12 Глава

Превод: la_amour
Редактор:lina_


12 ГЛАВА
Натаниел караше, защото аз треперех прекалено много за да се концентрирам. Функционирах, движех се напред, решавайки по един проблем за момент, но беше, сякаш земята по която ходех, въздуха който дишах, сякаш бяха несигурни и нови. Сякаш всичко се беше променило, защото аз се бях променила. Знаех по-добре. Знаех, че няма значение как се чувстваш или колко ужасно нещо ти се случи, светът просто продължава. Останалата част от света дори не разбира, че чудовищата ти изяждат сърцето. Преди много време това ме тревожеше, това, че можех да съм в такива каши, такова страдание, и на света просто не му пукаше. Светът, създанията като цяло, е замислен да се движи напред, да продължава без някой индивидуален човек. Чувството беше дяволско безлично и това е. Но, тогава, ако светът спре да се върти, просто защото някой от нас има лош ден, всички щяхме да плаваме в пространството.
Така че се бях свила на пасажерската седалка на джипа си в късната тъмнина и знаех, че само аз се бях променила. Но беше просто толкова голяма промяна, че чувството беше, сякаш света трябва да промени орбитата си, само малко.
Юни се беше върнал към нормалната си горещина. Натаниел носеше потник и копринени джогинг шорти. Беше вързал косата си, която беше дълга почти до глезените, в свободна плитка, която се къдреше до бедрото му. Той откри, че ако остави косата си да падне на пода, се заплиташе около педалите. Той също трябваше да промени мястото на седалката.
Натаниел беше единствения, който имаше шофьорска книжка от няколко месеца, въпреки че беше на двадесет. Габрие, техният стар алфа, не ги беше насърчавал да са самостоятелни. Нещо което търсех в тях, толкова колкото беше възможно. В началото Натаниел беше загубен, когато поисках от него да решава нещата сам, но после той стана по-добър. Това ме накара да се надявам, а аз се нуждаех от някаква надежда точно сега.
Беше избрал дрехите, които да донесе в превръщаческата болница. Черни дънки, кралско-синя тениска с ниско деколте, черен сутиен, който заставаше достатъчно ниско, че да си върви с ниското деколте на тениската. Съвпадащо долно бельо, черни чорапи, черните Найки, черно горнище с къси ръкави, което да скрие кобура с Браунинга. Хората продължават да ме карат да си избера нов пистолет. По всяка вероятност са прави. Със сигурност там някъде има нещо, което ще е по-удобно за малките ми длани, от Браунинга. Но все отлагам. Браунинга е като част от мен. Чувствам се непълна без него, сякаш ми липсва ръка. Ще трябва нещо повече от по-удобен захват за да ме убеди да си сменя пистолета. Така че, за сега сме си аз и Браунинга.
Натаниел също така ми беше донесъл каниите за китките и предназначените за тях сребърни ножове. Щях да ги оставя в колата, тъй като бях с къси ръкави. Малко прекалено агресивни са да ги нося в полицейско управление. Точно бях заменила черната кания по гръбнака, която бях унищожила в Ню Мексико. Беше специална поръчка и струваше двойно повече, но си заслужаваше. Наистина няма друга част от тялото ми, където мога да нося толкова дълго острие, и все още да бъда способна да седна без да се покаже дръжката
Пътувахме в тишина. Натаниел дори не беше включил радиото, което обичаше да прави. Той наистина се движеше в тишина, докато имаше музика на заден план. Но тази вечер, той беше оставил тишината да изпълни джипа.
Накрая зададох въпроса, който чаках да задам.
-Кой сложи Деринджъра в джоба на роклята ми? – Деринджъра беше в отделението за ръкавици.
-Аз.
-Благодаря.
-Има две неща, които правиш първо, обличаш се и взимаш оръжията. – Усмивката му беше осветена от уличната лампа. – Не съм сигурен кое е с по-голям приоритет.
Трябваше да се усмихна.
-И аз не съм сигурна.
-Как си? – гласът му беше много внимателен, когато попита, спокоен в мълчанието на колата.
-Не искам да говоря за това.
-Добре. – Той беше един от няколкото хора, които наистина приемаха думата ми и не ме притискаха. Ако кажех на Натаниел, че не искам да говорим, нямаше да говорим. Тишината между нас не беше обтегната. Всъщност, мълчанието с Натаниел беше един от най-релаксиращите звуци в деня ми.
Натаниел паркира джипа и излезнахме. Имах лиценза си за екзекутор с мен, а и повечето хора ме познаваха. Събитието бе, че те ме мислеха за мъртва. Докато вървяхме към вратата, разбрах, че вероятно бе по-добре да се бях обадила, но сега беше прекалено късно. Бях на ярди от вратата. Нямаше да използвам телефонно обаждане сега.
Бях достатъчно позната, че обикновено минавах покрай бюрото, но тази вечер очите на офицера станаха големи докато той ми махна с ръка да продължа, така че да не мисля за металният детектор. Но набираше по телефона докато го правеше. Обзалагам се, че се обаждаше на началниците. Не виждаш хората да се вдигат от гроба всяка вечер. Добре де, предполагам аз го правя, но не и повечето ченгета.
Вървях нагоре по стълбите към вратата на РОСР, когато детектив Клайв Пери отвори вратата и се вгледа надолу по стълбите. Той беше строен, красив, афроамериканец и беше най-учтивият човек, който някога съм срещала. Той всъщност не улучи стъпалото и трябваше да се хване на парапета. Дори когато се облегна на стената, изглеждаше сякаш краката му не работеха точно сега. Той изглеждаше шокиран, не, изплашен.
-Анита. – Гласът му беше задъхан. Това вероятно беше вторият път, от всичките години през които се познаваме, когато той използва първото ми име. Обикновено е госпожице Блейк.
Отговорих му така, усмихвайки се:
-Клайв, радвам се да те видя.
Очите му се присвиха към Натаниел, тогава обратно към мен.
-Ти трябваше да си. . . – Той се изправи на стълбището. – Имам предвид, ние чухме. . . – Гледах го как очевидно се опитваше наистина. Но по времето по което той застана на стъпалото, изглеждаше почти нормално. Но следващият въпрос не беше нормален. – Ти мъртва ли си?
Усмихнах се, тогава почувствах усмивката да увяхва докато гледах в очите му. Той беше сериозен. Предполагам, аз вдигах мъртвите за живот, така че въпроса не беше толкова абсурден, колкото звучеше, но разбрах, че част от шока му не беше просто, защото ме вижда да се разхождам наоколо. Беше от страхът му какво съм сега. Той мислеше, че съм ходещ мъртвец. По някакъв начин, той беше по-близо до това, колкото беше удобно, от друга беше толкова далеч.
-Не, Клайв, не съм мъртва.
Той кимна, но имаше стегнатост около очите му, която ме накара да се зачудя дали, ако се опитах да докосна ръката му, той ще трепне? Не исках да откривам, така че Натаниел и аз просто преминахме покрай него, оставяйки го сам на стълбището.
Влезнах в стаята, която беше пълна с бюра и заето хора. РОСР беше от тези, които бяха активни след три часът сутринта. Звукът умря постепенно, докато не се движех в тишина между бюрата и вторачените лица. Натаниел стоеше зад гърба ми, движеше се като атрактивна сянка.
Накрая казах, достатъчно силно, че да се понесе из стаята.
-Слухът за смъртта ми е много преувеличен.
И стаята експлодира в шумове. Внезапно бях обиколена от мъже и няколко жени, прегръщаха ме, потупваха ме по гърба, стискаха ръката ми. усмихнати лица, успокоени очи. Никой не показа резервите, които Клайв Пери показа на стълбите, и това ме накара на заден план да се зачудя за религиозността му и за неговата настроението му към свръхестественото. Той не беше чувствителен, но това не означава, че не можеше да стане около хора, които са.
Беше Зербовски, който ме вдигна напълно от земята в мечешка прегръдка. Той не е много висок, но ме завъртя в кръг, накрая ме сложи долу, засмя се.
-По дяволите, Анита, по дяволите, мислех че никога няма да те видим да преминаваш през тази врата отново. – Той премести косата си, която беше паднала върху челото му. Нуждаеше се от подстрижка, но обикновено го правеше. Дрехите му обикновено бяха смачкани, и беше сякаш бе избирал вратовръзката си на тъмно.
-Хубаво е да те видя. Чух че държите някой заподозрян за това, че ме е убил.
Усмивката му повяхна по краищата.
-Да, граф Дракула е в килията.
-Може ли да го измъкнеш, защото както виждаш, аз съм много жива.
Очите на Зербовски се присвиха.
-Видях снимките, Анита. Ти беше покрита с кръв.
Свих се.
Очите му станаха студени, подозрителни студени очи.
-Беше преди колко, четири дни? Изглеждаш положително жизнена за страдащ, изгубил толкова много кръв.
Можех да почувствам собственото си лице да става неутрално, дистанцирано, толкова студено и неразчетимо, колкото на едно ченге.
-Може ли да извадиш Жан Клод и да го подготвиш да тръгне? Ще ми хареса да го отведа в къщи преди да изгрее слънцето.
-Долф иска да говори с теб преди да си тръгнеш.
-Мислех си го. Може ли да те помоля да започнеш процедурата на Жан Клод, докато говоря с Долф?
-Ще го заведеш ли в къщата си?
-Ще го оставя на негово място, но това не е твоя работа. Ти си мой приятел Зербовски, не мой баща.
-Никога не съм искал да ти бъда баща, Анита. Това е заблуда на Долф, не моя.
Въздъхнах.
-Да. – Погледнах Зербовски.
-Ще изведеш ли Жан Клод?
Той ме гледаше за секунда, две, тогава кимна.
-Добре. – Той погледна покрай мен към Натаниел, който се бе преместил към едната страна на стаята за да ме остави на поздравленията. – Кой е той?
-Натаниел, приятел.
Той погледна към мен.
-Малко млад, не е ли?
-Той е само шест години по-млад от мен, Зербовски, но той ме докара тази вече, защото аз не можех.
Очите му станаха притеснени.
-Добре ли си?
-Малко разклатена, но ще премине.
Той докосна лицето ми, гледаше очите ми, опитваше се да ги разчете, мисля.
-Ще ми хареса да знам какво, по дяволите, става с теб.
Срещнах погледа му, лицето ми, очите ми празни.
-Както и аз.
Това изглежда го изненада, защото примигна и дръпна ръката си.
-Ще измъкна Дракула от килията, ти отиди да говориш с Долф.
Рамената ми се стегнаха малко и трябваше да се съсредоточа за да ги изправя. Не изглеждах напреднала за да говоря с Долф. Зербовски отиде да вземе Жан Клод, а аз оставих Натаниел да си говори с, много приятно изглеждаща, полицайка и отидох в офиса на Долф.
Той стоеше на вратата като малка планина. Големината му беше повече като на борец. Тъмната му коса беше отрязана много късо, оставяйки очите му да стърчат. Костюма му изглеждаше леко смачкан, вратовръзката почти на възел. Той вероятно вече е бил на работа от осем часа, но все още изглеждаше свеж като от кутия.
Очите му бяха внимателни когато ме погледна.
-Радвам се, че си жива.
-Благодаря, аз също.
Той ми посочи с ръка и ме придружи надолу по коридора далеч от офиса, далеч от бюрата, към стаите за разпит. Предполагам искаше уединение. Уединение, което не може да бъде осигурено, дори от прозорците на офиса му. Това накара стомаха ми да се стегне и лек трепет на страх премина през мен. Не се страхувах от Долф по начина, по който се страхувам от подивял превръщач или вампир, който трябва да убия, Той няма да ме нарани физически. Но се страхувах от стегнатостта в раменете му, предпазливият, студен поглед в очите му, когато погледна назад, за да се увери, че го следвам. Можех да усетя колко ядосан беше той, почти като енергията на превръщачите. Какво бях направила за да предизвикам такъв гняв?
Долф задържа вратата за мен и се принудих до подмина размерите му.
-Има стол - каза той, докато затваряше вратата зад нас.
-Ще стоя права, мерси. Дойдох да измъкна Жан Клод от тук преди изгрева.
-Чух, че вече не се срещаш с него – каза Долф.
-Той е бил задържан заради подозрението, че ме е убил. Аз не съм мъртва, така че ще ми хареса да го измъкна от тук.
Долф просто ме гледаше., очите толкова студени и неразчетими както, когато гледаше свидетел, без подозрение, това не е много като него.
-Жан Клод има дяволски добър адвокат. Как си го държал над седемдесет и два часа беше нареждане? – попитах.
-Ти си съкровището на града. Казах на всички, че той те е убил, и те ми помогнаха да го задържа за дълго.
-По дяволите, Долф, имал си късмет, че някой разпален офицер не го е пъхнал в килия с прозорец.
-Да, твърде зле.
Просто го гледах, не бях сигурна какво да кажа.
-Жива съм, Долф. Той не ме е наранил.
-Кой го направи?
Беше мой ред да му дам студеният си поглед на ченге.
Той вървеше към мен, внушителен над мен. Той не се опитваше да ме сплаши с големината си, знаеше че така или иначе нямаше да проработи. Той просо беше голям. Докосна брадичката ми, опита се да обърне лицето ми на една страна. Дръпнах се.
-Имаш белег на врата, който нямаше преди седмица. Всички са лъскави и излекувани. Как?
-Ще ми повярваш ли, че не съм сигурна?
-Не.
-Оправяй се сам.
-Остави ме да видя белезите.
Плъзнах косата си на една страна и го оставих да прокара пръста си по лекуващите се рани.
-Искам да видя останалите от раните.
-Не се ли нуждаем от женски офицер тук за това?
-Наистина ли искаш някой друг да ги види?
Той имаше точка.
-Защо искаш да ги видиш, Долф?
-Не мога да те принудя да ми ги покажеш, но се нуждая да ги видя.
-Защо?
-Не знам – каза той и гласът му показваше стягане за първи път.
Измъкнах се от горната риза и я поставих на масата. Задържах лявата си ръка към него, дърпайки ръкава на тениската си.
Той прокара пръста си по белезите.
-Какво е това с лявата ти ръка? Тя винаги приема повечето удари.
-Мисля, че е защото крия дясната. Ще ги оставя да одерат лявата ми ръка, докато грабвам оръжието си с дясната.
-Уби ли това, което ти направи раните?
-Не.
Той ме погледна и гнева се плъзна през лицето му.
-Иска ми се да ти вярвам.
-Аз също. Особено след като казвам истината.
-Кой или какво ти направи това, Анита?
Поклатих глава.
-Ще си поеме грижа.
-По дяволите Анита, как мога да ти се доверя, когато не ми казваш.
Свих рамене.
-На ръката ли е всичко?
-Почти.
-Искам да видя всичко.
Има много мъже в живота ми, които просто ще обвиня, че искат да си сваля ризата, но Долф не един от тях. Никога не е имало такъв вид напрежение между нас. Погледнах го, надявайки се да се отдръпне, но той не го направи. Предполагам знаех, че няма да го направи.
Извадих тениската от панталоните си и разкрих сутиена си. Трябваше да вдигна края на телта за да покажа кръглата дупка, сега белег, над сърцето си.
Той я докосна както направи и с останалите, поклащайки глава.
-Сякаш някой се е опитал да извади сърцето ти. – Той вдигна очи към лицето ми. – Как по дяволите се излекува, Анита?
-Може ли да се облека?
На вратата се почука и Зербовски влезе без дори да попита, докато аз все още се борех да покрия отново гърдата си. Очите му се разшириха.
-Прекъсвам ли ви?
-Свършихме – казах.
-Страхотно, мислех, че Долф има повече останали сили.
И двамата му се намръщихме. Той се ухили.
-Граф Дракула е готов да тръгне.
-Името му е Жан Клод.
-Както казваш.
Трябваше да се наведа и наместя сутиена си. Това бельо наранява, ако не са постави правилно. И двамата ме гледаха, докато го правя и на инат не се обърнах с гръб. Зербовски гледаше, защото събираше материал за шеги, Долф – защото беше ядосан.
-Ще си направиш ли кръвен тест? – попита той.
-Не.
-Можем да вземем заповед.
-И какво ще е основанието? Не съм направила нищо грешно, Долф, освен това, да се покажа тук, без да съм мъртва. И ако не знаех по-добре, щях да кажа че си разочарован.
-Радвам се, че си жива – каза той.
-Но съжаляваш, че не можеш да съсипеш Жан Клод. Не е ли така?
Той извърна поглед.
-Така е, не е ли? Съжаляваш, че не можеш да арестуваш Жан Клод, че не можеш да го екзекутираш. Той не ме е убил Долф. Защо го искаш мъртъв?
-Той вече е мъртъв Анита. Просто не го знае достатъчно.
-Това заплаха ли е?
Долф издаде нисък вбесен звук.
-Той е ходещ труп, Анита.
-Знам какво е Жан Клод, Долф, вероятно по-добре от теб.
-Така продължавам да чувам – каза той.
-Какво, ядосан си за това, че се срещам с него? Ти не си ми баща, и аз мога да се срещам, с когото или каквото искам.
-Как може да го оставиш да те докосва? – Гневът му беше там отново.
-Искаш го мъртъв, защото ми е любовник? – не можех да задържа изненадата извън гласът си.
Той не срещна очите ми.
-Ти не ме ревнуваш, Долф, знам че това е факт. Притесняваш се, защото той не е човек, това ли е?
-Той е вампир, Анита – Той срещна погледа ми. – Как можеш да чукаш труп.
Нивото на враждебност беше прекалено високо, прекалено интимно. И тогава ме осени.
-Коя жена в живота ти се е чукала с немъртъв, Долф?
Той направи крачка към мен, цялото му тяло трепереше, ръцете му се бяха свили в юмруци. Гневът се втурна през лицето му, правейки го почти червено. Той проговори през зъби.
-Вън!
Исках да кажа нещо, което ще направи нещата по-добри, но нямаше нищо за казване. Преместих се внимателно към него, задържах очите си върху него, страхувайки се, че може да ме хване. Но той просто стоеше там, възвръщайки си контрола. Зербовски ме последва навън и затвори вратата зад нас.
Ако бях с друга жена, щяхме да говорим за това, което се бе случило току-що. Ако бях с много от мъжете от различна линия на работа, щяхме да говорим за това. Но Зербовски беше ченге. А това означава да не говориш за лични неща. Ако случайно научиш нещо наистина болезнено, наистина лично, оставяш го да премине, освен ако човека не те покани да говорите за това. Освен това, не знаех какво да кажа. Не искам да знам, ако жената на Долф му изневерява с труп. Той има двама сина, без дъщери, така че кой друг може да бъде?
Зербовски ме придружи до чакалнята в тишина. Мъж се обърна, когато влязохме. Беше висок, с тъмна коса, която посивяваше по темето. Ясните строги линии на лицето му бяха започнали да омекват около ъглите, но все пак още беше красиво лице на мъж в средната възраст. Изглеждаше ми доста познат. Но докато не се обърна и показа белезите от нокти от едната страна на врата му, тогава го разпознах. Орландо Кинг бе един от първите ловци в страната, докато диви превръщачи почти не го убили. Историите си противоречат какво животно е бил превръщача, някой казват вълк, други мечка или леопард. Историята толкова се разрасна, че се съмнявам някой друг, освен самият Кинг, да знае. Кинг и превръщачите, които почти са го убили, ако самите те не са умряли. Носи му се репутация, че никога не е губил цел, никога не спира, докато съществото не е мъртво. Изкарва добри пари, давайки лекции из страната. На финала си сваля блузата и показва белезите си. Беше малко прекалено за вкуса ми, но хей, тялото не е мое.
Също така понякога помага на полицията, представяйки им своята експертиза.
-Анита Блейк, това е Орландо Кинг – каза Зербовски. – Доведохме го за да помогне да осъдим Граф Дракула за убийството ти.
Погледнах Зербовски, който само се усмихваше широко. Той продължава да вика на Жан-Клод Граф Дракула, прякора, който му даде. Игнорирах го.
-Госпожице Блейк – каза Орландо Кинг с дебелият си завъртащ глас, който помня от лекциите му – Толкова е добре, че ви виждам жива.
-Хубаво е да ви видя жив, господин Кинг. Последно чух, че правите лекции в Лест Колст. Надявам се да не е трябвало да прекъснете обиколката си, за да дойдете да разследвате убийството ми.
Той сви рамене и имаше нещо в начина, по който движеше раменете си, което го накара да изглежда по-висок, по-широк, отколкото е.
-Има само няколко от нас, които наистина се поставят срещу чудовищата, как можех да не дойда?
-Поласкана съм – казах. – Чувала съм лекцията ви.
-Вие дойдохте да говорите с мен след това – каза той.
-Поласкана съм отново. Трябва да срещате хиляди хора на година.
Той се усмихна и докосна ръката ми, много леко.
-Но не много от тях имат белези, които съперничат с моите. И наполовина не са толкова красиви в тази линия на работа.
-Благодаря. – Той ме срещна преди доста време, така че приех комплимента му не толкова като флирт, колкото като навик.
Зербовски ми се хилеше и ухилването му казваше, че не мисли, че Кинг е просто любезен. Свих рамене и го игнорирах. Открих, че ако не претендираш, че някой не те е свалял, то повечето хора евентуално се уморяват и престават.
-Хубаво е да ви срещна отново, госпожице Блейк. Особено жива. Но знам, че ще трябва да побързаш, ако не искаш да рискуваш вампирският си приятел преди залез. – имаше малко страхливо колебание преди думата приятел. Изучих лицето му, но то беше неутрално. Нямаше укор, нищо освен усмивка и добро намерение. След атаката на Долф, това беше един вид приятно.
-Благодаря ви за разбирането.
-Ще ми хареса да си поприказваме преди да напусна града – каза той.
Отново, чудех се дали флиртуваше и казах единственото нещо, което можех да размисля.
-Сравняване на бележки ли имате предвид?
-Точно – каза той.
Просто не разбирах ефекта ми върху мъжете. Аз не бях толкова атрактивна или просто не го виждах. Ние си стиснахме ръцете и той не задържа моята повече, от колкото бе нужно, не я стисна или нещо друго, което правят мъжете, когато са заинтересувани и са предпазливи. Може би аз просто ставах параноична .
Зербовски ме отведе през морете от бюра към Натаниел. Полицайката, детектив Джесика Арнет, един от новите членове на отряда, беше с Натаниел на бюрото си. Тя гледаше в лилавите му очи, сякаш там имаше нещо хипнотично. Но нямаше, просто Натаниел е добър слушател. Достатъчно рядко е за един мъж да има атрактивно тяло и да е добър слушател.
-Ела Натаниел, трябва да вървим.
Той се изправи мигновено, но хвърли усмивка на детектив Арнет, която накара очите й да заблестят. В истинският живот Натаниел работи като стриптизьор, така че флиртува инстинктивно. Той изглежда, сякаш и двете, съзнаваше и не съзнаваше ефекта си върху жените. Когато се концентрираше, разбираше какво прави. Но когато той просто ходи през стая и главите се завъртат след него, той не го съзнава.
Докоснах ръката му.
-Кажи довиждане на приятните детективи. Трябва да побързаме.
Той каза:
-Довиждане приятни детективи. – Бутнах го леко към вратата.
Зербовски ни последва. Мисля, че ако Натаниел не беше с нас, щеше да задава още въпроси. Но той никога не би срещал Натаниел и не беше сигурен в него. Така че се движехме в тишина към Жан Клод, който ни чакаше, там където затворниците чакаха да ги вземат, седеше на един от трите стола. Това място обикновено беше пълно с хора, които влизаха и излизаха и обикновено изглеждаше доста претъпкано. Две машини за храна изпълваха пространството в стаята, но освен този, който наглеждаше затворниците, зад малката му бариера с прозорец, мястото беше изоставено. Но все пак беше 3 и 30 сутринта.
Жан Клод се изправи, когато ме видя: бялата му риза беше изцапана, единият ръкав разкъсан. Не изглеждаше сякаш е уморен или наранен. Но той обикновено беше фанатичен около облеклото си. Само нещо драматично би променило това. Борба, може би?
Аз не побягнах до него, но обвих ръце около него, притиснах ухото си към гърдите му, държах го, сякаш той беше последното солидно нещо, останало в света. Той галеше косата ми и шепнеше на френски. Разбирах достатъчно за да знам, че се радваше да ме види и че мисли, че съм красива. Но за останалите това беше просто красив звук.
Не беше докато не почувствах Зербовски зад мен, за това се дръпнах, но когато ръката на Жан Клод откри моята, я приветствах.
Зербовски ме гледаше, сякаш никога не ме е виждал преди.
-Какво? – Това излезе враждебно.
-Никога не съм те виждала толкова. . . мека с някой преди.
Това ме порази.
-Виждал си ме да целувам Ричард преди.
Той кимна.
-Онова беше похот. Това е. . . – Той поклати глава, погледна към Жан Клод, тогава обратно към мен. – Той те кара да се чувстваш в безопасност.
Разбрах с разтърсване, че той беше прав.
-По-умен си, отколкото изглеждаш Зербовски.
-Кейт ми чете книги за само-помощ, аз просто гледам картинките. – Той докосна дясната ми ръка. – Ще говоря с Долф.
-Не мисля, че това ще помогне – казах.
Той сви рамене.
-Ако Орландо Кинг може да приспособи опит там, където са замесени чудовища, всеки може.
-Какво имаш предвид? – попитах.
-Някога чела ли си или виждала, някой от неговите интервюта преди „инцидента” му? – Зербовски направи малки кавички с пръсти, когато каза инцидент.
-Не. Това е преди да се заинтересувам от въпроса, предполагам.
Той се намръщи.
-Продължавам да забравям, ти все още си била в пелени тогава.
Просто поклатих глава.
-Кажи ми.
-Кинг беше един от катерещите се звезди преди да опита да декласира ликантропите като нечовеци, така че те да могат да бъдат екзекутирани просто защото съществуват, без причина. Тогава бил порязан, и гледай и виж, той станал богат.
-Почти умря, правейки ти това на теб, Зербовски.
Той ми се ухили.
-Това не ме прави по-добър мъж. – Държах ръцете си над стомаха му, държах вътрешностите му да не излязат, докато чакахме линейката. Това се беше случило точно преди Коледа преди около две години. Зербовски оживя и ще дам всичко да го сложа в листа си за Коледа тази година.
-Ако Кейт не може да те направи по-добър мъж, тогава нищо не може – казах.
Той се ухили по-широко, тогава лицето му се успокои.
-Ще говоря с шефа за теб, ще се опитам да го извадя от тази ярост без да се поставям в близост до смъртта.
Погледнах към сериозното му лице.
-Само защото ме видя да прегръщам Жан Клод.
-Да.
Дадох на Зербовски бърза прегръдка.
-Благодаря ти.
Той ме буна обратно към Жан Клод.
-По-добре го заведи под завивките преди изгрев. – Той погледна покрай мен към вампира. – Грижи се за нея.
Жан Клод леко наклони глава.
-Ще се грижа за нея толкова, колкото тя ми позволи.
Зербовски се засмя.
-О, той те познава.
Оставих Зербовски смеещ се, излязохме и меката нощ се обви меко около нас. Изгревът идваше, а аз имах толкова много въпроси. Натаниел караше. Жан Клод и аз се возихме отзад.