28 Глава

Превод: Nuriko
Редактор: Райс


28 глава

Два часа по-късно си бях изкъпала и Грегъри си взе баня, макар че аз се изкъпах сама, а Грегъри имаше компания. Той все още не можеше напълно да ползва ръцете и краката си. Не мисля, че Чери, Зейн и Натаниел трябваше да са голи и във ваната с него, но, хей, не предлагах помощ, така че защо да се оплаквам? Освен това никога не стана сексуално; бе докосването на плътта им, от което се нуждаеше, част от процеса на лекуване. Може би.
Седях на новата си кухненска маса. Старата двуместна маса, просто не бе достатъчно просторна за всички леопарди да имат гевречета и чийз кейк едновременно. Новата маса бе от блед бор, блестящ в златисто. Все още нямаше достатъчно място да всички да седнат и пият кафе, но бе близо. Трябваше ми банкетна маса да имам толкова място и кухнята не бе достатъчно дълга за това. Имало е повече от една причина за феодалните лордове да имат страхотни големи замъци – трябва ти мястото, просто да се храниш и грижиш за хората си.
Единственият човек седящ в светлата кухня бе д-р Лилиан. Елизабет бе пренесена до тайната болница, която превръщачите поддържаха в Сейнт Луис. Всичките ми други леопарди се грижеха за Грегъри. Мика и котките му се мотаеха около периметъра на всичко това. Калеб се опита да включи себе си в банята и му бе отказано. Останалите от парда на Мика изглеждаха не на място, нервни, незнаещи какво да правят със себе си. Имах своя приоритет за вечерта - да се погрижа за Грегъри. Всичко друго можеше да почака. Едно бедствие за момента, или ще изгубиш пътя и ума си.
Д-р Лилиан бе ниска жена със сива коса подстригана право точно над раменете. Косата й бе по-дълга отколкото първия път, когато я срещнах, но всичко останало си бе същото. Никога не съм я виждала да носи грим и лицето й все още изглеждаше доволно и привлекателно за някой над петдесет, макар да разбрах, че всъщност е над шейсет. Със сигурност не й личеше.
- Наркотиците са все още в системата му. – каза д-р Лилиан.
- Наркотици, множествено число? – попитах.
Тя кимна.
- Метаболизмът ни е толкова силен, че е нужен доста голям коктейл химикали да ни поддържа приспани за което и да е време.
- Грегъри не бе приспан. Изглеждаше доста в час с всичко, което се случва. – казах.
- Но сърцето му, дишането му, несъзнателните му рефлекси са упоени. Ако не можеш да приемеш всичките ефекти на адреналина, не можеш да се промениш.
- Защо не?
Лилиан сви рамене, отпивайки малка глътка от кафето си.
- Не знаем, но има нещо в крайността на битка или отговор на битка, което отваря пътя към нашия звяр. Ако можеш да лишиш превръщач от този отговор, можеш да ги предотвратиш от превръщане.
- Неопределено? – попитах.
- Не, пълнолунието ще го извади, без значение какви наркотици набуташ в някой.
- Колко време остава, докато Грегъри е нормален?
Очите й погледнаха надолу, после нагоре и не ми хареса, че й бе нужна тази секунда да обучи очите си, все едно нещо лошо се задаваше.
- Наркотиците ще загубят действието си след около осем часа, може би повече, може би по-малко. Зависи от много неща.
- Така че той остава тук, докато наркотиците загубят действието си, после се преобразява и е добре, нали?
Накрая го направих да звучи като въпрос, защото знаех, че атмосферата е твърде сериозна, за да е толкова лесно.
- Боя се, че не. – каза тя.
- Какво не е наред, док, защо толкова сериозно?
Даде ми малка усмивка.
- За осем часа вредата за ушите на Грегъри ще е перманентна.
Примигнах срещу нея.
- Имаш в предвид, че ще остане глух?
- Да.
- Това не е приемливо. – казах.
Усмивката й се разшири.
- Казваш го така, все едно чистата вяра ще промени нещата, Анита. Кара те да изглеждаш много млада.
- Да не ми казваш, че няма какво да направим да го излекуваме?
- Не, не казвам това.
- Моля те, док, просто ми кажи.
- Ако си истинска Нимир-Ра, може да си способна да извикаш звяра му от кожата му и да го накарах да се промени, дори с наркотиците в системата му.
- Ако някой ми каже как да го направя, съм готова да опитам.
- Значи вярваш, че ще станеш Нимир-Ра наистина при пълнолуние? – попита Лилиан.
Свих рамене и отпих от кафето си.
- Не съм сто процента сигурна, не, но доказателствата говорят за това.
- Как се чувстваш относно това?
- Да бъда Нимир-Ра наистина? – попитах.
Тя кимна.
- Опитвам се да не мисля много за това.
- Да го игнорираш няма да го накара да изчезне, Анита.
- Знам това, но да се тревожиш за това също няма да промени нещата.
- Много практично от твоя страна, ако можеш да го понесеш.
- Какво, не се тревожиш?
Тя кимна отново.
Свих рамене.
- Тревожа се за всяко бедствие, когато стане.
- Можеш ли наистина да го караш така?
- Как да оправим Грегъри?
- Ще приема това за да. – каза тя.
Усмихнах се.
- Да.
- Както казах, ако си Нимир-Ра в пълна сила, може да успееш да повикаш звяра му, дори и с наркотиците.
- Но тъй като все още не съм се преобразявала, не мога?
- Съмнявам се. Това е доста специализирано умение, дори сред пълните превръщачи.
- Рафаел може ли го?
Тя се усмихна, усмивката, която повечето плъхолаци придобиват, когато попиташ за краля им. Бе усмивка, която криеше топлина и гордост. Те го харесваха и уважаваха. Нека викнем за доброто лидерство.
- Не.
Това ме изненада и сигурно се е показало на лицето ми.
- Казах ти, това е рядък талант. Твоя Улфрик го умее.
Погледнах я.
- Имаш в предвид Ричард?
- Имаш ли друг Улфрик? – попита ме, усмихвайки се.
Почти се усмихнах обратно.
- Не, но се нуждаем от някой, който да вика леопарди, нали?
Тя кимна.
- Ами Мика?
- Вече го попитах. Нито той или Мърл могат да викат звяра на друг. Мика предложи да опита и излекува Грегъри като повика плътта, но раните бяха над уменията му.
- Кога Мика се опита да излекува Грегъри?
- Докато се почистваше. – каза тя.
- Взех си бърз душ.
- Не му отне много да бъде сигурен, че раните на Грегъри са над способностите му.
- Не би опитала освен ако нямаше някаква надежда.
- Мога да опитам с други наркотици да предизвикаме ефекта.
- Но... – казах.
- Но смесването на наркотиците може да накара главата му да експлодира или скъса достатъчно кръвоносни съдове, че да го убие.
Вгледах се в нея за сърцебиене или две.
- Колко лоши са шансовете?
- Достатъчно, че да искам разрешението на неговата Нимир-Ра преди да опитам.
- Грегори даде ли съгласието си?
- Той е ужасен. Иска да чува отново. Разбира се, че иска да опитам, но не съм сигурна, че мисли трезво.
- Значи идваш при мен както при родител за дете. – казах.
- Нужен ми е някой, който мисли ясно да реши вместо Грегъри.
- Той има брат – замръзнах, защото осъзнах, че не съм видяла Стивън при липанара. – Къде е Стивън?
- Бе ми казано, че Улфрик е заповядал брата на Грегъри да не присъства тази вечер. Нещо, че било ужасно за него да гледа екзекуцията на собствения си брат. Вивиан отиде да го вземе.
- Може, колко великодушно от страна на Ричард.
- Звучиш горчиво.
- Така ли? – и това прозвуча горчиво дори за мен. Въздъхнах. – Просто съм разстроена, Лилиан. Ричард ще причини смъртта на хора, на който държа, да не говорим за него самия.
- Което е риск за теб и Господаря на града.
Взрях с в нея.
- Предполагам, че всички знаят тази част.
- Мисля, че да. – каза тя.
- Мда, той рискува всички ни за възвишените си идеали.
- Идеалите си струват да се жертваш, Анита.
- Може би, но не съм сто процента сигурна, че някога съм идеал толкова силен, че да го заменя за хората, който обичам. Идеалите могат да умрат, но не дишат, не кървят, не плачат.
- Значи ще замениш идеалите си за хората, за който те е грижа?- попита тя.
- Не съм сигурна, че вече имам идеали.
- Все още си християнка, нали така?
- Религията ми не е идеал. Идеалите са абстрактни неща, който не можеш да докоснеш или видиш. Религията ми не е абстрактна, тя е много истинска.
- Не можеш да видиш Господ – каза тя. – Не можеш да хванеш ръката Му в своята.
- Колко ангела могат да танцуват на главата на карфица, а?
Тя се усмихна.
- Нещо подобно.
- Държа кръст, докато свети толкова, че ме заслепи, докато светът е само бял пламък. Видях копие на Талмуд в пламъци във вампирски ръце и дори след като книгата изгоря на пепел, вампирът продължи да гори, докато умре. Седях в присъствието на демон и свещен свитък и демонът не можеше да ме докосне – поклатих глава. – Религията не е абстрактна, д-р Лилиан, тя е живо, дишащо, растящо, органично нещо.
- Органично напомня повече на уикан, отколкото християнско. – каза тя.
Свих рамене.
- Учех с един медиум и приятелите й уикан за около година, трудно да не приема нещо от тях.
- Ученето с уикан не те ли поставя в странна позиция?
- Имаш в предвид защото съм монотеистка?
Тя кимна.
- Имам дадени от Господ способности и недостатъчно трениране в контрола Повечето демонстрации на църквата неодобряват медиумите, да не говорим да някой, който вдига мъртвите. Имах нужда от тренинг, затова открих хора да ме тренират. Фактът, че не са християни може да изглежда като провал на църквата, не техен провал.
- Те са вещици християни. – каза тя.
- Срещнах някой от тях. Всички изглеждат фанатици, все едно трябва да бъдат повече християни от всички останали да докажат, че са достатъчно добри да бъдат изобщо християни. Не харесвам фанатиците.
- Нито пък аз. – каза тя.
Погледнах ме се една друга в затъмнената кухня. Тя повдигна чашата си за кафе. Дадох и една с малък рицар и голям дракон, която казва: „Без смелост, няма слава.”
Лилиан каза:
- Долу фанатиците.
Повдигнах собствената си чаша във въздуха. Бе каша с бебе пингвин, все още любима.
- Долу фанатиците.
Пихме. Тя остави чашата си на подложката и каза:
- Имам ли разрешението ти да опитам да дрогирам Грегъри?
Поех си дълбоко въздух и бавно го издишах, после кимнах-
- Ако той е съгласен, направи го.
Отдръпна се от масата и стана.
- Ще подготвя всичко.
Кимнах, но останах седнала. Молех се, когато почувствах някой да влиза в стаята. Без да отварям очи знаех, че е Мика.
Той изчака, докато повдигнах глава, отворех очи.
- Не исках да те прекъсвам. – каза той.
- Свърших. – казах.
Той кимна и се усмихна с онази своя усмивка, която е отчасти забавна, отчасти тъжна и отчасти нещо друго.
- Молеше ли се? – направи го на въпрос.
- Да.
Някакъв трик на светлината накара очите му да греят в тъмното, сякаш имаше искра на скрит огън дълбоко в тези златисто-зелени дълбини. Илюзията загуби очите му и по-голямата част от лицето му в мрака. Само онази трептяща светлина остана, все едно цветът играеше в очите му бе по-реален от всичко останало от нето.
Без да виждам лицето му, знаех, че е разстроен. Можех да почувствам напрежението долу в грабната си.
- Какво има? – попитах.
- Не помня кога за последно съм се молил.
Свих рамене.
- Много хора не се молят.
- Защо ме изненадва, че ти го правиш? – попита.
Отново свих рамене.
Направи крачка напред и светлината падна на лицето му и тази странна смесица на усмивката му.
- Трябва да вървя.
- Какво има? – попитах.
- Какво те кара да мислиш, че има нещо нередно?
- Напрежението между теб и котките ти. Какво има, Мика?
Притисна палеца и показалеца си към очите си, разтърка ги, все едно бе уморен. Примигна тези подобни на бижу очи към мен.
- Спешна работа на парда. Имаме един член, който не можа да дойде тази вечер и тя е попаднала в беда.
- Какъв вид беда?
- Вайлет е нашата версия на твоя Натаниел, най-малко доминиращата между нас.
Остана с това все едно то обясняваше всичко. Така бе и не бе.
- И? – попитах.
- Трябва да отида да й помогна.
- Не харесвам тайните, Мика.
Той въздъхна, прокарвайки пръсти през косата си. Той хвана ластика на опашката си, захвърли го на земята, прекара ръце през дългите си до раменете къдрици, отново и отново, все едно е искал да го направи цяла нощ. Движението бе бързо, наситено с напрежение.
Погледна надолу към мен, разрошена тъмна кафява коса около лицето му, блестящи очи. На мига той стана от бивайки приятен, привлекателен мъж в нещо прашещо и извънземно. Не бяха само косата и котешките очи. Звярът му се изля по кожата ми като вряла вода. Бях почувствала силата му, но не така, достатъчно топло да се изгоря. Тогава осъзнах, че можеш да видя тази топлина, да я видя. Бе над него, невидима, но почти не, като нещо, което почти си видял с ъгълчето на окото си. Почти можех да видя формата на нещо чудовищно, витаещо около него, като горещината се надига от лятната настилка, нещо разкъсващо. Била съм около превръщачи години наред и никога не съм виждала нещо подобно.
Мърл се показа на вратата.
- Нимир-Радж, всичко наред ли е?
Мика се обърна и нещо се плъзна след образа му, като че нещо голямо и почти невидимо се придвижи наоколо и точно над тялото му. Гласът му бе нисък и ръмжащ:
- Не наред, какво би могло да не бъде наред?
Джина се появи зад Мърл.
- Трябва да вървим, Мика.
Мика вдигна ръце и следващият го образ се придвижи с него. Не можех наистина да видя нокти и кожа, само подсказка за тях, плуваща около него. Прикри очите си с ръце и видях тези призрачни пали да влизат в, през лицето му. Да го гледам ме замая и погледнах надолу към масата да запазя себе си и реалността.
Чух Мариан да казва, че може да вижда аурите на сила около хора и ликантропи, но никога не съм виждала това сама.
Почувствах силата му да си тръгна, горещината, съдиращото кожата чувство се отдръпна като океан отстъпващ от брега. Повдигнах лице да видя и онази видяна-невидяна сянка я нямаше, върнала се в тялото му.
Той погледна надолу към мен.
- Изглеждаш все едно си видяла призрак.
- По-близко си отколкото мислиш. – казах.
- Тя се бои от силата ти. – каза Джина и имаше презрение в гласа й.
Погледнах я.
- Видях аурата му, видях я като бял фантом около тялото му.
- Казваш го сякаш никога не си я виждала преди. – каза Мика.
- Не съм, не и толкова визуално.
Джина взе ръката му, нежно, но формално и се опита да го дръпне към вратата. Той просто я погледна и почувствах присъствието му, индивидуалността му, при липсата на по-добра дума, като нещо почти докосвимо. Тя падна на земята, сграбчвайки ръката му, търкайки буза в нея.
- Не исках да обидя някой, Мика.
Изражението на лицето му бе студено. Силата му, мощта му започна отново за изпълва стаята.
- Нимир-Радж – каза Мърл, - ако ще вървиш, трябва да тръгваш. Ако няма...
Гласът му бе внимателен, почти нежен, съжалителна нотка в гласа му и не разбрах защо.
Мика изръмжа срещу Мърл, мисля. После гласът му бе нормален, човешки.
- Знам дълга си като Нимир-Радж, Мърл.
- Никога не бих ти казвал задълженията ти като Нимир-Радж, Мика. – каза той.
Мика изведнъж отново изглеждаше уморен, всичката му енергия бе изпита. Той помогна на Джина да стъпи на крака, макар да изглеждаше малко смешно след като тя бе с глава по-висока.
- Да вървим.
Всички тръгнаха към вратата.
- Надявам се леопарда ти да е добре. – казах.
Мика погледна назад.
- Натаниел би ли бил добре ако се обади за помощ?
Поклатих глава.
- Не.
Той кимна и обърна към вратата.
- Моят също – поколеба се и каза без да се обръща. – Ще взема Ноа и Джина със себе си, но ако е добре ще оставя Мърл и Калеб тук?
- Няма ли да са ти нужни?
Той погледна назад усмихвайки се.
- Просто трябва да отида да взема Вайлет. Не се нуждая от мускули за това, а на теб може да ти потрябват.
- Искаш да кажеш ако хората на Якоб станат досадни?
Усмивката му се разшири.
- Досадни, мда, в случай, че станат досадни?
Тогава те изчезнаха през другата врата и аз останах сама на масата. Лилиан се върна, очите й бяха притворени.
- Какво? – попитах.
Тя просто поклати глава.
- Не е моя работа.
- Така е. –казах.
- Но ако бе...
- Но не е. – казах
Тя се усмихна.
- Но ако бе, щях да кажа две неща.
- Ще ги кажеш така или иначе, нали?
- Да. – каза тя.
Помахах й да продължи.
- Първо е приятно да те видя да се оставиш да следваш сърцето си с някой нов. Второ, не познаваш този мъж достатъчно добре. Бъди внимателна на кого даваш сърцето си, Анита.
- Все още не съм дала сърцето си на никой.
- Все още не. – каза тя.
Погледнах я.
- Осъзнаваш ли, че ми каза да следвам сърцето си и да не следвам сърцето си.
Тя кимна.
- Това са противопоставящи се съвети. – казах.
- Наясно съм с това.
- Тогава кой съвет би искала да следвам?
- И двата разбира се.
Поклатих глава.
- Нека спасим Грегъри и да се тревожим за все някога решимия ми любовен живот по-късно.
- Не мога да обещая, че това ще спаси Грегъри, Анита.
Повдигнах ръка.
- Помня шансовете, док.
Последвах я навън към тъмната дневна и се опитвах да вярвам, наистина да повярвам, в чудеса.