44 Глава

Превод: Nuriko
Редакция: la_amour
Донован Райс се бе настанил в далечния ъгъл на белия ми диван. Носеше сини джинси толкова избелели, че бяха почти бели. Бледо розовата му риза открояваше естественото розово и синьо отдолу на полупрозрачната му кожа. Той бе красив, но не по начин по който е красив мъж или жена, а както статуя или картина са красива, все едно не е напълно истински. Може би бе защото знаех, че имам бебешко меки лебедови пера по гърдите си, но от всички от стаята той изглеждаше най-нереалистичен.
Висока жена с коса почти толкова бяла колкото неговата седеше права на ръка разстояние до него. Панталоните й бяха от черна кожа, вталената й дамска блуза бе розова и съвпадаше с неговата риза, почти. Не съм сигурна дали бих си спомнила жената ако другите две не коленичеха в краката й. Косата на втората блондинка бе бледо жълта и отговаряше на дългата й лятна рокля. Косата на брюнетката бе като завеса около морско синята рокля с малки бели дантели навсякъде. Лебедите, който спасихме от клуба ме гледаха с разширени, почти изплашени очи.
Разпознах само още един човек освен лебедовия крал и антуража му. Срещнах Кристин за първи път в „Кафенето на лунатиците” преди, когато Рейна още го притежаваше и Маркус, нейният Улфрик все още се опитваше да контролира всички превръщачи в града и да направи себе си главнокомандващ, независимо дали всички са съгласни или не. Косата на Кристин бе все още руса, къса и професионална. Бе облечена в син бизнес костюм. Светло синята й блуза бе отчасти разкопчана, все едно бе махнала вратовръзка, макар и да не носеше такава. Бе застанала в другия край на дивана от Донован, все още обута в практичните си тъмносини пантофки. Почти всички останали бяха облечени нормално. Имаше купчина обувки до входната врата.
-Здравей Кристина, мина време. – казах.
Тя ме погледна и не бе приятелски поглед.
-Впечатлена съм че помниш името ми.
-Опитвам се за запомням хората, които съм срещнала в стресови ситуации.
Получих най-малката усмивка от нея.
-Е, изглежда се срещаме в не по-малко неприятни обстоятелства. – каза тя.
Донован пое от там, представяйки ме на мъжа и жената седящи помежду им. Те бяха изцяло в черно. Структурата на костите им бе напълно американска, нищо специално, но очите им бяха твърде големи, твърде тъмни и косата наистина черна. Имаше нещо екзотично в тях, което европейците просто нямат. Приличаха си учудващо много като мъжка и женска версия един на друг. Те бяха Итън и Оливия МакНаър, изглежда.
Мъжът на белия ми стол бе огромен, нито мускулест, нито дебел, просто голям. Имаше най-дългата брада, която някога съм виждала. Рядка коса покриваше по-голямата част от лицето и врата му. Той се представи като Бон и в момента, в който обърна очите си към мен, знаех, че е нещо, което би ме изяло ако можеше. Не вълк, не котка, но нещо със зъби.
Гласът му бе ръмжащ бас, така нисък че бе почти болезнено да го слушам.
-Мис Блейк.
Кимнах.
-Мистър Бон.
Той поклати глава, черната брада се размърда напред-назад по бялата му риза.
-Само Бон, без мистър.
-Бон. – казах аз.
Натаниел, Зейн и Чери донесоха от кухнята столове, така че и последните четирима души да могат да седнат. Две жени и двама мъже останаха. Единият мъж бе слаб със златисто-червена коса и странно присвити зелени очи. Той седеше на пода срещу дивана, все едно можеше да се скрие.
-Това е Гилбърт. – каза Донован.
-Гил. – каза той, гласът му бе почти твърде тих, че да се чуе.
Жената бе висока, почти шест фута, изправени рамене, изглеждаше силна. Косата й бе кафява, със сиви кичури, прибрана назад от лицето й в отпусната опашка. На лицето си почти нямаше грим. Тя ми подаде ръка и ми даде едно от най-добрите ръкостискания, който съм получавала от друга жена. Кафявите й очи бяха изпълнени с тревога, докато казваше:
-Аз съм Джанет Талбот. Радвам се че ни приехме с толкова кратко известие.
-Не съм дошла тук, за да си приказваме.
Това дойде от жената, която седеше в далечния край на стаята, близо до най-големия прозорец. Гледаше навън през спуснатите пердета, ръце хванали лактите й, изнервена линия се прокара по гръбнака й, докато се обърна към стаята. Можеш да видя от къде Етън и Оливия са взели тъмната си кожа и екзотичен вид. Нилиша МакНаър бе моя размер, но изглеждаше по-деликатна, така че изглеждаше по-малка. Някой мъж може да си помисли, че е като птичка, котенце, докато не срещне очите й. Веднъж да погледнеш тези тъмни, тъмни очи и ще знаеш по-добре. Очите разкриваха лъжата на опаковката. Тя бе дяволско колело и бе свикнала да получава каквото пожелае.
Мъж седеше до нея, но не достатъчно близо. Той бе толкова висок, рус и блед, колкото тя бе малка, чернокоса и тъмна. Бе мускулест по начин, по който природата не го прави. Раменете му бяха широки, стегнат кръст, ръце достатъчно големи да обхванат ханша й и все пак той открито се боеше от нея. Ох, имаше защитата на бодигарда, но също го имаше и истинският страх.
Мърл се бе облегнал спокойно в близост до големия кафяв мъж. Не знаех къде е Калеб и не ме интересуваше.
-Аз съм Кадра и Кашуапа, който е мъртъв е мой съпруг - Нилиша МакНаър си пое изведнъж дъх, все едно е в шок, после си върна контрола като планина спускаща се надолу. – Бе мой съпруг.
-Татко не е мъртъв – каза Оливия. – Няма да ти позволя да го убиеш предавайки се
Брат й, Итън, докосна ръката й все едно искаше да я подкрепи или да й каже да млъкне. Тя го игнорира.
Но вредата бе нанесена, караницата започна.
-Как смееш? Как смееш да казващ, че ще го приема за мъртъв? Аз просто приемам истината.
Оливия се изправи, отдръпвайки ръката на брат си.
-Ти просто не можеш да понесеш факта, че е бил с друга жена, когато се е случило.
Кавгата се сведе до това. Изглежда Хенри МакНаър, водач на клана, си е тръгвал от къщата на своята любовница и също така кобра, когато някой го е отвлякъл. Не е открито тяло, но е имало много кръв. Имало е следи от борба, кола е била преобърната и голямо дърво изкоренено. Когато превръщач се бори, той се бори.
В действителност научих много от кавгата, но когато се стигнеше до това да накарам две жени крещящи една на друга на крачка от мен, понякога дори не на английски, ми дойде в повече.
Погледна през стаята към Донован. Той ги бе довел в къщата ми, все пак. Той сви рамене. Направо казано, той също не знаеше какво да прави.
Представих си да хвърлям вода над главите им, но реших, че може да стане просто като напусна стаята. Мотивирах и останалите към кухнята и всички се придвижиха. И последните от тях напуснаха стаята, когато викането намаля. Тогава гласа на Нилиша:
-Къде отивате всички.
Джанет Талбот проговори за всички ни.
-На някое по-тихо място.
Не можех да видя лицето на жената, но почти можех да подуша във въздуха как се засрами. Не способност придобита с леопарда, просто добро предположение.
-Моля – каза Оливия, - моля, извинявам се. Моля да се върнете.
Всички започнаха да се връщат в стаята. Нилиша в действително седна на стол с русия бодигард зад нея.
-Всички много се тревожим за съпруга ми.
-Тревожим за него ли, мамо? – каза Оливия.
Жената кимна, усмихвайки се.
-Да, тревожим.
-Той не е мъртъв. – каза момичето.
Те се усмихнаха една на друга като отражение в огледало, толкова еднакви в този момент. Етан изглеждаше облекчен, но не се усмихна.
-Добре, освен Хенри МакНаър, кой още е изчезнал.
-Синът ми, Анди – каза Джанет Талбот.
Тя ми подаде снимка на млад мъж с нейната кафява коса, късо подстриган, но структурата му бе по-нежна от нейната. Бе симпатичен, граничейки до красив.
-Той прилича на баща си.
Каза тя все едно непознати не са запознати от преди с приликата. Не казах нищо.
-Нашата Урса – каза Бон, - не помислих да взема снимка.
-Урса, мечка, вашата кралица? – направих го на въпрос.
Той кимна тази масивна, брадясала глава и се почудих как така съм го пропуснала.
-Излезе, за да вземе няколко неща от магазина и никога не се върна. Няма следи от борба, просто изчезна.
Погледнах към Гил със зелените очи.
-Ти кой заместваш?
Той поклати глава.
-Никой, просто ме е страх.
Погледнах към Кристин.
-Ами ти?
-Представям всички превръщачи, който имат само един или двама представителя. Тези от нас, които са избрали Сейн Луис, защото няма други като нас. Аз съм единственият тигър в града, така че не съм загубила никой, но изгубихме един лъв.
-Предполагам, че изчезналият лъв не се казва Марко?
Кристин поклати глава.
-Не, Джоузеф, защо?
Донован отговори:
-Човекът лъв се казваше Марко.
-О. – каза тя-
-И – добави Донован, - Джоузеф не е способен да се промени толкова близо до човек. Никой, който познавам не може да се приближи толкова до човек и задържи формата без промяна.
Кристина продължи все едно не съм проговаряла. Фокусирана, Кристин винаги е фокусирана.
-Партньорката на Джоузеф е бременна. Амбър би била тук ако не бе в постоянна почивка на легло, докато не се роди бебето.
-Докато не го загуби, имаш в предвид. – каза Чери.
Погледнах я.
-Казваш го все едно е губила и преди.
-Това е третият й опит. – каза Чери.
-Съжалявам да го чуя. Загубата на своя... партньор със сигурност не й помага със стреса.
-Това е разбираемо. – каза Кристин.
-Тя е глупачка да продължава да опитва – каза Чери. – Не можем да износим бебе до термина и това е.
Погледнах я отново.
-Я отново заради мен, бавно.
-Промяната е твърде насилствена и довежда до аборт – каза Чери чрез факти, после я гледах как тя осъзна какво е казала и прошепна – Анита, аз не... не биваше да откриваш по този начин. Съжалявам.
Свих рамене, после поклатих глава.
-Но МакНаър имат две деца. Гледам ги. Джанет има син.
-Моя тип ликантропия е наследствена – каза Джанет. – Не е обвързана с луната. Избягвах да се превръщам, докато не се роди Анди.
Погледнах Нилиша.
-Аз съм кобра. Мога да избирам да опитам да нося бебето си като бозайник или като змия.
-Снасяш яйца? – направих го на въпрос.
Тя кимна.
-Не бих могла да ги нося в тялото си. Промяната е твърде трудна. Но имах други възможности.
Негласно помислих, но ти не прегръщаш въздух. Беше ми трудно да мисля за това. Не е като някога да съм обмисляла да имам деца. Имам в предвид, сериозно, с моя живот? Гласно казах:
-По проблем в даден момент. Кой изчезна пръв?
Хенри МакНаър бе първата жертва и се бе борил най-много. После, лъвът Джоузеф; Анди Талбот, куче, както се оказа; последна бе Урса на мечките, Ребека Мортън.
Последният път, когато имахме толкова много превръщачи изчезнали бе стария лебедов крал, който ги доставяше да бъдат ловувани от незаконни търсачи на тръпката.
Погледнах към Донован Рейс. Той или прочете мислите ми или го предвиди:
-Интересно съвпадение е че дойдох в града по същото време, когато всички започнаха да изчезват, нали.
-Господи, Донован, четеш ми мислите.
-Заклевам ти се, че не знам нищо за това.
Нилиша каза:
-Знам всичко за предателството на стария лебедов крал. Но залагам живота на съпруга си, че Донован е невинен във всичко това.
Свих рамене.
-Ще видим.
-Не вярваш на преценката ми. – каза тя.
-Не вярвам в ничия преценка, освен моята. Нищо лично.
Оливия докосна ръката й.
-Майко.
Нилиша си пое дълбоко дъх и се успокои. Денят изглеждаше обещаващ.
-Първото нещо, което предлагам е да се обадим на полицията.
Никой не хареса идеята.
-Вижте, те имат ресурси, който аз няма, компютърни справки, изследователи.
-Не – каза Нилиша, - не, трябва да се справим с това сами.
-Знам правилото да не наместваме човешките власти, но момчета, имаме четирима изчезнали и вече направиха опит върху лебедите и леопардите.
-Мислиш, че змиите и домашният им лъв стоят зад това? – попита Донован.
-Ще бъде твърде голяма съвпадение ако не са. – каза.
-Съгласен съм. – каза Мика.
Бе много тих през всичко, внимателен да не стои или седи твърде близко, все едно не иска да обърка нещата. Оставяше ме да командвам без да се навърта наоколо.
-Добре, тогава кой са тези хора и какво по дяволите биха искали с това разнообразие на шейпшифтъри?
Говорихме в продължение на няколко часа, но не ни хрумна нищо брилянтно. Хората змии бяха зад това. Но защо? Защо едни превръщачи ще им пука за други превръщачи, който не са от техния вид? Ако бяха кобрите под прицел, тогава може би бе някаква война на влечугите, макар че бе необичайно да имаш борба между два различни вида змии. Градът бе достатъчно голяма за всички, докато те не са от един вид.
Мислех че Нилиша МакНаър е права и съпругът й е мъртъв. Ако хора отвличат някой и не искат пари, те искат нещо по-лошо, обикновено неща свързани с кръв, борба и евентуално смърт. Най-вероятно всички да са мъртви и ако не бяха, беше ни нужна полицията в това, за ги задържи живи.
Оказа се, че всички са подари рапорт за изчезнали хора, пропускайки частта, че са ликантропи.
-Но не виждаш ли, полицията има двадесет и един годишен изчезнал колежан, четиридесет и пет годишен съпруг, сама жена на тридесет и няколко и тридесет годишен мъж. С изключение на това, че всички са бели, нямаш нищо по между си, което да свърже случаите. Но ако можех да кажа на полицията, че всички са ликантропи, тогава има връзка. Те никога няма да направят връзката, освен ако не им кажем къде е .
Джанет Талбот кимна първа.
-Анди почти получи своята медицинска диплома. Ако открият какво е, никога няма да стане доктор, но искам да бъде в безопасност повече, отколкото искам нещо друго. Така че съм съгласна, отиди при полицията.
-Не мога да говоря за Амбър – каза Кристин, - но съм почти сигурна, че ще се съгласи.
-Би трябвало да попитам първо останалите, но майната му, открий Ребека за нас, дори това да означава да доведеш ченгетата. – каза Бон.
Всички се обърнахме към Нилиша МакНаър.
-Не, ако те разберат с всички ни е свършено.
Оливия взе ръката й. Етан коленичи пред нея.
-Майко, без татко какво значение има?
Не бях сигурна, че тя ще се съгласи след като той й е изневерявал, но тя кима и се съгласи. Любовта е странно нещо понякога. Но какъвто и да е мотива, значеше, че мога да говоря с Доуф и дори нямаше да се налага да лъжа.