42 глава

Превод: Nuriko
Редакция: la_amour
Когато и последният полицай си тръгна, последната линейка потегли, лятната тишина се разпростра над къщата. Кухнята бе каша – счупени стъкла по пода, кръв засъхнала до черно-червени локви върху полираното дърво. Никога няма да махна цялата кръв от пукнатините на дървото. Ще бъде завинаги там, напомнящо, че повече огнева мощ има привилегии, но не и без цена.
Възнамерявах да се обадя на Рафаел и да му кажа, че заради мен са убили негов човек, както и за ранената жена. Трябва да призная, че бе много добре че ги имах. Двете допълнителни оръжия направиха разликата. Ако само аз бях въоръжената, нещата щяха да свършат различно. Добре де, можеше да съм мъртва.
Звук зад мен ме накара да се обърна. Натаниел седеше до вратата с метла, бърсалка за прах и малка кофа.
-Мислех да почистя стъклото.
Кимнах, сърцето ми бе в гърлото ми, че да говоря. Не го бях чула да идва зад мен. Той бе само при вратата, не достатъчно близо, но достатъчно близо, че ако бе лош с пистолет.
Бях прекалено спокойно след всичко. Не се бях разпаднала, когато полицията бе тук, но изведнъж се разтреперих, леко трептене. Приятна закъсняла реакция, мамка му.
Натаниел остави бърсалката и кофата на масата, подпря метлата на стола и бавно се приближи към мен.
-Добре ли си?
Започнах да отварям уста да излъжа, но тих звук се появи, когато разтворих устни, почти скимтене. Затворих устата си да задължа звука, но треперенето се влоши. Ако си твърде упорит да си позволиш да плачеш, тогава тялото ти намира други начини да се изрази.
Натаниел докосна рамото ми, колебливо, все едно не е сигурен дали може. Поради някаква причина това запари очите ми, стегна гърдите ми. Обвих ръце около себе си, сякаш ако се държах здраво ще задържа сълзите си притиснати вътре. Той започна да се движи, започна да ме прегръща. Отдръпнах се, защото знаех, че ако ме прегърне ще заплача. Вече плаках веднъж днес, само това си позволявах. По дяволите, ако плача всеки път, когато някой се опита да ме убие, щях да съм се удавила в сълзите си досега.
Натаниел примигна.
-Ако ти ме откриеше така, щеше да ме държиш, карайки ме да се чувствам по-добре. Позволи ми да направя същото за теб.
Гласът ми се появи от малкия отвор.
-Разпаднах се веднъж днес. Веднъж е достатъчно.
Той сграбчи ръката ми. От всеки друг бих го очаквала, но не и от Натаниел. Мислех го за безопасен. Пръстите му стиснаха ръката ми, не достатъчно много да ме нарани, но достатъчно да ми каже, че е сериозен. Спрях да треперя като бутон, който е бил натиснат. Бях фокусирана, дори не близо до сълзи.
Той разтърси ръката ми достатъчно силно да ме накара да го погледна.
-Няма да ми позволиш да те прегърна. Знам, че това – той стисна ръката ми малко по-силно, - ще помогне.
-Пусни ме, Натаниел, сега.
Гласът ми бе тих и внимателен, близък до гняв. Натаниел никога не ми е посягал преди по какъвто и да е начин близък до насилие. Под гневът имаше тъга. Той трябваше да бъде безопасен, а не бе. Той се превръщаше в човек, не просто подчинена маса и до момента не ми бе хрумвало, че може и да не ми харесам всичко, в което Натаниел се превръщаше.
Почувствах движение все едно самия въздух промени посоката си, точно преди Мика да пристъпи през вратата на кухнята. Косата му бе все още мокра от душа, прилепнала назад от лицето му, което ми даде пръв път, в когато виждам това лице без къдриците да прикриват очите.
Лицето му бе деликатно като останалата част от нето. Ако можеш да игнорираш широките му рамене, продължавайки надолу към тънката талия, правата линия на бедрата му, можеш почти да кажеш, че е момиче. Той не изглеждаше по женствено от Жан-Клод, но имаше по-деликатна структура, по-лека. Бе по-лесно да изглеждаш мъжествен, когато си близо един и осемдесет, отколкото когато си близо един и петдесет. Само едно нещо разрушаваше деликатността на лицето му. Носът му не бе съвсем перфектно прав, бил е ужасно счупен веднъж в миналото и не е зараснал напълно правилно. Това би трябвало да разруши почти перфектното лицето му, но не. То, както и очите му, придаваше на Мика, караше го да изглежда по-интересен, по-малко привлекателен. Може би просто бях препълнена с перфектни мъже.
Бе добавил огромна тениска към панталоните. Тениската го покриваше до средата, криеше по-голямата час от тялото отколкото показва, но дори покрих, го усещах. Бях наясно с него по начина, по който бях наясно с Ричард и Жан-Клод. Винаги съм предполагала, че бе любов смесена със страст, но не познавах достатъчно добре Мика, че да го обичам. Или чистата страст много приличаше на любов или имаше повече от един тип любов. Бе твърде объркващо за мен.
-Какво има? – попита той.
Натаниел се върна обратно към метлата, кофата и бърсалката си. Той ги вдигна и започна да почувства стъклата, игнорирайки ни.
-Нищо, какво има?
Той ме погледна.
-И двамата сте разтроени.
Свих рамене.
-Ще го преживеем.
Той скъси разстоянието помежду ни, но движението бе твърде внезапно след сграбчването на Натаниел, че отстъпих назад.
Мика спря, гледайки ме, видимо объркан.
-Какво стана? Не изглеждаше така стресната, когато започна да се стреля.
Погледнах към Натаниел който клечеше и забърсваше стъклата с бърсалката. Той упорито избягваше да ме погледне, нас.
-Имахме несъгласие.
Натаниел трепна тогава, цялото му тяло реагира на това, което казах. Той бавно се обърна, докато не гледаше към мен с тези пъстри очи.
-Това не бе честно, Анита. Никога не съм бил в несъгласие с теб за нещо.
Примигнах, не защото бе прав, а защото имаше болка в очите му. Вървях към него, балансирайки на токчетата си, защото не посмях да коленича сред стъклата. Докоснах голото му рамо, едната страна на лицето му.
-Съжалявам, Натаниел; ти ме хвана неподготвена.
-Защо не ми позволяваш да вляза вътре Анита, защо? Аз също искам да знам.
Докоснах гърба му, където белегът от ухапването почти бе изчезнал, неправилен кръг.
-Не позволявам на никой да влезе без бой, Натаниел. Би трябвало да го знаеш до сега.
-Не всичко трябва да е битка. – каза той. Очите му бяха разширени, блестящи.
-За мен трябва да бъде.
Той поклати главата си, затвори очи и сълзите се плъзнаха надолу по бузите му. Помогнах му да се изправи, защото се тревожех за стъклото. Когато бяхме прави, плъзнах ръцете си около него, докато лицето ми не докосваше голата му кожа, устата ми бе притисната към дупката на рамото му, където костта стърчеше. Ръцете му ме обвиха, държейки ме близо. Кожата му бе толкова мека, толкова топла. Поех си дълбока, трептяща глътка въздух. Той миришеше на ванилия, както винаги. Никога не бяха напълно сигурна дали е от сапуна, шампоана, одеколона или просто той. Но под това имаше друга миризма – една, когато никой производител на парфюми в света не може да бутилира. Нищо диво и твърде реално, миризмата на леопард, на пард.
Почувствах Мика отзад. Познавах чувството на тялото му, като линия от топлина преди да се притисне към мен. Но ръцете му не само ме обгърнаха, докосваха Натаниел. Тялото на Мика се притисна към моето, докато седяхме, но ръцете му, ръцете му проследиха моите, държейки Натаниел към нас, прегръщайки го.
Натаниел въздъхна трепетливо. Дълбок, ръмжащ звук излезе от гърлото на Мика и ми трябваше секунда да осъзная, че той мърка, дълбок звук на задоволство. Мъркането вибрираше срещу гърба ми. Натаниел започна да плаче и се чух да казвам:
-Тук сме, Натаниел, тук сме.
Тук сме. Притисната срещу богатата на ванилия кожа на Натаниел, мъркането на Мика през тялото ми, чувството от двете им тела така солидно, така истинско и се разплаках. Държах Натаниел, Мика държа и двама ни, плакахме и нямах против.