25 Глава

Превод: Nuriko
Редактор: Райс


25 глава

Ричард бе навел към едната ръка на трона си, косата покриваше лицето му, когато Силви сграбчи ръката ми. Не се борих с нея. Пръстите й се забиха в ръцете ми и знаех, че ще имам синини на сутринта. Или може би не. Може би щях да се излекувам. Якоб гледаше всичко това с изненада и задоволство.
Погледнах назад и открих бодигардовете да се бият. Леопардите и плъховете се бяха разпрострели, вълците започнаха да се приближават към тях. Отворих уста да извикам нещо, но гласът на Ричард се разпростря над поляната.
- Достатъчно!
Тази една дума накара всички ни да замръзнем и обърнахме шокирани лица към него. Той стоеше прав пред трона си, кървави пръсти имаше по едното си рамо и горната буза. Едната страна на лицето му бе червена. Никога преди не съм правила толкова вреда.
Изплю кръв и каза:
- Не съм наранен. Някой от вас са били вътре в oubliette. Знаете какво бе, докато Рейна бе жива. Можете ли да вините Нимир-Ра, че съм сложил леопарда и там долу?
Можеше да почувстваш как напрежението спада, докато вълците отстъпваха. Ричард трябваше да заповяда на Джамил и Шанг-Да да отстъпят и те, и Клаудия, и Игор се блъснаха един друг като приятели, който все още не знаят кой е по-корав. Не бях осъзнала, че Клаудия е почти с шест инча по-висока от Джамил, докато не се отдръпнаха един от друг и той трябваше да се поизправи, за да срещна погледа й.
Силви прошепна в ухото ми:
- Добре ли си?
Погледнах Ричард. Все още кървеше.
- Като изключим смущението, да.
Тя ме пусна, бавно, сякаш е несигурна дали е безопасно да го направи. Застана до мен, между мен и Ричард, докато той не я побутна назад.
Той застана пред мен и се вгледахме един в друг. Кръв все още се стичаше от устата му.
- Имаш доста добър юмрук сега. – каза той.
Кимнах.
- Ако бе човек, какво щях да съм ти направила?
- Счупиш челюстта ми или врата ми.
- Не исках. – казах.
- Твоя Нимир-Радж ще те научи как да преценяваш силата си. Можеш да спреш да ходиш на уроците си по бойни изкуства за известно време, докато разбереш как работи тялото ти.
- Добър съвет. – казах.
Постави ръка на устата си и тя се появи цялата в кръв. Трябваше да се преборя с желанието да взема ръката му и оближа кръвта. Исках да се покача на тялото му и притисна уста към неговата и да го изпия. Образът бе толкова реален, че трябваше да затворя очите си, за да не го виждам пред себе си полугол, кървящ, сякаш това щеше да ми помогне да не го желая. Не помогна. Можех да подуша кожата му, миризмата му и прясната кръв, захарна глазура, която не можех да имам.
- Върви вземи леопарда си, Анита.
Отворих очи и го погледнах.
- Оubliette бе едно от нещата, за който се бори против, докато бе под командването на Маркус. Каза, че е нечовешко. Не разбирам как можа да го използваш.
- Той бе там от почти ден, докато попитах къде са го сложили. Това бе моя грешка.
- Но чия бе идеята да го сложите там? – попитах.
Ричард погледна към Якоб. Погледът му казваше всичко.
Тръгнах към високия мъж.
- Никога не ми се обади, Якоб.
- Получи обратно леопарда си, какво значение има?
- Ако още веднъж докоснеш някой от хората ми, ще те убия.
- Ще поставиш ли котетата си срещу глутницата ни?
Поклатих глава.
- Не, Якоб, това е лично, между мен и теб. Знам правилата. Ще направя това лично предизвикателство между теб и мен и това значи, че никой не може да ти помогне.
- Или на теб. – каза той.
Погледна надолу към мен опитвайки се да използва тялото си да ме сплаши. Свикнала съм да съм ниска. Хвърлих му смъртоносен поглед, докато усмивката на лицето му не изчезна и той отстъпи крачка назад, което го вбеси. Но не се върна на мястото си. Якоб може и да може да убие Ричард в честен бой за доминация, но никога няма да бъде истински Улфрик.
Приближих се до него, достатъчно, че добра обида би ни докоснала.
- Има нещо слабо в теб Якоб. Мога да го подуша, също и те. Може да предизвикаш Ричард и победиш, но глутницата никога няма да те приеме за Улфрик. Победата ти ще ги разкъса – ще е гражданска война.
Нещо премина през очите му.
- Това не те плаши. Не ти пука. – казах.
Той пристъпи към мен, извръщайки очи, лицето си.
- Чу Улфрик. Върви вземи обратно котката си преди да променим решението си.
- Не можеш да промениш мнението си без сто ватова крушка и екип помощници.
Той се взря в мен. Понякога хумора ми е малко ексцентричен или може би просто не е смешно. Якоб не го намери за смешно.
- Върви с нея, Силви, увери се, че има всичко необходимо да го извади от там и върне до колите им безопасно. – каза Ричард.
- Сигурен ли си, че искаш да отида? – попита тя.
- Ние ще останем с него. – каза Джамил.
Никой от тях не се опита да прикрие факта, че гледат към Якоб, докато го казваха. Не само, че не му вярваха, но не им пукаше, че той знае, че не му вярват. Как нещата се стигнаха до тук? Какво се бе случило в глутницата, което никой все още не ми е казал? Много, от това, което се вижда от израженията на лицата на всички.
- Тя не може да се прибере преди церемонията да скъса връзките си с глутницата. – каза Якоб.
- Тя ще прибере, когато аз кажа да се прибере. – каза Ричард, гласът му бе нисък и изпълнен с онзи дълбок тон, който придобиваше гласа му, близко до ръмжене и нечовешки.
- Кандидатките са дошли подготвени тази вечер, Улфрик, облечени за теб.
- Тогава могат да се облекат да ме зарадват друга вечер.
- Ти разочароваш...
- Започваш да надвишаваш правата си, Якоб.
Имаше нещо в начина, по който го каза, защото Якоб най-накрая млъкна и леко се поклони. Но успя да направи движението преиграно и от разстояние си личеше, че не го мисли. Но той склони очи заедно с главата си, докато се поклони до китката си. Грешка е да извръщаш очи от опонента си.
Попитах:
- Все още ли съм лупа до церемонията?
- Предполагам. – каза Ричард.
- Да. – каза Силви. И се погледнахме взаимно.
- Добре.
Ритнах Якоб в лицето, въпреки че не бе толкова силно колкото ударих Ричард. Не трябва да ритнеш толкова силно да получиш същата вреда.
Гледах кой в глутницата ще направи движение към нас и кой не. Не видях какво правят всички, но видях достатъчно. Никой близо до трона не направи и крачка да ме спре или да му помогне.
Якоб се заклатушка на краката си. Носът му бе разпръснат като презрял плод. Кръв се стичаше по лицето му, по ръцете му като червена вода. Той извика срещу мен, глас изпълнен с кръв, която навлезе надолу по гърлото му.
- Счупи ми носа!
Бях в защитна позиция, онази, която научих по кенпо, за всеки случай, но не се опита да ме удари обратно. Мисля, че знаеше, че има твърде много хора наблизо търсейки си извинение да го ударят. Якоб бе слаб, но бе по-умен отколкото изглеждаше и не толкова арогантен.
- Аз съм лупа на клана Тронус Роки. Може би само за тази нощ, но съм лупа тук. И той е Улфрик и ти ще покажеш уважение!
- Нямаш право да поставяш под въпрос Гери на този клан. Заслужил съм си мястото. Ти просто чукаш Улфрик.
Засмях се и се вгледах в него, правейки го несигурен.
- Знам закона на глутницата, Якоб. Няма значение как съм получила работата. Всичко, което има значение е че съм лупа и това значи, че освен за Улфрик, думата ми е закон.
Очите му бяха несигурно и първата истинска следа от страх се появи, като горчива миризма във вятъра.
- Ти ще бъдеш детронирана като лупа. Думата ти не значи нищо тук.
- Аз съм Улфрик тук, Якоб, не ти, и казвам чии думи значат нещо и чии не. Докато нямаме церемония за скъсване на връзките й с глутницата ни, Анита е все още лупа, и ще подкрепя каквото тя казва.
- И аз. – каза Силви.
- И аз. – каза Джамил.
Шанг-Да каза:
- Подкрепям своя Улфрик във всичко.
- Тогава нека да имаме малко ирония – казах. – След като бе идея на Якоб да сложи Грегъри долу в oubliette, нека да заеме мястото му там.
Якоб започна да протестира, ръце все още опитващи се да спрат кръвта от носа му.
- Не можеш да направиш това.
- О, но тя може – каза Ричард и имаше студенина в него, която не бях виждала преди. Сам не би му хрумнала подобна идея, но му хареса. Това ме остави за узная колко изнервен е бил с Якоб.
- Страхотно – казах. – Ще отидем ли като цивилизовани превръщачи до oubliette и спасим Грегъри?
- Няма доброволно да сляза в дупката – каза Якоб. Гласът му звучеше малко смешно, въпреки цялата тази кръв и смачкан нос, но той звучеше като себе си. Не би трябвало.
- Твоя Улфрик и твоята лупа решиха да отидеш – каза Силви. – Да откажеш на заповедта е да отречеш авторитета им.
Джамил продължи:
- Да отречеш авторите им е да бъдеш обявен извън закона на клана.
Якоб се вгледа в мен, когато каза:
- Ще се подчиня на моя Улфрик, но няма да призная Нимир-Ра за моя лупа.
- Ако аз кажа, че е лупа, тогава да отречеш, е да поставиш авторитета ми като Улфрик. – каза Ричард.
Очите на Якоб трепнаха към Ричард.
- Гласувахме да не е наша лупа.
- Гласувам да се върне – каза Ричард, гласът му бе дълбок и тих, но достатъчно ясен да бъде чут.
- Нека има друго гласуване – каза Якоб, все още опитвайки се да забави кръвта от лицето си. – Пак ще гласувам против нея.
- Не, Якоб, не ме разбра. Казах, че гласувам да се върне, не ти, не някой друг, само аз.
Очите на Якоб се разшириха.
- Проповядваш за демокрация в действие откакто се присъединих към тази клан. Отказваш се от всичко, сега?
- Не всичко, но не гласуваме за Фреки, или Гери, или за Хети и Скол. Не гласуваме за Улфрик. Защо трябва да гласуваме за лупа?
- Тя се чука с Нимир-Радж. Само заради това трябва да бъде прогонена като лупа.
- Това е мой проблем, не твой или на глутницата.
- Ти също ли ще я чукаш? Мислиш ли, че Нимир-Радж ще споделя?
Ричард започна да казва нещо, но Мика проговори първи, правейки стъпка напред от останалите, пазачите му го последваха.
- Защо не попиташ самия Нимир-Радж?
Ричард ме погледна, с въпрос в очите. Свих рамене.
- Попитай го, Якоб – каза Ричард. Кръвта почти бе спряла да капе от устата на Ричард.
- Възразяваш ли ако Улфрик чука твоята Нимир-Ра?
Якоб все още кървеше като заколено прасе. Гърдите му, стомаха, дори отпред на шортите му бе просмуквано с кръв.
- Бих се съгласил на всички условия, който Анита пожелае, стига да остане моя Нимир-Ра и любима.
- Ще я споделиш с друг мъж? – каза Якоб, с глас изпълнен с недоверие.
- С двама други мъже. – каза Мика.
Това провлече вниманието на почти всички към него. Погледнах го, но главно гледах реакциите на другите, особено на Ричард. Другите бяха шокирани, Ричард замислен, сякаш Мика най-накрая е направил нещо,което не мрази.
- Тя е човешкият слуга на Господаря на града. Бивайки моя Нимир-Ра не променя нещата. Почувствах белега, който ги свързва и не е нещо, което може да се прекъсне, както изглежда, и белега свързващ я с Улфрик няма да се прекъсне.
- Нищо не я свързва с Улфрик, освен упоритостта й и неговата. – каза Якоб.
- Така ли мислиш? – Мика го направи на въпрос.
Якоб изглеждаше несигурен. Кръвта от носа му най-накрая бе започнала да намалява.
- Видял си повече отколкото аз, ако си мислиш, че все още имат специална връзка.
- Повече отколкото всеки от нас е видял.
Това дойде от Парис, която бе избутала пътя си до началото на тълпата.
- Аз съм Нимир-Радж, разбира се, че виждам повече от теб.
Гласът му го направи толкова логично, толкова въпрос на факти.
- Аз съм Гери, трети по линия за трона.
- Ноа е трети по линия. Мисля че ако го попиташ, той ще каже, че също не е видял това, което аз. Трети по линия да бъдеш Нимир-Радж или Улфрик не е същото като да си истинското нещо.
Не мислех да дам на Мика онзи благодарствен поглед, който исках. Все още бяхме твърде надълбоко в сферата на блъфа и не достатъчно сигурно от другата страна.
- Не може наистина да споделяш своята лупа с двама други мъже – каза Парис.
Бе избутала пътя си да застане пред Ричард, с гръб към мен. Или искаше да бъде оскърбителна или е глупава. Може би и двете.
Ричард погледна надолу към нея и не бе приятелски поглед. Някак си не мисля, че Парис някога е имала добра позиция да бъде лупа, не и с Ричард начело.
- Какво аз и моята лупа правим или не правим, не е твоя работа.
Видях я да отстъпва все едно я бе ударил или може би бе ударил гордостта й. Тя наистина си мислеше, че може да го съблазни и той да избере нея. Можех да й кажа, че сексът не е ключът към сърцето на Ричард. Харесваше го достатъчно, но не един от приоритетите му, не и ако се смесва с други неща. Това бе същата грешка, която Рейна бе направила с него или една от грешките, който бе направила с него. Рейна също никога наистина не го разбра с Ричард.
- Не можеш просто така да решиш да не гласуваш за това. – каза Якоб.
- Да – каза Ричард, - мога.
Застанах зад Якоб:
- Това значи да си Улфрик, Якоб.
- Ще се върнеш към диктатурата след всичките онези възвишени разговори – каза Якоб.
- За тази нощ е достатъчно, че Анита е моя лупа и това няма да се промени. Ще обсъдим всичко останало по-късно.
- Казвам да гласуваме дали глутницата иска да се върне към диктатура. – каза Якоб.
- Ако някой не намести този нос ще зарасне накриво. – казах.
Погледна ме.
- Ти стой настрана от това.
Ричард повика мъж с къса кафява коса и изискани мустаци. Той свали раницата от раменете си и започна да вади медицински запаси.
- Оправи носа му – каза Ричард и се обърна към Силви. – Когато е превързан избери някой хора и ескортирай Якоб до oubliette.
Чу се мърморене из тълпата. Един ясен глас, който не бях чувала преди, каза:
- Не можеш да направиш това.
Ричард погледна напред, търсейки из тълпата и те замръкнаха под погледа му. Силата му се плъзна от него като горяща невидима мъгла, нещо, което полепва по кожата ти и ти е трудно да дишаш. Те отбягваха очите му; някой дори паднаха в поза на подчинение, телата им ниска към земята, очи нагоре, ръце и крака до тялото, карайки ги да изглеждат малки и безпомощни, ясно искайки да не бъдат наранявани.
- Аз съм Улфрик тук. Има ли сред вас, който не са съгласни с това, тогава те спокойно могат да предизвикат следващия в линията, и следващия след това, докато не са Фреки, после да се обявят за Фенрир и тогава може да ме предизвикат. Ако ме убиете може да бъдете Улфрик и може да наложите каквато си искате политика. До това време, затваряйте си устите и следвайте заповедите ми.
Не мисля, че някога съм чувала Ричард да псува. Тишината бе достатъчно тънка да се среже. Якоб я сряза, както и знаех, че ще. Избута мустакатия доктор настрани, докато ниския мъж се опита да превърже носа с както изглеждаше марля.
- Анита се показа като подкрепа и като твой гръбнак. Убива ли и измъчва ли за теб както Рейна за Маркус?
Юмрукът на Ричард се появи от нищото, толкова бързо, че не можех да го проследя. Бе почти магическо. В един момент Якоб бе прав, в следващия момент бе на земята с очи обърнати навътре към главата му.
Ричард се обърна към останалите, засъхналата кръв украсяваше голото му тяло, косата му стана от бронзова от светлината на факлите. Очите му бяха кехлибарено вълчи и изглеждаха повече златни от нормалното срещу по-тъмния от обикновено летен тен.
- Мислех, че сме хора, не животни. Мислех, че можем да променим старите начини и направим нещо по-добро. Но всички почувствахме, когато Анита и леопардите й се събраха. Нещо сигурно и добро. Опитах се да бъда търпелив и добър и вижте докъде стигнахме. Якоб каза, че Анита е моя гръбнак. Но тя прави нещо правилно, нещо, което ми липсва. Ако не ще приемете доброта, тогава ще трябва да опитаме нещо друго – той ме погледна с тези извънземни очи и каза. – Нека вървим за леопарда ти. Трябва да го извадим от oubliette преди Якоб да се съвземе.
И се оправи през дърветата и остави останалите от нас да вървим след него. Нямаше въпроси за това какво да правим. Последвахме Ричард в дърветата. Последвахме Улфрик, защото трябва да следваш своя крал, ако е достоен за името. За първи път изобщо си помислих, че може би, само може би, Ричард щеше да бъде Улфрик.