24 Глава

Превод: Nuriko
Редактор: Райс


24 глава

Ричард седеше отново на трона си и аз стоях достатъчно назад, за да се чувства сигурен. Рафаел, Мика и Рийс се бяха придвижили зад мен, полу-кръг от крале зад гърба си. Би трябвало да ме накара да се чувствам сигурно. Но не. Бях уморена, толкова ужасно уморена, толкова ужасно тъжна. Дори с Мика до себе си, не можех да спра да гледам Ричард, не можех да спра да се чудя, „ами ако”. Ох, знам, никога нямаше да му позволя да ме направи върколак нарочно, но малка част от мен се чудеше. Но казах на тази малка част да млъкне и се заех за работа.
- Искам Грегъри обратно невредим. Как да направя това според ликойския закон?
Ричард каза:
- Якоб.
Тази една дума прозвуча толкова уморено, колкото се чувствах.
Якоб пристъпи напред, очевидно доволен от себе си:
- Леопардът ти е тук на нашите земи и не направихме нищо, за да скрием миризмата му. Ако можеш да го проследиш, може да го прибереш у дома.
Погледнах го в очите.
- Трябва да проследя следата му като куче?
- Ако си истински превръщач, можеш да го направиш. – каза Якоб.
- Това не е честен тест – каза Рафаел. – Тя все още не е преминала първата си промяна. Повечето от второстепенните ни сили идват след първото ни пълнолуние.
- Не е нужно да бъде душене – каза Ричард, - но трябва да е нещо, което само превръщач може да направи. Нещо, което само превръщач достатъчно силен да бъде Нимир-Ра или лупа, може да направи.
Той ме погледна, когато каза това и имаше нещо в очите му, нещо, което се опитваше да ми каже.
- Това не звучи особено честно също. – каза Мика.
Ричард продължи да ме гледа, желаейки да го разбера. Не знаех защо просто не свалеше защитите си и не ми позволеше да видя в ума му.
Почти сякаш Ричард е прочел мислите ми, каза:
- Нито върколак, нито плъхолак или леопард, никой не може да ти помогне в откриването на леопарда ти. Ако някой се намеси по някакъв начин, тога тестът е невалиден и той ще умре.
- Дори ако тази сила е метафизическа? – попитах.
Ричард кимна:
- Дори тогава.
Погледнах го, изучавайки лицето му и се чудех. Накрая разтърсих глава. Бях имала видение за където се намира Грегъри и разбрах ситуацията, но нищо не ми даде истинска представа. Всичко, което трябваше да направя бе да попитам някой къде има дупка в земята пълна с кости на дъното. Но не можех да попитам никой тук. Тогава ми хрумна.
- Може ли да ползвам собствените си метафизически сили да ме водят?
Ричард кимна.
Погледнах към Якоб, защото знаех, че възражението ще дойде от негова страна, ако дойде от някой.
- Не мисля, че некромантиката ти ще ти помогне да локализираш леопарда си.
Всъщност можеше. Ако костите, на който Грегъри лежеше бяха на голямо пространство в околността, тогава можех да проследя костите и да го открия. Или можех да прекарам цяла нощ преследвайки дупки с животински кости или стари индиански гробове. Имах по-бърз начин, може би не по-добър, но по-бърз.
Седнах на земята, в индианска поза, оставяйки ръцете си на коленете.
- Какво правиш? – попита Якоб.
- Ще повикам мунин.
Той се засмя, силен ясен звук.
- Ох, това ще бъде забавно.
Затворих очи и отворих тази част от себе си, която се занимава с мъртвите. Чух Мариан и приятелите й да го описват като отварянето на врата, но бе толкова много част от мен, че бе повече като отпускане на ръка, като отваряне нещо в тялото си, което е толкова естествено, колкото да се протегнеш през масата за солта. Това прозвуча като ужасно описание на нещо мистично, но мистичните неща наистина са част ежедневието ми. Винаги е там, просто избираме да го игнорираме.
Мунин са духовете на мъртвите, нещо като расова банка със спомени, който могат да бъдат приемани от ликой, който има способността да говори с тях. Рядка способност; доколкото ми е известно никой в глутницата на Ричард не го може. Но аз можех. Мунин са просто друг тип мъртви, а аз съм добра с мъртвите.
В Тенеси, мунините на глутницата на Върн и Мариан дойдоха бързо и нетърпеливо – толкова близки до истински духове, заобикалящи ме, нетърпеливи да говоря. Упражнявах се, докато можех да избирам кой да се влезе в мен и бъде способен да говори. Би толкова близо до капалите и медиумите, че Мариан предполагаше, че може да го правя и с нормални призраци, ако поисках. Не исках. Не ми харесваше да споделям тялото си с някой друг, мъртъв или жив. Полазваха ме тръпки, да, наистина.
Исках да почувствам присъствието на мунин около себе си, като призрачно тесте карти, от което можех да избера точната карта, която искам. Нищо не ставаше. Мунин не идваха. Или по-точно не дойде група мунини. Винаги имаше един мунин, който идваше, когато повиках и понякога, когато не го правих.
Рейна бе единственият мунин от глутницата на Ричард, който винаги пътуваше с мен. Дори в Тенеси, заобиколена от мунините на друг клан, Рейна бе още там. Мариан каза, че Рейна и аз имаме връзка, макар да не бе сигурна защо. Можех да повикам мунин на стотици години и Рейна, много наскоро мъртва, идваше повече от лесно. Но Маркус, предишният Улфрик, оставаше неуловим. Мислех си, че с новоформиралата ми се сила бих могла да го повикам, но не само Маркус не бе тук, никой не бе. Поляната бе празна от призраци. Не можеше да е така.Това бе мястото, където те консумират мъртвите си, всеки член на глутницата ядеше плътта да поеме спомените и куража, или грешките, на наскоро починалия. Те можеше да решат да не ядат, но бе като върховна не връзка. Рейна бе лош човек и се чудех понякога колко точно зъл трябва да бъдеш, за да не бъдеш свързан с ликойте. Рейна бе толкова лоша, че бих я оставила, но тя бе силна. Може би затова все още бе наоколо.
Въпреки че ако се рееше наоколо като фантомите на глутницата на Върн, тя не бе като тях. Тя бе свързана с мен, все едно идваше от вътре на самото ми тяло, отколкото да идва в мен от отвън. Мариан все още не можеше да обясни как работят нещата с Рейна и мен. Някой нещо просто приемаш и работиш така, защото да направиш нещо друго е като да си удряш главата в тухлена стена; стената няма да се счупи първа.
Рейна ме изпълни като ръка в ръкавица и аз бях ръкавицата. Но работех дълго време да съм способна да я контролирам. Сработихме един вид сделка. Аз използвах спомените и силите й и я оставях да се забавлява. Проблемът бе, че Рейна бе сексуално-садистична нимфоманка, докато бе жива и мъртва нещата не се бяха променили много.
Отворих очи и почувствах усмивката й на устните си, почувствах лицето си да приема нейното изражение. Станах на крака в изящна поза и дори походката ми бе различна. Някога мразех това, сега го приех като цена да свършим работата.
Тя се засмя, с пълен глас, онзи тип смях, който кара един мъж да погледне към бара. Смехът й бе по-дълбок от моя, контралтов, упражнявам съблазнителен звук.
Ричард пребледня, ръцете му се хванаха за трона му.
- Анита? – направи го на въпрос.
- Опитай отново, мой меден вълчо.
Той трепна при прякора. Във вълчата си форма Ричард имаше червеникавокафяв цвят, като червен мед, макар никога преди да не се бях замисляла за това. Доверете се, че Рейна ще мисли за нещо дебело и лепкаво, докато гледа към мъж.
Думите й се появиха от устата ми:
- Не бъди кучка, когато ме викаш за помощ.
Кимнах и бе моя глас, когато обясних на обърканото изражение на Ричард:
- Мислех си за нещо не толкова великодушно за нея. И тя не го хареса.
Якоб тръгна към мен и спря, когато го погледнах с изражението на Рейна.
- Не може да си повикала мунин. Не си ликой.
Странно, но дори не се бях замислила, че ако съм леопард може да не мога да викам мунин. Това би могло да обясни, защото не мога да повикам другите мунини.
- Каза, че некромантиката ми не може да ми помогне, Якоб, не може да бъдат и двете. Или съм достатъчно ликой да повикам мунин или съм достатъчно некроман да си помогна сама.
Ние, Рейна и аз, се вгледахме във високия, клющъв мъж. Рейна го хареса. Рейна харесва повечето мъже. Особено ако мъжът бе някой, с който никога не е правила секс и след глутницата това бе кратък списък. Но Якоб и повече от двайсет други бяха нови. Тя погледна през глутницата и отбеляза новите лица. Поколеба се около Парис и също не я хареса. Не можехме да имаме твърде много алфа кучки в една глутница без да има бой между тях.
Почувствах нещо, което не бях почувствала преди от Рейна – предпазливост. Не й харесваше колко много нови хора е допуснал Ричард в глутницата за толкова кратко време. Тревожеше я. За първи път осъзнах, че не бе само любов, което е накарало Маркус да я постави като лупа. Тя бе силна, но повече от това, по свой си извратен начин, я бе грижа за глутницата, и тя и аз бяхме напълно единодушни за едно нещо: Ричард бе твърде небрежен с нея. Но и двете чувствахме, че можем да оправим това. Бе почти плашещо, че проклетата кучка от запада и аз бяхме напълно единодушни. Или аз бях корумпирана или Рейна не бе толкова корумпирана колкото си мислех. Не знам коя идея повече ме притесняваше.
Разбира се, тя мислеше, че можем да съблазним Ричард да ни остави да убием няколко човека, а аз все още се надявах, че с по малко приятни начини ще успеем. Рейна мислеше, че съм глупачка и не бях сигурна дали не съм съгласна с нея. По-страшно и все по-страшно.
- Анита.
Ричард отново каза името ми, колебаейки се, все едно не бе сигурен дали съм тук вътре.
Обърнах се, с една ръка оправих косата си, падаща пред лицето ми. Това бе жест на Рейна и гледах как това една движение направи не само Ричард, но Силви и Джамил зад нея, нервни. Не, изпрашени.
Можех да помириша страха им. Смехът на Рейна се появи от устата ми, защото й харесваше. Аз не. Никога не ми харесваше, когато приятелите ми се боят от мен. Враговете ми, добре, но не и приятелите ми.
- Тук съм, Ричард, тук съм.
Той се вгледа в мен.
- Последният път, когато повика мунина на Рейна не можеше да мислиш като себе си с нея вътре.
- Наистина не те оставих всичките тези месеци просто защото се боя от това колко сме близки. Тръгнах си, за да се взема в ръце и част от това бе да се науча да контролирам мунин.
Рейна каза:
- Да ме контролираш? Иска ти се.
Не го каза ясно, само в главата ми. Отне ми известно време да осъзная, че някой неща се казваха ясно и някой не. Объркващо е, но се свиква.
Казах гласно какво видях във видението си:
- Видях Грегъри в дупка, гол, вързан, лежащ на легло от кости. Къде е?
Рейна ми показа изображения. Бе като шоу от бързо сменящи се снимки, но образите идваха с емоции, блъскащи се в мен една след друга. Видях метален люк, който си спускаше с малък въздушен отвор, който оставяше достатъчно светлина да виждаш, ако слънцето е достатъчно високо. Имаше въжена стълба, спускаща се в мрака и се вдигаше, когато не е нужна. Бях Рейна коленичеща до легло от кости, имаше човешки череп до коляното ми. Имах инжекция и инжектирах съдържанието й в тъмнокос мъж, който бе завързан както бях видяла завързан Грегъри, глезени и китки. Устата му бе запушена и със завързани очи. Когато иглата влезе той изшептя и започна да плаче. Дрогата бе, за да не се преобрази.
Обърнах го настрани и видях, че парче кост бе порязала слабините му. Наведох се към мириса на свежа кръв, свежо месо и абсолютно опияняващата смрад на страх, която идваше от мъжа. Не мъж, ликой. Махнах го от себе си, но все още чувствах страх, наркотикът бе излязъл през кожата му, мирисът на сапун от където Рейна го бе почистила, всеки ден, преди да започне тормоза. Знаех, че името му е Тод и той бе говорил с репортер за ликойте, помагайки им да поставят камера при пълнолуние, за пари. Може би той заслужаваше да умре, но не така. Никой не заслужава да умре така.
Дойдох на себе си лежаща на земята през трона, със сълзи стичащи се по лицето ми. Джамил и Шанг-Да бяха застанали между мен и тълпата, която се бе придвижила да ми помогне. Клаудия и Игор бях застанали пред тях, а Рафаел хванал Мика за ръка опитвайки се да го убеди да не се проправи пътя към мен чрез бой. Мърл и Ноа се бяха приближили да се присъединят Клаудия и Игор. Всичко това щеше да стане много лошо.
Доказах си, че можа да се изправя на ръце и това малко движение накара всичко да замръзнат на място. Гласът ми бе дрезгав, но мой.
- Добре съм. Добре съм.
Не бях сигурна, че ми вярват, но нивото на напрежение започна да намалява почти веднага. Добре, имах си достатъчно проблеми тази вече и без свободен-за-всички бой.
Погледнах към Ричард и всичко, което можех да чувствам бе гняв:
- Така ли щеше да убиеш Грегъри, просто да го оставиш долу докато не изгние?
Гласът ми бе мек, защото ако загубех контрол, не бях сигурна колко точно контрол ще загубя. Познавах Рейна. Не си бе тръгнала. Първо иска своята „награда”. Тя бе свършила работата си. Знаех къде е Грегъри. Дори знаех как да стигна до там. Беше си заслужила наградата. Не смеех да загубя контрол с нея чакаща като акула под водата.
- Казах им да сложат Грегъри някъде далеч от мен. Не им казах да го слагат там.
Бавно застанах на краката си, дори си контролирах тялото, мускулите ми бяха изпълнени с адреналин и трябваше да разпусна.
- Но го остави там. Кой е продължил да слиза долу и да го тъпче с наркотици, за да не се преобрази? Вече нямаш нужда от Рейна да върши мръсната работа. Кой беше? КОЙ БЕШЕ!
Последното го изкрещях в лицето му и гневът бе всичко, което й е нужно. Тя се изля върху мен и последният контрол, който имах падна, защото исках да нараня Ричард. Исках да го направя.
Ударих го, близък удар, извръщайки тялото си, завъртайки накрая ръката си, влагайки всичко, което имах. Направих каквото ни учиха в класа на бойни изкуства ако го правим наистина. Не се целят към лицето на Ричард, но в точна на два инча навътре в лицето му; това бе истинската ми цел.
Бях се върнала в защитна поза преди Джамил и Шанг-Да да имат време да реагират. Почувствах ги да се придвижват към мен и почувствах как другите също се движат. Едното нещо, което се опитвах да избегна и аз го започнах. Рейна ми се смееше в главата, смееше се на всички ни.