35 Глава

Превод и редакция: la_amоur
Превода достигна до вас благодарение на: maria222, Tedinka, vikcityyyy, barbi

Мразя да съм будна в три часът сутринта. Времето в дълбината на сърцето на нощта, когато тялото се забавя, мозъка става по бавен и всичко което искаш да правиш е да спиш. Но имах обещания да удържа и мили да измина преди да мога да заспя. Или най-малко да извърша няколко чудеса преди да мога да си легна. Д-р Лилиан бе махнала системите от Грегорий, но все още беше обвит с юрган. Седеше на масата за пикник на двора* свил се между Зейн и Чери.
(двора* - задният двор).
Д-р Лилиан продължаваше да докосва Григорий, да проверява пулса му, колко хидратирана е кожата му. Мръщеше се и бе ясно че не е щастлива. Натаниел стоеше до тях, оставяйки масата за пикник между него и Ричард. Ричард не се бе опитал да го нарани отново, всъщност го игнорираше напълно. Другите котки се бяха настанили до плъзгащите се стъклени врати. Двамата плъхолаци бодигардове, Клаудия и Игор, стояха от едната ми страна докато се облягах на парапета. Започнаха да ме следят след като Ричард излезе с превързаната си ръка и с Джамил и Шанг-Да зад гърба си. Силата на Ричард изпълваше лятната тъмнина като наближаваща буря, правейки гореща, влажна нощ, дори по-плътна от колкото бе и по-трудна за дишане. Мисля че бе натиска на силите му, гняв му, което накара плъхолаците да се държат като бодигарди. Опитах се да им кажа, че Ричард не би ме наранил, но Клаудия сви рамене и каза:
-Рафаел ни каза да те пазим и това е което ще направим.
-Дори ако ви кажа, че няма заплаха?
Отново сви рамене
-Бих казала, че си прекалено близо до него, за да не е повлияно мнението ти от нещо.
Погледнах към Игор
-Съгласен ли си с нея?
-Никога не споря с дама, особено такава която може да ме бие на борба.
Трудно бе да спориш с логиката на Игор, но това означава че придобих две високи, мускулести сенки и това ме дразнеше. Нито един от двамата не се интересуваше дали съм щастлива или не. Те следваха заповедите на Рафаел и моето желание не се броеше.
Така че Ричард с неговите бодигарди и аз с моите бяхме в задният двор, изправени пред Стивън, който се бе съблякъл подготвен за превръщане. Ако се превърнеш докато носиш дрехи ще ги разкъсаш. Превръщачите или претърсват магазините за втора употреба , търсейки стари дрехи,които да носят, в нощта на пълнолунието или ходят голи.
Всички стояхме със силата на Ричард обгръщаща ни от всякъде. Енергията се натрупваше около нас като невидими светкавици проблясващи. Силата буквално пращеше, вдигайки косъмчетата на ръцете и по задната част на врата ми, като наежено куче. Джамил каза:
-Ричард...- но един поглед от Ричард го спря по средата на изречението му. Силата нарасна още малко, стискайки ни като гигантска ръка.
-Какво има, Ричард? Защо е тази показност на сила? – попитах.
Той се обърна към мен и гнева на лицето му ме накара да поискам до направя крачка назад, но не го направих. Останах където съм, но не без усилия.
-Искаш ли да спасиш котката си? – попита той, гласът му изпълнен с чувството изразено на лицето му, което се промъкваше и в силата му. Гласът ми бе почти шепот.
-Да.
-Тогава гледай – отвърна той.
Разтвори ръцете си пред Стивън, задържайки ги на около осем инча от раменете на малкия мъж. Енергията се сгъсти, толкова гъста че трябваше да преглътна за да прочистя ушите си*, сякаш налягането се е променило.
(*когато се изкачвате високо в планината и се променя налягането ушите на човек заглъхват)
Но преглъщането не помогна, не беше този тип налягане. Дланите на Ричард се свивах, сякаш пръстите му дълбаят през нещо невидимо точно пред Стивън. Той се придвижи нестабилно към Ричард, стъпка по стъпка, бях достатъчно близо, че да чуя тихия болезнен звук който издаде. Ричард сви дланите си в юмруци и нещо се придвижи между тях, като горещината хваната точно преди настъпването на нощта. Костите на лицето ме боляха от изграждащата се сила. Въздухът бе почти прекалено гъст за дишане, сякаш е придобил тежест. Ричард направо едно внезапно движение с ръцете си и напрежението се пречупи, като буря най-накрая пламнала за живот. За секунда, две, помислих, че тежката, светла течност,която се разля около нас бе дъжд, но бе гореща като кръв и не падаше от небето. Изригна от тялото на Стивън.
Виждала съм дузина превръщачи да се превръщат, но нищо като това. Бе сякаш тялото му се е пръснало в дъжд от гореща, гъста течност и малки парченца плът. Звяра обикновено излиза от човешкото тяло като пеперуда от пашкул, но не и този път. Тялото на Стивън се прибра от само себе си и неговата човешко-вълча форма внезапно стоеше там. Падна на колене дишайки тежко, тресеше се.
Аз стоях, дори не дишах, покрита в бързо охлаждащите се частички и парченца от тялото на Стивън. Когато можех да дишам отново се задъхах
-Исусе Христе.
Козината на Стивън бе с цвета на тъмен, златен мед. Тресеше се в краката на Ричард. Превръщането може да боли докато човек преминава през него, но веднъж щом свърши, обикновено стават и си вървят. Стивън изглеждаше дезориентиран, почти сякаш го боли. Какво, по дяволите, се бе случило? Пълзеше през последните няколко крачки до Ричард, полагайки дългата си изпълнена със зъби муцуна срещу обувките за бягане на вълчия си крал. Бе почти в ембрионална поза, големите мускулести ръце прегърнали козината. Лежеше в краката на Улфрика си. Това бе изключително подчинително поведение и не знаех какво го е причинило. Стивън не бе направил нищо лошо. Погледнах към Ричард. Бялата му риза се бе прилепила към тялото му заради гъстата течност. Той обърна лице и погледна към мен и леката светлина на звездите проблясваше по мокротата на лицето му. Плътно парче от нещо се спусна надолу по бузата му докато ме гледаше. Погледа на лицето му бе предизвикателен, сякаш очакваше да съм му ядосана. Вдигнах треперещата си ръка и избърсах най-лошото от лицето си, изтръсквайки го, където падна с мокро пльосване. Погледнах към бодигардовете. Те също бяха обсипани с гъстото нещо, но не колкото мен и Ричард. Не бяха стояли толкова близо. Всички гледаха Ричард, гледаха го с изражение смес от ужас, гняв и удивление, което ми показа, че има нещо много, много грешно. Трябваше да опитам два пъти преди да мога да проговоря и дори тогава гласът ми беше задъхан.
-Виждала съм много превръщачи да се променят в животинската си форма, но никога не съм виждала нещо такова. Беше ли различно защото ти повика звяра му, а не той самият?
-Не- каза Ричард.
Чаках за още, но това бе всичко, което каза и изглежда възнамеряваше да каже. Но „не“ просто не го покрива. Погледнах другите.
-Добре, някой да ми каже какво се случи току що.
Джамил започна да говори, тогава спря и погледна към Ричард.
-С позволението на Улфрика ми. – думите бяха мили, но тона беше ядосан, почти предизвикателен.
Ричард го погледна. Не можах да видя лицето му, но както и да е погледнал Джамил бе така, че да накара другия мъж да се свие. Джамил падна на едно коляно в локвата от гъста течност. Наведе глава.
-Нямам в предвид обида, Улфрик.
-Това е лъжа – каза Ричард и гласът му бе по-нисък от обичайното, само тон или два над ръмженето. Джамил се осмели да погледне нагоре след което отново наведе глава.
-Не знам какво искаш да кажа, Улфрик. Кажи ми и ще го кажа.
Ричард се обърна към мен, оставяйки Джамил коленичил.
-Аз не просто извиках звяра на Стивън, откъснах го от тялото му.
Погледнах надолу към Стивън, който все още лежеше в краката на Ричард.
-Защо? – попитах.
-Обикновено е наказание да го направиш по този начин.
-Какво е направил Стивън?
-Нищо – гласът на Ричард бе груб, когато го каза, почти толкова груб колкото погледа в очите му.
-Какво, по дяволите, не е наред с теб, Ричард?
Той се засмя и звука бе толкова неочакван, че ме накара да подскоча. Смееше се, но беше твърде високо, твърде грубо.
-Това научи ли те как да извикаш звяра на Грегорий?
-Не научих нищо освен, че си в лошо настроение и си го изкарваш на другите хора.
-Искаш да разбереш какво не е наред? Наистина искаш да разбереш?
-Да, искам.
-Махни се от пътя ми, Стивън. – каза той и Стивън дори не попита защо, просто изпълзя от между нас.
Останахме гледащи се един друг, нямаше дори два фута между нас. Това което бе направил на Стивън изглежда бе взело малко от силата му, но все още бе като някакво гигантско присъствие притискащо се срещу повърхността.
-Отвори белезите, Анита, усети какво чувствам.
-Вече сън ги отворила. Сметнах че трябва, за да науча как да правя това.
-Значи са само моите щитове? – направи го на въпрос. Кимнах.
-Мога да усетя гнева ти, Ричард, просто не мога да разбера причината за него.
-Просто моите щитове между нас и ... – Поклати глава, почти усмихвайки се, тогава свали щитовете си. Удари ме като физическа сили, накара ме да направя крачка назад. Гняв, толкова суров,че гърлото ми се изпълни с него и навлезе токова на дълбоко, че горещи линии от сълзи се стичаха по страните ми за минута. Стоях там, усещайки болката на Ричард и беше задушаващо.
Погледнах го със сълзи все още стичащи се по бузите ми.
-Ричард, о Господи.
-Не ме съжалявай, не се осмелявай да чувстваш жал към мен. – Когато го каза, грабна ръката ми, но в момента,в който се докоснахме, зверовете ни изплуваха в нас и се спуснаха по кожата ни в топъл танц от сила. Неговият звяр се разби в мен, невидими, метафизически нокти разкъсваха през тялото ми. Бе сякаш звяра на Ричард се опита да изяде пътя си през тялото ми. Изкрещях и изпратих звяра си срещу неговия и усетих нокти да разкъсват месо. Нямаше нищо, което да се види с очи, но можех да го усетя, да почувствам козината, мускулите и месото под ноктите и зъбите. Изкрещях не само от болка, но и от усещането да дера Ричард. Той ме нарани и аз исках да го нараня заради това. Нямаше други причини, без мислене, просто реакция. Зверовете ни се разкъсваха един друг, завъртаха се, драскаха, деряха. Паднахме на земята, крещейки. Неясно можех да усетя ръката на Ричард все още в своята сякаш не може да ме пусне. Имаше движения навсякъде около нас. Хора се движеха около нас, но никой не се намеси, никой не ни докосна. Когато паднахме, те се отдръпнаха, сякаш се страхуват да ни докоснат. Гласове крещяха над виковете ни.
-Какво не е наред? Какво се случва? Анита, Анита. Ричард, контролирай го!
Внезапно звярът му беше като тежест в мен, но не ме нараняваше. Двете енергии лежаха тихо, облягаха се една на друга, без да се смесват, просто се облягаха. Почти можех да усетя лекият натиск на звяра му срещу нещо в мен, което имаше козина и кости, но не бях аз. На можех да чуя нищо освен бумтенето на кръвта в главата си. Усетих тежестта на Ричард върху ми, преди да погледна надолу и да го намеря паднал върху мен. Главата му почиваше върху гърдите ми. Можех да усетя пулс на кръвта в тялото му, сърцето му състезаващо се срещу кожата на стомаха ми. Бях покрита в хладката течност от тялото на Стивън. Първо лежах в локва от нея, второ Ричард бе покрит с нея, а той се бе плъзнал надолу по тялото ми. Ще трябва да се изкъпя преди да си легна, дори изгрева да дойде. И ме болеше, болеше ме сякаш съм била пребита. Знаех, че съм стегната докато се движа. Всички стояха в кръг около нас, гледаха надолу. Открих гласа си, груб, почти бездиханен, но ясен.
-Махни се от мен.
Ричард вдигна глава си, бавно, сякаш и той също е наранен.
-Съжалявам.
-Ти винаги съжалява, Ричард, сега се махни от мен.
Той не се помръдна, всъщност се настани по-тежко, ръцете му обвиха кръста ми.
-Все още ли искаш да помогнеш на Григорий?
-Цялото това шоу е заради това, така че да.
-Тогава нека опитаме отново.
Напрегнах се и започнах да се опитвам да се измъкна изпод него. Дланите му се стегнаха върху кръста ми.
-Спокойно, Анита, няма да боли. Не мисля.
-Ти го казваш. Дяволски боли. Пусни ме, Ричард. – гласът ми се изпълваше с началото на гнева. Обичах гнева, можех да миха без страха.
-Бори се с мен докато не се оттеглих. Свърши се.
Престанах да се опитвам да се измъкна и го погледнах.
-За какво говориш?
-Не сме един и същи вид животно, Анита. Те трябваше да се преборят, за да открият кой е по-силният.
Погледнах по протежението на тялото си към тези кафяви очи.
-Искаш да кажеш, че това бе игра за надмощие?
-Не точно.
Странно, но Мърл отговори.
-Когато два толкова различни звяра и двамата толкова силно доминиращи-като истинска Намир-Ра и истински Улфрик, двете животни трябва да се борят, за да се преценят един друг. Виждал съм го и преди. Нещо като едното животно да покори другото.
Погледнах на горе към високия мъж.
-Никой не е покорил никого.
Мърл коленичи до нас.
-Мисля, че си права. Бе както Улфрика каза, той се оттегли. Можеше да продължи да се бори докато един от вас спечели или загуби, но той избра да се откаже.
Спомних си някой да казва на Ричард да го контролира, то бе неговия звяр. Погледнах към Ричард.
-Спря, нали?
-Не ме интересува кой от нас е по-доминиращ, Анита. Този вид игри никога не са значели нищо за мен, освен ако хората не ме принудят да ги играя.
-Каза нещо за лекуването на Грегорий. Какво имаше в предвид?
Започна да се изкачва по-нагоре по тялото ми, плъзгайки тялото си по моето. Можех да усетя слузта от тениската ми да се размазва по голият ми стомах и почти голите ми гърди. Отвращението ми явно се е показало по лицето ми, защото той попита:
-Какво не е наред?
-Тениската ти е покрита със слуз и лежа в локва от слуз. Не исках да ме оставиш да стана проста, за да се махнеш от мен, исках да се махна от цялата тази каша.
Той застана на колене, краката му от двете ми страни. Можех да усетя зверовете ни да се протягат между нас като нещо, което трябва да се вижда с очи, сякаш главите им бяха подпрени в гърдите на другия. Предложи ми ръка. Погледнах го.
-Знам, че не ти е нужна помощ, Анита. Зверовете ни се докосват сега. Това е близка връзка и физическата връзка ще помогне да я поддържаме докато приключим с Грегорий.
Не ми бе нужен честният поглед в очите му, за да знам, че казва истината, белезите все още бяха отворени между нас. Знаех че казва истината.
Поех ръката му и той ме вдигна на крака. Изправянето болеше и или го беше почувствал, или го беше видял на лицето ми.
-Нараних те – каза той меко.
-Наранихме се взаимно– можех да усетя, че е схванат, понаболяваше го, но се движеше сякаш не бе така, а аз все още се движех човешки схванато.
Вдигна долният край на тениската си все още държеше ръката ми.
-Докосни ме.
Погледнах го и той се засмя.
-Просто поддържам физическият контакт, Анита. Няма нищо на ум. Но се нуждая от двете си ръце.
Положих ръка на кръста му, много леко.
Той поклати глава.
-Ще си сваля ризата.
Ако не можеш да докоснеш нечии длани или почти всяко място от горната част на тялото му, ти свършват благоприличните места, по който можеш да го докоснеш. Справих се като плъзнах ръка под мокрото му горнище, докосвайки меката твърдост на торса му. Дори кожата му беше влажна от ризата, която бе подгизнала.
Ричард издърпа ризата през главата си, а аз останах на сантиметри от него, докато той разкриваше равността на стомаха си, мускулестите извивки на гърдите му и изпъването на гърба му докато събличаше ризата.
Гледката на тялото му, похотта, която винаги идваше когато го видя без дрехи, притисна моя звяр срещу неговия. Усетих козините да се търкат една в друга, нежно завъртане на сила, която се усещаше сякаш някой бе взел коприна и бе погалил най-интимните ми части. Дъхът на Ричард секна внезапно. Силно се концентрирах да спра с движението си, но това, че го направих без замисъл доведе червенина на лицето ми. Погледнах към земята, все още го докосвах с дланта си, точно над дънките, но внезапно усетих докосването интимно. Исках да отдръпна ръка, но неговата покри моята преди да мога да помръдна. Притисна ръката ми здраво, но не силно. Докосна брадичката ми, повдигна лицето ми докато не го гледах.
-Всичко е наред, Анита. Обожавам факта, че просто виждайки ме предизвиква такава реакция в теб.
Изчервяването, което бе започнало да си отива се върна по-силно. Той се засмя ниско и меко, с този тембър, който мъжкият смях придобива, когато си мисли за интимни неща.
- Липсваше ми, Анита.
Погледнах го
-Ти също ми липсваше.
Звяра му премина през мен в ураган от сила и усещания която ме оставиха задъхана. Звярът ми отвърна на неговият. Изглежда не можех да се спра. Може би не исках.Тези форми, изградени от сенки се отъркваха един в друг, през нас, докато не можех да дишам, да мисля. Бе Ричард, който се отдръпна първи и каза:
-Боже Господи, никога не съм мислил…- усетих усилието което му струва да се отдръпне, да спре. Лицето му изразяваше работа, не безсмислен поглед, но можех да усетя трепета на други неща в него.
Гласът му бе оживен:
-Ще извикам звяра на Джамил по начина по който трябва да бъде направено. Усети какво правя, как използвам своя звяр, за да извикам неговият.
Моят глас бе леко бездиханен
-Тогава ще го направя на Грегорий.
Той кимна.
-Или ще извикам звяра на Шанг-Да, ако ти е нужно да го видиш още веднъж.
Кимнах.
- Добре.
Плъзна ръка през кръста ми, придръпвайки ме към него. Не изглеждаше толкова интимно, колкото докосването на зверовете ни вътре в нас. Джамил стоеше срещу нас. Бе съблякъл ризата и обувките си, но бе задържал панталоните. За пръв път ми направи впечатление това, че никога не съм го виждала гол, освен когато е бил наранен и близо до смъртта. Джамил не бе по небрежната голота. Един от малкото срамежливи познати превръщачи.
-Готов съм, Улфрик.
След това, което Ричард бе направил на Стефан, мисля че Джамил е ужасно доверяващ се. Но пък, всички се доверяваха на Ричард, той заслужава доверието. Не липсата на доверие бе проблема.
-Не се нуждая физически да докосвам някого, за да го направя, но е по-лесно по този начин, така че ще го докосна, за да можеш по-добре да разбереш как работи.
Кимнах, обвита в кръга от ръцете му, твърдостта на тялото му, коприненото докосване на зверовете ни, като друга ръка която ни държи един за друг.
Ричард докосна рамото на Джамил и усетих силата му да се придвижва напред като топъл вятър. Погали кожата на Джамил, а звяра на Ричард се придвижваше с него, издърпвайки моя заедно с него. Силата на Ричард се закачаше с Джамил, ласкаейки, най-добрата аналогия, за която можех да се сетя бе като някой, който се опитва да приласкае котка да слезе от някое дърво. Привиквайки жестове, говорейки сладко, обещавайки галене и глезене, само ако слезе. Но звяра на Джамил не слезе, той излезе. Изскочи през центъра на същността му като светла златна мъгла, почти с форма. Видях звяра му за момент, както бях видяла този на Мика по-рано, тогава Джамил падна на земята, а големият му гръб започна да се вълнува като вода под напора на силен вятър. Вълкът излезе през гърба му, а тялото му се разтваряше в тъмна покрита с козина форма, така че човешкото му тяло се превърна във вълк като обръщане на монета, независимо ези или тура, монетата е една и съща. Усетих правилността, хармонията. Джамил бе приел какво е , нямаше конфликт между него и звяра му. Никога не съм го виждала във вълчата му форма, полу-човек, полу-вълк да, но не и този вълк с големината на пони. Бе като най-страшния кошмар на Червената шапчица. Вълкът тръсна козината си и разбрах, че е суха. Имаше доста от тази бистра, слузеста течност по земята, но много малко от нея бе по самият вълк. Още една метафизическа мистерия – как върколаците остават сухи като се превръщат сред такава бъркотия.
Обърнах се без да продумам, издърпвайки Ричард със себе си. Отидох при Грегорий, все още седящ на масата за пикник, само Чери и д-р. Лилиан с него. Зейн бе дошъл да види какво става когато с Ричард бяхме започнали в двора. Грегорий ме погледна, сините му очи бяха сребърни под лунната светлина. Усмихнах се и докоснах бузата му, положих длан от едната страна на лицето му. Протегнах се към звяра му, не с ръка, а с това нещо от сянката, което се завърташе през мен и Ричард. Изпратих го по кожата на Григорий и той седна, оставайки юргана да падне от голата горна част на тялото му. Чери се дръпна достатъчно, така че да не се докосват, сякаш се страхуваше да го докосне сега.
Опитах се да примамя звяра му, да го извикам със сладки думи и нежно докосване, но остана упорито точно под повърхността, хванат от лекарствата, който все още правеха тялото на Грегорий негов затвор и шока, който още повече бе отдалечил това,което трябваше да извикам. Но аз знаех, че не е нужно да е нежно. Може да не усещах когато Ричард извика звяра на Стивън, но го бях видяла, и знаех достатъчно за силата, за да предположа какво е направил.
-Ще се опитам да не те боли – казах, но хвърлих силата си в Грегорий. Усетих я да удря гърдите му и да се забива в него, като голямо, от месо и козина, острие. Дъхът излезе през устните му и изви леко гръб.Открих звяра му,като свила се котка, заспала лениво, грабнах го, изкарах ноктите си и го изкарах крещящ навън.Издърпах насила звяра от него и Грегорий се превърна, както Стивън в експлозия от кръв,плът и течности. Бях покрита цялата, толкова плътно, че трябваше да го махна от очите си, за да виждам.Да видя жълто-черният мъж-леопард лежащ на масата.Гледах докато Стивън дойде да души треперещото тяло на брат си.
-Грегорий,Грегорий,можеш ли да ме чуеш?-Гласът ми по-мек от колкото исках да бъде.
Грегорий мигна с леопардовите си очи към мен и ръмжащият глас излезе от косматото му гърло:
-Мога да те чуя.
Стивън отхвърли глава назад и изви.Джамил го повтори и леопардски викове на триумф изпълниха нощта.