаеш ли за какво гласува глутницата точно сега, точно в тази минута.
-Не и без следа.
-Дали да избера нова лупа от глутницата до следващото пълнолуние.
-Предлагам че ще ти трябва една – казах и дори чувайки се да го казвам ,накара стомаха ми да се стегне.
-Любовница Анита, те искат да ме принудят да си избера любовница от глутницата.
-Имаш предвид, че не може да се срещаме сега?
-Това е вота.
-Стивън, един от твоите вълци и Вивиан, една от моите леопарди, живеят заедно. На никой изглежда не му пука за това.
-Стивън е един от най-малките сред нас. Те няма да толерират такива срещи на доминиращ. И те със сигурност не го толерират за техният Улфик.
-Човека е достатъчно добър, че да го чукаш, но не и леопард – казах.
-Ние сме хора, Анита. Но ние не сме котки, ние сме вълци.
-Значи не можеш да се срещаш с мен или нещо друго сега?
-Не и ако искам да остана Улфик.
-Какво ще се случи с триумвирата?
-Не знам.
-Ти ще ме дадеш просто така. – Изведнъж бях студена, стомахът ми като твърд замръзнал възел.
-Ти беше извън живота ми за около половин година. Как да знам че нещо друго няма да те изплаши отново.
-Планирах да се срещна и с двама ви, да бъда и с двама ви. – Разбрах когато го казах че го имам в предвид. Бях взела решение и не го бях разбрала.
-Какво след седмица, или месец или дори година? Какво ще те изплаши следващият път?
-Не планирам да бягам повече, Ричард.
-Приятно е да се знае. – Можех да усетя нещо горещо и което можеше да се докосне по телефона. Или щита беше изчезнал или той го беше смъкнал леко.
-Не искаш да бъдеш с мен вече? – Гласът ми беше мек, наранен и мразех това. Мразех го.
-Искам да съм с теб, знаеш това. Ти ме довеждаш до ужас, но все още те искам.
-Но все пак ще ме зарежеш – казах. Гласът ми беше малко по-силен, но не много. Ричард ме зарязваше. Добре, това е негово право. Аз бях трън в задника и знаех това. Но гърдите ме боляха от това, по дяволите.
-Не го искам, Анита, но ще направя това, което е нужно. Ти ме научи на това.
Очите ми бяха горещи. Аз го бях научила на това. Страхотно. Ако наистина щяхме да приключим за добро, тогава нямаше да плача или да се моля. Нямаше да бъда слаба. Гласът ми излезе по-здрав, по-сигурен в себе си. стомахът ми все още беше студен възел, но това не се показваше в гласа ми.. Усилието за това, че трябваше гласът ми да е нормален по телефона, накара гърдите ми да се стегнат.
-Ти си Улфик, вълчият крал. Твоята дума е закон в глутницата.
-Работих толкова усилено за да се уверя, че всеки има равен глас, Анита. Не мога да дръпна реда сега. Това би премахнало всичко, което се опитвам да променя.
-Идеите са страхотни на теория, Ричард, но те не работят в реалният живот.
-Не съм съгласен – каза той. Гневът му си отиваше. Той просто внезапно беше уморен.
-Няма да споря за неща които са доказани, откакто се запознахме. Аз се съсредоточавам върху нещата, които мога да променя. И няма значение колко го искам, ние не можем да се променим един друг, Ричард. Ние сме каквито сме. – Гласът ми бе несигурен отново, изпълнен с чувствата и емоциите, които чувствах. – Така че Григорий добре ли е?
-Добре е.
-Искам го обратно, знаеш това.
-Знам го. – Гневът му се завърна.
-Сега като не съм лупа, не съм от глутницата, как да си го върна?
-Трябва да дойдеш в лупанара утре вечер и да направиш заявление за него.
-Какво имаш предвид с това заявление за него?
-Трябва да докажеш честта си. Че имаш някакъв вид чест.
-Като някакъв избор, опит, какво?
-Не знам още. Ние ще. . . гласуваме.
-По дяволите Ричард, има причини защо ние сме представители на демокрацията в тази страна, не чисто единство. Чисто един човек, един вот, просто не работи така. Не можеш да решиш нищо по този начин.
-Те решават, Анита. На теб просто не ти харесва начина, по който става.
-Как можа да вземеш Грегорий? Как може да го направиш?
-Когато разбрах какво се е случило, знаех че глутницата ще гласува да бъдеш изхвърлена. Повечето от тях не бяха щастливи от теб дори и преди. Ти не си глутницата и те не харесват това. Фактът че ги изостави, всички тях, за шест месеца не помогна.
-Трябваше да събера моите неща заедно, преди да се върна, Ричард.
-И докато ти събираше своите неща, моите се разпадаха.
-Съжалявам Ричард. Но не знаех.
-Утре вечер на лупанара, около един часът след залез слънце. Можеш да доведеш всичките си леопарди и всички други превръщачи, които са ти съюзници. А аз , като Улфик, ще доведа плъхолаците.
-Аз не съм лупа вече, така че те вече не са мои съюзници, нали?
-Не – каза той и гневът му го нямаше отново. Ричард не можеше да се сърди дълго на никого.
-Какво ще се случи ако не спечеля Грегорий обратно?
Той не ми отговори, само звукът на дишането му по телефона.
-Ричард, какво ще се случи с Грегорий?
-Той ще бъде съден от глутницата.
-И?
-Ако той бъде осъден за убийството на лупата ни, това означава смъртна присъда.
-Но аз съм точно тук Ричард. Аз не съм мъртва. Не можеш да убиеш Грегорий за това, че ме е убил, когато не ме е убил.
-Аз забавих решението, докато не си достатъчно добре, че да присъстваш. Това беше най-доброто, което можех да направя.
-Знаеш Ричард, понякога е хубаво да бъдеш цар. Царя може да помилва който иска, царя може да се ебава с когото иска.
-Знам това.
-Тогава бъди цар, Ричард, истински цар. Бъди техен Улфик, не техен президент.
-Правя това, което мисля, че е най-добро за тях.
-Ричард, не можеш да направиш това.
-Вече е направено.
-Ричард, ако се проваля на малкият ви тест, няма да те оставя да екзекутираш Грегорий. Разбираш ли ме?
-Няма да ти е позволено да носиш пистолети в лупанара, само ножове. – Гласът му стана много предпазлив.
-Спомням си това. Но Ричард, ти слушаш ли ме? Разбираш ли ме?
-Ако се опитаме да екзекутираме Грегорий утре вечер, ти ще се биеш с нас, разбирам. Но разбери това, Анита, твоите леопарди не са колкото нас, не дори и с Мика и неговата глутница. Превъзхождаме те пет към едно, може би повече.
-Няма значение, Ричард. Не мога да стоя и да гледам Грегорий да умира, не и за нещо толкова глупаво, колкото това.
-Ще се опиташ ли да спасиш една от котките си и да рискуваш да загубиш всички останали? Наистина ли искаш да видиш какво ще се случи ,ако те се опитат да се бият по техният начин в лупанара? Аз не искам да го виждам.
-Това е. . . по дяволите, Ричард, не ме набутвай в ъгъла, няма да ти хареса.
-Това заплаха ли е?
-Ричард. . . – трябваше да се спра по средата на изречението и да преброя бавно изпод дъха си. Но броенето до десет не помогна. – Ричард, - гласът му излезе по-спокоен. – Ще спася Грегорий, каквото и да струва. Няма да оставя вълците да изколят леопардите ми, каквото и да струва. Ти изпусна нервите си и взе един от леопардите ми. Вкара глутницата си в капризна демокрация, където ти дори нямаш вето като президент. Наистина ли би направил грешката да започнеш война между твоята и моята глутница?
-Все още мисля, че всеки да има глас е добра идея.
-Това е добра идея, но не работи, нали? – Той беше тих отново – Ричард не прави това.
-Това не е в моите ръце. Съжалявам, Анита, не знаеш колко съжалявам.
-Ричард няма наистина да ги оставиш да екзекутират Грегорий. Имам предвид, не наистина.
Тишина отново.
-Ричард, говори ми.
-Ще направя каквото мога, но ако загубя вота за това. Не мога да го променя.
-Наистина ли можеш да седиш и да го гледаш как умира за нещо, което не е направил?
-От къде знаеш, че той не те е заразил нарочно.
-Бях там. Той падна върху мен с две от онези змии върху него. Беше инцидент. Той ги задържа да не извадят сърцето ми. Той спаси живота ми, Ричард и това проклето нещо е заплащането му.
-Той не можеше да си върне ноктите в последният момент? - попита Ричард.
-Не, всичко се случи прекалено бързо.
Той се засмя, но това беше горчиво.
-Ти си от толкова дълго около нас и все още не разбираш какво сме. Аз мога да върна ноктите си за по-малко време, отколкото ти можеш да мигнеш. Грегорий не е по-бавен от мен. А като леопард, той е по-бърз, по-гъвкав.
-Искаш да кажеш, че го е направил нарочно?
-Казвам, че той е имал част от секундата за да реши какво да направи и той е решил да те задържи като тяхна Нимир Ра. Направил е избора за да те вземе от мен.
-И ти ще го накараш да плати за това. така ли?
-Да, така.
-С живота му?
Той въздъхна.
-Не го искам мъртъв, Анита. Но първоначално, когато открих какво е направено, исках да го убия сам. Исках го толкова зле, че не се доверих на себе си да съм около него, така че го отведох на безопасно, докато мога да се успокоя. Но Яков взе това и поиска гласуване.
-Кой е Яков?
-Новият ми Гери, на трето място в йерархията след Силвия.
-Никога не съм го чувала преди.
-Той е нов.
-По дяволите, на трето място в йерархията, а е нов. Той или е добър боец или е много коварен боец за да спечели толкова много битки за по-малко от половин година.
-Той е добър и е коварен.
-Амбициозен ли е? – попитах.
-Защо?
-Ако Яков не бе поискал гласуване, ти щеше ли да ми върнеш Грегорий?
Той остана тих толкова дълго, че накрая попитах.
-Все още ли си там.
-Тук съм. Да, щях да ти го върна. Аз не мога да го убия за това, което направи.
-Така че Яков е придвижил нещата и те е лишил от могъщ съюзник, мен, и те принуждава да обявиш война на друга група, леопардите. Той е бил заето момче.
-Той просто е направил това, което мисли за правилно.
-Исусе Ричард, как може да си толкова наивен?
-Мислиш, че той иска работата ми?
-Знам, че иска работата ти. Мога да го чуя в гласа ти.
-Ако не съм достатъчно силен, че да задържа глутницата, тогава е право на Яков да ме предизвика. Но той първо трябва да победи Силвия, а тя е добра колкото него, и толкова коварна.
-Колко голям е Яков?
-Моята големина, не толкова мускулест.
-Силвия е добра, но тя е шест фута, слаба и е жена. И толкова мразя да го казвам, но това прави разликата. Горната част на тялото ви е по силна от нашата. Ако уменията са равни, по-големият човек ще победи по-малкият.
-Не подценявай Силвия – каза той.
-Не я подценявам, нито един от двамата. Тя също ми е приятелка и не искам да умре, просто защото ти не искаш да се погрижиш за работата си.
-Какво трябва да значи това?
-Означава, че докато той не победи Силвия и стане твой Фреки, твоят втори в командването, ти можеш да го убиеш извън предизвикателството. Можеш да го екзекутираш.
-И ако Маркус беше направил така с мен, сега щях да съм мъртъв.
-И Маркус щеше да е жив, Ричард. Не си помагаш.
-Ние не сме животни, Анита, ние сме хора. и аз не мога да го убия, само защото мисля, че той е след работата ми.
-Ти не можеш да стоиш просто там като Улфик, Ричард, биеш се до смърт за това. Знам на теория, че ако и двамата сте съгласни, не трябва да има смърт. Но аз разпитах наоколо и никой върколак не ми каза да си спомня за битка за Улфик, която да не е била до смърт. Той не е след работата ти Ричард, той е след живота ти.
-Не мога да контролирам какво прави Яков, само какво правя аз.
Започнах да си спомням защо аз и Ричард не правехме това като двойка. О, там има много причини. Видях го да яде Маркус и това ме накара да избягам. Тогава се събрахме и белезите бяха изумителни. Но там има друга причина. Причина, която ме кара да се чувствам уморена и по-стара от Ричард, въпреки че всъщност той е с две години по-голям от мен.
-Ставаш глупав, Ричард.
-Това наистина не е твоя работа, Анита. Ти вече не си моя лупа.
-Ако ти умреш, белезите могат да завлекат Жан Клод и мен в гроба с теб, така че един вид това го прави моя работа.
-И ти няма да рискуваш живота си всеки път, когато гониш вампири или свръхестествени същества с полицията. Ти почти умря е Ню Мексико преди по-малко от месец. Ти рискува всички ни.
-Опитвах се да спася човешки живот, Ричард. Ти се опитваш да изкопираш политическа система. Идеологията е страхотна в класната стая или на дебат, но това, което се смята, е кръвта и плътта, Ричард. Това, за което мислим тук, е живот или смърт, не някаква остарял идеал, който имаш в главата, за перфектният свят, който можеш да дадеш на глутницата си.
-Ако идеалите не са нищо, Анита, тогава сме просто животни.
-Ричард, ако Грегорий умре за това, тогава ще убия Яков и всеки друг, който се изпречи на пътят ми. Ще унищожа лупанара и ще го сравня със земята, така че помогни ми. Обясни на Яков и на всеки друг, който се нуждае от обяснение, че ако те се ебават с мен, ще умрат.
-Не можеш да се биеш с цялата глутница, Анита. Не и спечелвайки.
-Ако мислиш че единственото нещо, за което ми пука, е да спечеля, тогава не ме познаваш. Ще спася Грегорий, защото казах, че ще го направя.
-Ако се провалиш на теста, не можеш да го спасиш.
-За какъв вид тест говорим?
-Такъв какъвто само превръщач може да премине.
-Ричард, Ричард. . . – Исках да изкрещя и да побягна към него, но внезапно бях по-уморена от колкото ядосана, по обезсърчена от колкото очарована.
-Отбележи това, Ричард, ако се проваля в спасяването на Грегорий, тогава ще пресъздам нова версия на ада за да отмъстя за него. Обясни това на Яков, увери се че ще го разбере.
-Кажи му го сама. – Имаше тишина и звуци от движение. Дойде мъжки глас, глас който никога не бях чувала. Гласът беше любезен, мла

-Здравей, аз съм Яков, чувал съм много за теб. – гласът му показа, че не е харесал това, което е чул.
-Виж Яков, не се познаваме един друг, но не мога да ти позволя да убиеш Грегорий за нещо, което не е направил.
-Единственият начин за да ни спреш, е да го спечелиш обратно.
-Ричард ми обясни, че трябва да взема някакъв тест за да си върна Грегорий. Той също каза, че ако се проваля ще екзекутирате Грегорий.
-Това е закона на глутницата.
-Яков, не ме искаш за твой враг.
-Ти си Нимир Ра на малка леопардска глутница. Ние сме Thronnos Rokke клан. Ние сме лъкои, ти не си нищо за нас.
-Да, утре вечер идвам като Нимир Ра на кръвопиещият клан. Но аз съм Анита Блейк. Попитай вампирите и другите превръщачи в града за мен. Виж какво ще ти кажат. Не искаш да се ебаваш с мен, Яков, наистина не искаш.
-Вече разпитах наоколо. Знам репутацията ти.
-Тогава защо направи това?
-Това е моя работа - каза той.
-Добре, ти искаш да го направим така, ще го направим така. Ако ти си причината Грегори да умре чрез гласуване или вълча политика, ще те погреба.
-Ако можеш – каза той. Ти си нов превръщач. Дори нямаш шанс срещу мен до пълнолунието, а то е след седмици. Ти не си като мен.
-Казваш го сякаш ще ти предлагам честна битка. Няма. Ако Грегорий умре, ти умираш. Просто е.
-Ако ме застреляш, това няма да възстанови предишните ти права в глутницата. Ако можеш може би да спечелиш в честна битка срещу мен, тогава може би те ще гласуват да те върнат като лупа. Но ако ти просто ме застреляш, никога няма да си лупа отново.
-Ще го кажа внимателно и бавно, Яков, така че да се разберем един друг. Не ми пука за това да бъда лупа. Пука ми за приятелите ми и за хората, на които съм обещала защитата си. Грегорий е един от тези хора. Ако той умре, ти умираш.
-Аз няма да го убия, Анита. Просто ще се уверя вота да е за това.
-Харесваш ли филмите на Джон Лейн, Яков?
Той беше тих за секунда.
-Предполагам, имам предвид, какво общо има това с всичко?
-Твоя вина, моя вина, ничия вина, ако Грегорий умре, ти умираш.
-Предполага се да извадя справка от филма? – попита той. Сега звучеше ядосан.
-Предполагам че не, но позицията е същата. Ще те обвиня лично за всичко, което се случи на Грегорий, по каквато и да е причина. Ако той бъде наранен, и ти ще бъдеш, ако той кърви и ти ще кървиш. Ако той умре. . .
-Схванах идеята. Аз не решавам вота за това, аз съм просто един глас.
-Тогава по-добре измисли нещо, Яков. Защото давам ти думата си, че имам на предвид всичко, което казвам.
-Чух това за теб. – Той беше тих и ние стояхме на двата края на телефона в мълчание, докато той не каза.
-Ами Ричард?
-Какво за него?
-Ако нещо се случи с него какво ще направиш?
-Ако ти кажа, че ще те убия, ако го убиеш, това ще подкопае авторитета му като Улфик. Но ще ти кажа това, ако го провалиш, тогава най-добре това да е в честна битка в кръга на предизвикателството. Ако мамиш по някакъв начин, без значение колко малък, ще те убия. – Исках толкова зле просто да дам защитата си на Ричард, но не можех. Това ще отслаби позицията му, а позицията му вече е достатъчно слаба.
-Но ако е честно, няма да се намесваш?
Облегнах се на стената и се опитах да мисля.
-Ще бъда честна, Яков, аз обичам Ричард. Не го разбирам винаги, или дори не се съгласявам с него, но го обичам. Готова съм да те убия заради някой, който никога не ми е бил любовник или дори добър приятел. Така че, да, ако убиеш Ричард аз наистина, наистина ще искам да те убия.
-Но няма – каза той. Не ми харесваше как настояваше към това изявление. Накара ме да се изнервя.
-Ще направим сделка, няма да предизвикваш Ричард за мястото на Улфик, докато не мине следващото пълнолуние, тогава каквото и да се случи, колкото дълго е честно, ще стоя настрана.
-Какво ако е по-скоро? – попита той.
-Тогава ще унищожа целият ти парад.
-Ти подкопаваш властта на Ричард – каза той.
-Не Яков, не го правя. Няма да те убия защото бях лупа или заради нещо вълчо. Ще те убия просто за отмъщение. Дай ми няколко седмици след пълнолунието и ще си чист в това, ако свършиш работата след определеният срок.
-Ти мислиш че Ричард ще ме убие?
-Той уби последният Улфик, Яков. Това е начина, по който той получи работата.
-Ако не се съглася с това, ти просто ще ме застреляш?
-От приятно безопасно разстояние, о да.
-Мога да обещая, че няма да предизвикам Ричард докато не мине пълнолунието, но не мога да обещая че вота ще е срещу Грегорий. Той беше на Рейна, старата лупа, използваше го да помага в наказанието на някои от членовете. Има повече от една жена, за която той е помогнал да бъде изнасилена.
-Знам.
-Тогава как можеш да го защитаваш?
-Той е правил това, което му каже старият му алфа и Рейна, злата кучка от запада, тя му е казала да го направи. Грегорий не е доминиращ, той е губещ и прави това, което му казват, като добър, покорен превръщач. Дори когато станах негов алфа, той отказа да изнасилва и измъчва. Веднага след като имаше избор, той спря да го прави. Питай Силвия. Грегорий се остави да бъде измъчван, защото отказа да я изнасили.
-Тя разказа историята на глутницата.
-Не звучиш впечатлен.
-Не мен трябва да впечатляваш Анита, а другите.
-Помогни ми да ги впечатля, Яков.
-Ти сериозна ли си? Искаш да ти помогна да спасиш леопард?
-Да.
-Това е абсурдно. Аз съм Гери на този клан. Няма да помагам на леопард, и дори не си ми доминираща.
-Не ме разбра изцяло Яков. Спомняш ли си по-ранната част от разговора ни, частта за умирането ти? Обвинявам те за тази каша. И ти ще ми помогнеш да я оправя или ще разпилея мозъкът ти по стената.
-Не можеш да донесеш оръжия в лупанара.
Засмях се и дори за мен това беше неправилен звук, дори зловещ.
-Ще прекараш останалата част от живота си в лупанара ли?
-Исусе – каза той, гласът му беше тих – ти говориш за предумишлено убийство.
Засмях се отново. Малък глас крещеше в главата ми, казваше ми че съм много добър социопат. Може би по късно щях да си позволя да съм притеснена.
-Мисля че най-накрая се разбрахме, Яков. Това е телефонният ми номер. Обади ми се преди утре вечер с план.
-Ами ако не мога да измисля такъв?
-Не е мой проблем.
-Ще ме убиеш дори и да се опитам да го спася, наистина да се опитам да спася леопарда ти и да се проваля. Ти все пак ще ме убиеш.
-Да.
-Ти си студена кучка.
-Пробождания и камъни ще ти счупят костите, но неуспеха ще те убие. Обади ми се Яков, направи го скоро. – Затворих телефона.