16 Глава

Превод: la_amour
Редактор:lina_


16 Глава
-Жан-Клод идва – каза Джейсън.
-Знам – отвърнах.
Джейсън се приближи до крака на леглото, гледайки надолу към нас, към мен. Очите се забавиха върху мен. По-голямата част от тялото ми скрита до Натаниел, но той гледаше това, което бе разкрито. Ако не бях погледнала преди в сърцето му, щях да съм ядосана или щях да му кажа да спр, но сега не исках да го кажа. Той ме искаше. Просто мен, не за винаги, а просто за една нощ, ден, седмица, само понякога. Чувствата на Джейсън към мен може да са най-неусложнението от тези на всички останали мъже в живота ми. Простото си има своя чар, дори и когато ardeur го няма. В момента в който си помислих, че го няма, разбрах че не е истина. Гладът бе точно под повърхността, като нещо кипящо в тенджерата, трябва да държиш горещината ниска или ще изври. Имах достатъчно горещина за целият ден.
С Джейсън се гледахем един друг. Не знам какво щяхме да кажем, но точно тогава вратата се отвори. Беше Ашър. Неговата стая бе по-близо от стаята с ковчезите, но не го очаквах. Златната му коса лежеше на перфектни вълни около раменете на робата му. Вампирите не се движат в своят „сън”, така че нямат сутрешни проблеми. Робата беше в богато тъмно кафяво, отворена над съвпадащо долнище на пижама. Гърдите му бяха голи и робата се носеше около него като късо наметало, докато влизаше в стаята.
Дойде да застане до леглото, но погледа му отиде върху тялото на Натаниел, върху кръвта.
-Аз почувствах... – вдигна очите си към лицето ми и аз се взрях в него над тялото на Натаниел. – Почувствах повика.
-Аз не съм те викала – казах.
-Силата го направи. – Падна на колена до леглото. – Ти ли направи това?
Кимнах.
Протегна се към мен, сякаш да докосне лицето ми, тогава се дръпна назад. Сякаш е докоснал нещо във въздуха пред мен, което го е стреснало. Вдигна ръка към лицето си и помириса, тогава я близна, сякаш там има нещо, което да се вкуси.
-Може ли да те вкуся pomme de sang? – това бе френската дума за ябълка от кръв и прякор за хората, които редовно даряват кръв на вампири. Част от мен искаше да спори с фразата, но аз се бях нахранила от Натаниел, дори бях вкусила кръвта му. Да изисквам друг израз ще реже косъма малко прекалено прецизно за съвестта ми. Ще кажем на лопатата лопата.
-Дефинирай вкуся – казах.
-Оближа раните.
Предложението би трябвало да ме притеснява, но не го направи. Снижих лицето си достатъчно, че да видя окото на Натаниел.
-Съгласен ли си с това, Натаниел?
Той кимна с лице все още притиснато към леглото.
-Помогни си сам.
Ашър приближи устните си към гърба на Натаниел, към раната точно над кръста му.Държеше тези ледено сини очи към мен, по начина по който гледаш някого по време на джудо мач, страхуваш се, че ако извърнеш поглед, ще те ударят. Напомни ми на това да гледаш лъв да пие от езеро, техните очи гледащи нагоре, търсещи опасност докато пият.
Натаниел издаде звук, когато Ашър близна раната. Бе спряло да кърви, но както вампира прокара езика си по раната, видях кръвта да излиза отново на повърхността. Вампирите имат антикоагуланти в слюнката си, но никога не съм го виждала на демонстрация, толкова добре, колкото сега.
Накара ме да се зачудя. Свих се по-близо до тялото на Натаниел, единият крак усукан около неговият. Не исках позволение, защото той бе мой и го познавах достатъчно добре, за да знам, че няма да има нищо против, обратното ще го желае. Доближих устата си до друга рана която почти бе спряло да кърви и я близнах. Там бе сладкият металически вкус на кръв и плътният, богат вкус на кожата му и вкуса на ... месо. Сякаш можех да кажа какъв би бил вкуса му, ако го изям хапка след хапка.
Звяра избухна, пламна по кожата ми, като нещо трептящо и живо. Звяра на Натаниел му отговори, разтягаше се, завърташе се, сякаш мога да го видя точно под кожата му, точно под ребрата му, сякаш можех да го почувствам къде лежи в сърцевината на тялото му. В този момент знаех, че мога да повикам звяра му, можех да го принудя да се промени, докато пълнолунието е толкова далеч. Аз бях неговата Нимир Ра и това означава толкова повече от простото да бъда негова доминираща.
Очите на Ашър бяха погълнати в светло син пламък, така че изглеждаше сляп докато облизва раната. Погледа му на лицето ми, право по тялото на Натаниел, очите ни на едно и също ниво докато вкусвахме раните. Моята рана кървеше още съвсем малко, но не толкова, колкото тази на Ашър. Аз не бях истински кръвопиец, аз се храня от други неща, и гледайки тялото на Натаниел, чувствайки дъха му да се забързва, докато двамата го докосвахме, знаех че тези други неща се тук за взимане.
Ръката на Ашър се плъзна по тялото на Натаниел, докато не докосна бедрото ми, което бе на крака на Натаниел. В момента в който ме докосна, нещо премина между нас. Сякаш ardeur го позна, сякаш го е докосвал преди.
Това ме накара да се вдигна от раната, върна ме към себе си, малко. Нещо на лицето ми накара Ашър да дръпне ръката си.
Тогава Жан-Клод влезе. Носеше черна роба с черна козина на яката, ревера и ръкавелите. Черната му коса се сливаше с козината, така че да не можеш да кажеш къде едната чернота свършва и започва другата. Последният път, в който го видях в роба, му казах по-добре да носи нещо под робата освен собствената си кожа. Сега се надявах, че не е така.
Да го видя, доведе ardeur отново врящ през мен. Спря дъха ми, неща по-ниско от линията на стомаха ми се свиха достатъчно стегнато, че извадиха звук от гърлото ми.
-Тя държи твоят инкубус – каза Ашър, гласът му върна погледа ми от Жан-Клод върху него.
-Да – Жан-Клод се понесе в стаята от противоположната страна на леглото, на която Ашър бе коленичил.
-Тя има вкуса на теб и Бела Морт.
-Да – каза Жан Клод. Той мина покрай леглото от другата старана и аз се извъртях от Натаниел, така че да мога да гледам как Жан-Клод се движи. Движението откри предната част на тялото ми, и бях останала достатъчно на себе си, за да се обърна по корем.
Джейсън каза:
-Ауууу.
Игнорирах го.
Жан-Клод повдигна робата, така че да може да пълзи по леглото. Движението разкри дълга, бледа линия от кожа, от рамото му до стомаха. Този поглед към бяла плът, хваната между чернотата на козината ме накара да искам да развържа колана и разкрия цялото му тяло. Но останах където бях, наполовина облегнала се срещу тялото на Натаниел, защото се страхувах да мръдна. Страхувах се да отида при Жан-Клод, защото не се доверявах на себе си.
Там просто имаше достатъчно от мен, което не искаше да се люби със Жан Клод пред други мъже. Но бе като тънката страна на бръснача, нещо което блести в тъмнината, но само не си вярва вече.
-Глада позна Ашър. Това защото е твой или защото е нейн? – попитах.
-Неин? – попита той.
-Бела Морт.
-Не знам – каза той. И бе достатъчно близо, че края на робата докосна тялото ми. Можех да видя тънката линия на бледа кожа под кръста му където робата се бе разтворила. Тънка, тънка линия,но достатъчно че да знам че няма нищо под робата на Жан-Клод.
Исках да разтворя робата, да го видя целият. Казах го без да мисля, сякаш не съм имала в предвид да го кажа на глас.
-Отвори робата – стресна ме, сякаш не познавам собственият си глас.
Затворих очи, опитах се да мисля.
-Всичко е наред, ma petite. Веднъж взета, кръвта изпълва стомаха ти, но похотта... – козината докосна линия надолу по ръката ми. – Похотта е винаги там, никога не изчезва напълно , никога не е задоволена. – Прокара края на маншетите покрити с кожа, надоло по кръста ми, ханша ми, бедрото ми. Когато го прокара до стапалото ми, започна обратно, но този път по задната част на тялото ми, така че да докосне дупето ми, гърба ми, раменете ми.
Лежах без думи, без дъх, под докосването му. Когато докосна с козината лицето ми, грабнах края на робата и го задържах надалеч.
-Накарай всички да излязат. – Гласът ми бе едва нещо повече от шепот.
-Не мога да направя нищо, докато не се нахране, ma petite, знаеш го.
-Знам, кръвообращение. – беше ми трудно да мисля. – Тогава го направи, но ...
-Бързо - каза той меко.
Кимнах.
Издърпа ръкава си от захвата ми и погледна към Джейсън, който все още седеше там, гледаше шоуто.
-Ела, pomme de sang, ела и се наслаждавай на наградите за своята служба.
Фразата бе странно формирана, никога не съм го чувала да го казва по този начин. Очаквах Джейсън да заобиколи леглото от същата страна както Жан Клод, но той не го направи. Той се прехвърли от края на леглото в движение, толкова течно, че сякаш гледаш воден поток, сякаш съдържа някаква елементарна енергия, която няма нищо общо с тялото от плът и кости, което виждах. Свърши на колене на противоположната страна на Жан-Клод. Можех да вкуся движението на тялото му в устата си, не просто сърцето му, а сякаш всеки удар на сърцето му се опитваше да се плъзне по езика ми надолу по гърлото. Можех да усетя желанието му, не за мен, а за това, което Жан-Клод предлага. Той дойде с желание при вампира, в това отнемащо дъха бързане, което обикновено пазиш за секс. Те се отразяваха един друг, и двамата на колене, гледаха се един друг над тялото ми.
-Ще ви оставя насаме с вашите pomme de sangs и един друг. – Ашър стоеше до леглото, дърпайки колана около кръста си, обвивайки робата около себе си. Стоеше много изправен с тази перфектна стойка, която всички стари благородници изглежда да имаха, но все още се бе свил в робата.
Завъртях се по корем, гледайки го, опитвайки се да разчета лицето му, тялото му. Можех да разчета дисконфорт и дори болка. И трябва да се е показало на лицето ми, защото Ашър погледна нагоре, тази прекрасна златна коса се спусна около белязаната страна на лицето му, така че когато погледна отново нагоре, не можеш да видиш нищо, освен перфектната му половина, това едно ледено синьо око.
Внезапно ме връхлетя спомен, лежа на различно легло в голяма тъмна стая, заобиколена от дузина свещи, чиито сенки се движеха и се извиваха се при всеки лек дъх във въздуха, всяко движение на бледа ръка. Лежах в трептяща златна тъмнина в прегръдката на бледа жена с тъмна коса. Погледнах нагоре към нея и лицето й бе като нещо издълбано от алабастър, с червени и перфектни устни, коса като тъмнината на нощта, като коприна, падаща около голата й перфектност като воал. Очите й бяха светло кафяви, като тъмен мед. Знаех че е Бела Морт, сякаш винаги съм знаела лицето й.
Вратата се отвори и Ашър влезе, носеше роба натруфена, по-тежка от тази, която носи сега. Но все още се бе свил в нея, държеше я около тялото си, страхуваше се. Видях белега на лицето му – пресен, суров и беше болезнено. Гърдите ми се стегнаха при гледката на белезите. Отидох на колене, протягайки се към него, движейки се в тяло, в която никога не съм била. Жан-Клод се протегна към преди всички тези векове. Но тя лежеше там гола и перфектна, показвайки всяка извивка , всяко тайно място чрез свещите и го отхвърли. Не мога да си спомня думите, които използва, само погледа на лицето й, арогантността, отвращението. Изражението на лицето на Ашър, когато се обърна от нея към Жан-Клод, към мен. Погледа на болка и той остави тази прекрасна коса да падне напред, криейки лицето му, това бе първият път, когато го видяхме да прави това, да се крие от нас.
Почувствах ръцете й на тялото ни, когато тя се обърна към нас, сякаш Ашър не е вече там, но ние си спомняме изражението на лицето му, линията на тялото му, когато той напуска стаята. Примигнах и бях обратно в спалнята на Жан-Клод, гледах Ашър в неговата кафява, копринена роба тръгнал към вратата. Линията на раменете му, начина по който се държеше, стегна гърдите ми, затвори гърлото ми, направи очите ми горещи с неиказани неща и непролени сълзи.
-Не си отивай – чух се да го казвам и погледнах нагоре към Жан-Клод. Лицето му внимателно, нечетливо, но само за момент видях очите му и болката, която чувствах, беше само ехо на това, което изпълваше очите му.
Повторих.
-Не отивай, Ашър, не отивай.
-Защо не? – попита той, гласът му толкова внимателен и неутрален, колкото може да го направи.
Не можех да му кажа за споделеният спомен. Това би било жал, а не беше това, не точно. Не можех да измисля добра лъжа. Но сега, така или иначе, не бе време за лъжи. Само истината ще ни излекува.
-Не мога да те гледам как си отиваш така.
Той премести погледа си върху Жан-Клод и в него имаше гняв сега.
-Нямаш право да споделяш този спомен с нея.
-Аз не избирам какво ma petite знае и какво не знае.
-Много добре – каза Ашър. – Сега знаеш как тя ме изгони от леглото си. Как ме изгони от неговото легло.
-Това бе твой избор – каза Жан Клод.
-Как можеш да понесеш да ме докоснеш? Аз не бих могъл да понеса да се докосна. – Остана близо до вратата с глава обърната на една страна. Всичко което можеше да видиш е вълни от златна коса. Гласът му съдържаше горчивина, по начина, по който понякога може да съдържа щастие, горчивина, която бе толкова трудна за преглъщане, сякаш се задушаваш с начупени стъкла. Гласа и смеха на Ашър не бяха толкова добри, колкото тези на Жан Клод, но той изглежда бе по-добър в споделянето на мека и съжаление, от колкото е Жан Клод.
-Защо? – попитах, вече знаех отговорът.
-Какво защо?
-Защо те отхвърли?
Жан Клод помръдна до мен и разбрах две неща. Първо, той се защитаваше от мен, от всички нас, така че не можех да го усетя и второ, движението на тялото му ми позволи да разбера че не е щастлив.
Ашър грабна косата си и я дръпна назад от лицето си, показвайки белезите на светлината.
-Това, това. Нашата господарка колекционира красота, а аз вече не съм красив. Болезнено й е да ме гледа.
-Ти си красив Ашър. Това, че тя не може да го види, не е твоя вина.
Той остави косата си да падне обратно. Плъзна се над белезите скри ги. Почти бе спрял да прави това, когато сме тук в цирка. Бях забравила как когато за пръв път бе пристигнал в Сейнт Луис автоматично се криеше всеки път, щом го погледнеш директно в лицето. Бе използвал всяка сянка всяка падаща светлина, за да скрие белезите и да освети красотата, която бе останала недокосната. Бе спрял да го прави около мен. Нарани сърцето ми да го виждам да се крие. Опитах се да запазя чаршафа около себе си докато пълзях към края на леглото, но бе целият увъртян и заклещен под тежестта на Жан-Клод и Джейсън. По дяволите, всеки тук е виждал цялото шоу. Исках да изтрия нараненият поглед от лицето на Ашър повече, отколкото исках да бъда стеснителна.
Джейсън се махна от пътя ми без да издаде и един закачлив коментар. Пропълзях от леглото и отидох към Ашър, друг спомен се спусна над мен като карта хвърлена във въздуха. Колко много пъти е гледал Жан-Клод и Бела Морт и Джулиана или толкова много други да вървят към него голи и желаещи. Дори Жан Клод го беше провалил. Имало е сянка в очите му, образувала се от вината. Вина, че се е провалил в спасението на Джулиана, провалил се е да спаси Ашър. Но Ашър бе приел че е отказ у Жан-Клод и го докосва само от жал. Не е било жал, притежавах спомена и той бе болка. Бяха станали вечни напомняния на това как са се провалили един друг. Вечни напомняния за жената, която и двамата са обичали и загубили. Докато болката бе всичко, което им е останало. Ашър я е превърнал в омраза, Жан-Клод просто се бе извърнал от нея.
Вървях през спомените сякаш минавам през паяжина, неща ме докосват, залепват се за мен, но не ме спират. Ръцете му бяха зад гърба му, тялото му се облягаше на вратата, притискаше ги и знаех защо. Чрез „дара” на Жан-Клод знаех, че Ашър иска да ме докосне, достатъчно че не се доверява да държи ръцете си отпред. Но не беше мен, който искаше да докосне. По някакъв начин той бе като Натаниел – вижда в мен каквото се нуждае да види, не това което е там.
Докоснах косата му, където криеше лицето му. Той се отдръпна леко. Отдръпнах косата назад от лицето му, повдигайки се на пръсти, за да го стигна, сложих ръка на гърдите му за баланс. Той се отдръпна от мен, правейки крачка в стаята. Грабнах робата му, но той остана обърнат, докато робата се бе отдръпнала от перфектната половина на гърдите му.
-Погледни ме Ашър, моля те.
Остана извърнат настрани и накрая трябваше да измина тези последни крачки до него. Бях достатъчно ниска, че стоейки точно пред него, можех да погледна под косата в лицето му. Той се извърна и аз се протегнах, слагайки ръце от двете страни на лицето му, обърнах го към мен. Тялото ми бе срещу неговото, просто за баланс и почувствах нежеланието в тялото му, нуждата да се отдръпне. Но остана неподвижен под докосването ми. Задържа ръцете си зад гърба си, сякаш съм ги вързала там.
Кожата под едната ми ръка бе толкова мека, под другата грапава. Той можеше да се пребори с мен, но не го направи. Остави ме да обърна лицето му към себе си. Обвих в ръце в гъстата му златна коса, отдръпвайки я от лицето му. Гледах нагоре към лицето му. Очите, невъзможното светло сини, бяха нереални, като очите на хъски. Устните му все още толкова пълни и примамващи за целувка, носът му все още с перфектен профил. Дори белезите които започваха от дясната страна на лицето му бяха просто друга част от Ашър, просто друго парче от него, което обичах. Винаги съм предполагала, че всяко чувство, което изпитвам към Ашър е от спомените на Жан-Клод, когато са били любовници, другари над двадесет години. Но гледайки го сега, разбрах, че това е само част от цялото.
Имах спомени за тялото му гладко и перфектно. Но това не бе нещото, за което мисля, когато мисля за Ашър. Представям си го такъв какъвто е сега и все още го обичам. Не беше по начина, по който го чувствах с Жан-Клод и Ричард, но беше истинско и беше мое. Може би нямаше да съществува, ако нямах спомените на Жан Клод и емоциите му над които да градя, но каквито и да бяха основите, аз имах чувства към Ашър, които бяха изцяло мои и ничии други. Разбрах с нещо като шок, че не бе просто сърцата на другите, в които можех да погледна. Обърнах се и погледнах обратно към Жан-Клод,опитвайки се да попитам с очи, това за което мисля.
-За да познаеш нечие сърце, първо трябва да опознаеш своето, ma petite. – Гласът му беше мек, без упрек.
Обърнах се обратно към Ашър и имаше нещо в очите му – наполовина почуда, наполовина блока, сякаш очакваше да го нараня по някакъв начин. Вероятно е прав. Но ако е така, няма да го направя нарочно. По някога най-големите рани са тези, които се опитваме най-усилено да не причиним.
Оставих това което изпитвам да изпълни очите ми, лицето ми. Бе единственият дар, който имах за него. Изражението му стана по-меко и това, което видях в тези прекрасни очи, беше едновременно прекрасно и болезнено. Той падна на колене, една сълза се стичаше по гладката му буза. Изражението на лицето му бе изпълнено с толкова много неща.
-Погледа в очите ти излекува част от сърцето му, ma cherie, и наранява друга.
-Любовта е такава кучка – казах.
Той се засмя и ме прегърна около кръста, грубостта на дясната му буза, притисната към корема ми и оцених това повече от всичко останало, което моежеше да направи. Погалих косата му и го държах срещу себе си. Погледнах през стаята към Жан-Клод и изражението на лицето му беше удавящо дълбоко, желание толкова необхватно, че няма думи, които могат да го опишат. Той искаше Ашър и мен. Искаше това, което бе имал преди толкова много векове. Той веднъж каза на Ашър, че само веднъж почти е бил щастлив и това е било преди толкова много векове, когато е бил в ръцете на Ашър и Джулияна. Преди тя да умре и Ашър да бъде спасен, но вече да не е перфектното златно момче на Бела Морт. Жан-Клод е бил принуден да заведе Ашър обратно при вампирският съвет, за да може да бъде излекуван. Жан-Клод бе дал сто години от собствената си свобода на съвета, за услугата, че са спасили живота на Ашър. Тогава Жан-Клод бе избягал, Ашър бе останала, обвиняващ Жан-Клод за смъртта на Джулияна и собствената си гибел. Жан-Клод бе отишъл, от обичан и обичащ двама души, до загубил единият си любовник, а другият го мрази.
Гледахме се един друг. Погледа в очите на Жан-Клод бе толкова суров, като свежа рана, която все още кърви. Той искаше да подсигури базата си на сила с триумвирата. Той искаше това, нуждаеше се от него, но там са и други неща, които желае, почти се нуждае. И едно от тези неща ме прегръщаше през кръста, притиснал лицето си към стомаха ми.
Жан Клод извърна поглед, сякаш не можеше да контролира това, което е в очите му. Той бе господар на празното, внимателно изражение. Факта, че това, което чувства е толкова силно, че не може да го скрие, казва повече от всичко друго. Той не можеше да скрие чувствата си точно сега. Бяха прекалено силни, разбиха целият му внимателен контрол и част от мен се радваше.
В този момент исках да му дам това, което желае най-силно. Исках да го направя защото го обичам, но бе повече от това. Внезапно разбрах, че с Ричард извън леглото ни, внезапно други неща бяха възможни. Обърнах се обратно към Ашър, гледайки надолу към главата му и знаех, че да бъде държан и от двама ни ще излекува част от него, която не може да бъде излекувана по друг начин.
Ardeur пламна през мен, горещ, толкова горещ, сякаш кожата ми, трябва да е трескава. Ашър се отдръпна от мен, оставяйки ръцете му бавно да се спуснат от двете му страни. Гледаше нагоре към мен и погледа в очите му бе достатъчен. Знаех, че той също е усетил глада.
-Чувствам го горещо – казах – Винаги преди силите ти ги усещам хладни или дори студени. Звярът на Ричард е този, който държи горещината.
-Похотта е топла, ma petite, дори и сред студенокръвните.
Обърнах се към леглото и внезапно бях много наясно с това, че съм гола. Наистина трябваше да си взема роба. Не беше просто погледа на Жан-Клод, което ме накара да извърна поглед, беше и на Натаниел и на Джейсън. Всеки в тази стая реагираше към мен по различен начин, по много различни причини. Но всички се хранеха от това... тази нужда в мен.
Ашър направи малко движение което върна погледа ми обратно върху него. Започнах да се протягам към него, да дръпна робата от рамената му, да гледам как пада на пода. Прегърнах ръцете си към мен, сякаш ми е студено, но не ми бе студено. Беше мой ред да не се доверявам къде отиват ръцете ми. Изкушението беше толкова силно, навсякъде, където погледна, че няма място, където да отида в безопасност. Чувствах се като в капан. В плен, не в стаята, а на желанието.
Когато бях сигурна, че мога да говоря без да говоря толкова объркано, колкото се чувства, попитах:
-Това постоянно ли е, или ще си отиде, когато всички се нагодим към сливането на белезите?
-Не знам, ma petite. Иска ми се да ти кажа нещо по-сигурно. Ако наистина си от моята линия, истиснки вампир, тогава ще кажа, да, постоянно е. Но ти си моят човешки слуга. Придобивала си сили в миналото и някои са идвали и са си отивали. - Той вдигна ръце. – Няма начин да сме сигурни.
-Винаги ли е така, никога задоволен, никога несвършващ?
-Не, можеш да го задоволиш, но много ще трябва, за да го направиш. Обикновено, един трябва да е достатъчен за да задържи желанието да те превземе.
-И не си се хранил по този начин от месеци, защото си мислил, че няма да го одобря.
-Години, и да.
Погледнах го през стаята с Ашър, все още коленичил пред мен. Винаги съм мислила за Жан-Клод като слабото колело между трима ни – Ричард, той и аз. Сега стоях там, страхуваща се да помръдна, страхуваща се да не помръдна, искаща да направя неща, които не съм аз, не са мои, не са дори на Жан-Клод. Знаех, че ликантропите говорят за животинската си половина, като нещо отделно от тях – техният звяр, но никога не съм разбирала, че някой от вампирските сили са по същият начин. Желание, глад, толкова силно и завладяващо, че е като отделен човек в капан в главата ти, тялото ти, кръвта ти.
Ашър направи малко движение и се обърнах към него. Протегнах ръка да погаля косата му, преди да се обърна напълно с лице към него, сякаш тялото ми се движи без очите или мозъка ми. Косата му бе гъста, повече като моята, не бебешко-меките къдрици на Жан-Клод или Джейсън или копринената мекота на Натаниел. Зарових длани в косите на Ашър, сякаш запомням усещането за тях. Някъде между моята и тази на Ричард, някъде по средата, но не топла, каквата бе косата на Ричард при докосване. Ашър не се бе хранил днес и той нямаше топлина, която да излъчва. Кожата му беше студена под пръстите ми, докато докосвах бузата му.
Проговорих без да се обръщам към Жан-Клод.
-Как можеш да го преживяваш? Как можеш да се бориш с нуждата цялото това време?
-Ти си нова, ma petite. Твоят контрол никога няма да бъде толкова слаб, колкото е сега. Аз съм имал векове да упражнявам контрола си.
Накарах се да спра да галя Ашър. Но той взе дланта ми докато я издърпвах и положи нежни целувки на кокалчетата ми. Дори това малко докосване ме накара да потръпна. Гласът ми излезе слаб.
-Значи, можеш без да храниш нуждата.
-Не, ma petite.
Обърнах се и го погледнах, но Ашър разтриваше с палци малки кръгчета на дланта ми. Спомням си това малко докосване, като толкова скъпоценно, навик който има без значение на кого от двамата държи ръката.
-Каза, че не си се хранил така.
-Не съм го правил по време на секс, без да докосвам някого по такъв начин, както ти си направила с Натаниел. Но трябва да храня желанието, точно както трябва да пия кръв.
-Какво ще се случи, ако не го направиш?
-Спомняш ли си какво се случи със Сабин, когато спря да приема човешка кръв?
Кимнах. Палеца на Ашър продължаваше да прави кръгове върху дланта ми и това накара неща ниско в тялото ми да се свият.
-Сабин започна да гние, докато все още бе жив. – Вгледах се в перфектното лице на Жан-Клод. – Това ли е, което ще се случи с теб?
Той седна назад в леглото, в черната си роба. Джейсън се премести срещу таблата на леглото, гледайки шоуто, а Натаниел все още лежеше по корем, където го бях оставила, гледащ ни със светлите си очи.
-Имаше вампир от линията на Бела Морт, който отказа похотта. Той също така пиеше само от животни и вярвам, че щеше да изгние както Сабин, но той нямаше времето. Започна да остарява с дни.Когато се превърна в нещо съсухрено, Бела Морт го уби.
-Но ти не си остарял, какво си правил? – Не беше обвинение. Просто исках да знам, защото можех да усетя Ашър на края на ръката си като нещо голямо и ... нещо, без което не можех да живея. Исках Натаниел, исках Джейсън, исках Мика, но не така. Мисля, че бяха чувствата на Жан-Клод, които превръщаха това в нещо толкова по-голямо.
-Възможно е да се храниш от дистанция, без докосване – каза Ашър.
-Това е причината стриптийз клуба да е първият ти бизнес. Хранил си се от тяхната похот.
-Да, ma petite.
-Научи ме да се храня от разстояние. – Дори докато го казвах, Ашър дръпна дланта ми към бузата си и се потърка в нея като котка. Трябваше да затворя очи за секунда, но не му казах да спре.
-Да се храниш от растояние е слаб заместител на истинското хранене.
Отворих очи и го погледнах през стаята и сега можех да го усетя. Можех да усетя нуждата му – за кръв, секс, любов и докосването на плътта ни срещу кожата му. Той обви ръце около тялото си, сякаш му е студено или не се доверява на себе си да не напусне леглото и да дойде при нас.
-Научи ме въпреки това. – казах.
-Не мога, не толкова скоро. След няколко нощи ще те инструктирам, но твоят контрол не е... достатъчно пълен все още.
Започнах да казвам: ”Опитай ме”, но Ашър пое един от пръстите ми в устата си в едно дълго и мокро движение и внезапно не можех да мисля.
-Ела в леглото, ma petite. – каза Жан Клод. – Ако се нахраниш тук, има шанс да бъдеш достатъчно заситена, че да не притиснеш нашият толкова инатлив Ричард.
Мисълта беше достатъчна, за да отслаби желанието за момент два. Издърпах ръката си от Ашър и той не протестира. Явният ужас от това, каква ще бъда около Ричард, с това в мен, ми помогна да мисля. Да съм около него обикновено ме кара да мисля за секс, но сега...
-Боже Господи, ще бъда късметлийка, ако просто не се съблека и не го направя с него в лупанара – гледах Жан-Клод – Какво ще правя?
-Казвам отново, ma petite, ако се нахраниш сега от такова богато ястие, можеш да си прекалено пълна за да се храниш отново толкова скоро. Това е всичко, което мога да ти предложа за тази вечер. Ти можеш просто да отложиш срещата с няколко дни.
Поклатих глава.
-Ще убият Грегорий. Трябва да го измъкна тази вечер.
-Тогава ела и се нахрани.
-Дефинирай хранене?
-Изпий тяхната страст.
Погледнах към Джейсън и Натаниел и те дори не се опитваха да са неутрални. Погледите на лицата им доведоха топлината на лицето ми. Поклатих глава.
-Не е нужно да правите секс, за да се нахраниш както вече си открила.
-Ауууу – каза Джейсън, но погледа в очите му не съвпадаше с леката закачливост на гласа му. Те отговаряха на нуждата ми, по начина, по който аз отговарям от толкова дълго на тази на Жан-Клод, теглена като пеперуда към пламък. Ти просто не можеш да си помогнеш да го докоснеш, дори когато знаеш, че ще те опари.
Ашър се изправи.
-Ще ви оставя сами. Но с разрешение, ще се нахраня от Натаниел като моя pomme de sang за днес.
-Не – казах.
Очите му се разшириха съвсем леко, лицето му стана неутрално, очите празни и студени като пролетно небе. Усетих да се отдръпва от мен.
-Както желаеш – обърна се към вратата.
Грабнах ръката му и плъзнах пръстите си между неговите.
-Ела в леглото Ашър.
Смятах че лицето му е толкова празно и внимателно, колкото може да бъде. Грешах. Гласът му не съдържаше нищо, когато попита.
-Какво имаш предвид?
-Не мога да ви дам това, което сте имали. Не мога да ви дам... – Спрях и опитах отново. – Но мога да ви оставя да се нахраните заедно.
-Как?
-Ако Натаниел каже, че е съгласен, можеш да вземеш кръв от него и Жан-Клод ще вземе кръв от Джейсън. Вие можете да се храните заедно.
-Знаеш ли колко интимно нещо е да се храним заедно от нашите pomme de sand? Pomme de sand не е за случайно хранене, интимно е, може да бъде споделено само с интимна компания.
Обвих с пръсти дланта му.
-Знам – направих стъпка към леглото, дърпайки го със себе си. – Нека се нахраним от страстта си, Ашър, както в старите дни.
Ашър погледна покрай мен към Жан-Клод.
-Последният път, в който двама се хранеха от страстта ми, бяха Бела и Ти.
-Спомням си – каза Жан-Клод меко.
Той протегна ръка към Ашър през стаята и си спомних за времето преди всичките тези векове, когато пак се бе протегнал към него.
-Нека бъде както преди, но по-добро този път. Анита те обича такъв какъвто си сега, не някакъв идеал като пеперуда забодена на карфица, която да бъде изхвърлена щом крилата й паднат. Ела при нас, Ашър, ела при двама ни.
Ашър се усмихна, тогава направи стъпка за да бъде до мен. Предложи ми ръката си в много стар жест. Исках да поема ръката му, да имам извинение да потърквам тялото си в неговото, докато ходим и затова попитах:
-Как ти се струва да използваме робата ти, както и ръката ти?
Той се поклони ниско и перфектно, толкова ниско, че косата му почти докосна пода.
-Това че трябва да ми кажеш да ти предложа робата си доказва, че не съм джентълмен. – Той свали робата както стоеше и я задържа за мен като палто. Ашър е над 1 и осемдесет, така че ръкавите висяха от ръцете ми и подгъва се увиваше около краката ми. Издърпах ръкавите нагоре и вързах колана, но единственото нещо, което можех да направя с полата бе да я преметна през ръка по начина, по който правиш с много дълга рокля. Но покриваше почти всеки инч от мен и се почувствах по-добре заради това. Сладкият мирис на одеколона на Ашър се бе присламчил за робата и този мек, мъжки мирис ме накара да се обърна обратно към него. Виждайки Ашър без риза не ме накара да се чувствам по-добре. Имах импулса да погаля голата му кожа, да оближа белезите. Не си спомням някога да съм била толкова орално фиксирана преди, и се чудех кой мисли - звяра или вампира. Но да задавам въпроси би признало желанието, а не исках да знам толкова силно.
Поставих ръка в тази на Ашър, отчасти защототой бе протегнал ръка към мен и отчасти защото дори малкото докосване беше задоволяващо. Исках да го докосна, исках да се увия около него и да отговоря на въпроса, чиито отговор Жан-Клод искаше толкова отчаяно. Беше ли цялата тази красота и горещина увредена? Ашър неспособен ли е да функционира като мъж сега? Затворих очи, докато ме водеше напред, защото картините бяха прекалено силни. През Жан-Клод знам точно как Ашър изглежда гол, преди белезите. Имах спомена за тялото му окъпано от светлината от камината, докато лежи изправен на килима в стая, в страна, която никога не съм виждала. Познавах играта на лунната светлина по гърба му, докато го докосвам.
Спънах се в подгъва на робата и той трябваше да ме хване, за да не падна. Внезапно бях притисната към гърдите му с чувството за ръцете му, солидни срещу гърба ми. Лицето ми бе вдигнато нагоре, сякаш чаках целувка и този момент бе един от тези, в които ставате наясно един с друг, болезнено и внезапно наясно с възможностите на следващите няколко секунди. Той ме вдигна на ръце, носеше ме лесно, гладко напред. Бих му казала да ме пусне, но сърцето ми бе в гърлото и не можех да говоря.