49 глава

Превод: Nuriko
Редакция: la_amour
Имаше сребърни завеси точно зад вратата. Това бе ново. Ърни раздели завесите и ни отведе в дневната на Жан-Клод. Преди много време бе с черни и бели завеси и малка арена, но сега бе бяло, сребристо и златно. Бели завеси, истинска коприна, бе като коридор водещ към нещо, което приличаше на огромна палатка от приказките. Каменните стени и тавана, който знаех, че е там, бяха скрити от пластове и пластове златни и сребърни платове. Бе като да стоиш в средата на кутия за бижута. Масичката за кафе бе изцяло боядисана в златно и направена да изглежда антична или може би бе истинска. Кристална купа бе поставена в центъра на масата с букет бели карамфили.
Огромен цял диван бе поставен срещу далечните дантели, така покрит със сребърни и златни възглавници, че някой от възглавниците бяха паднали на белия килим. Два препълнени стола бяха на противоположните ъгли, един златен, един сребърен с бели възглавници на всеки.
Камината изглеждаше истинска, но знаех че не е, защото бе добавено по-късно, но бе всичко, което една камина трябва да бъде, с изключение че е чисто бяла. Дори имаше нова мраморна полица, която бе бяла с лиани от сребро и злато, подредени да съвпадат.
Единственото нещо, което не се бе променило бе портрета над камината. Първото нещо, което виждаш бе Джулиана, седейки, облечена в сребърно и бяло, полу смеейки се, кафява коса прилежно направена на къдрици. Ашър седеше зад нея в златно и лицето му бе перфектно, златната му коса имаше къдрици по-дълги от нейните, мустаците му и брадата стил Вандук бяха толкова тъмно русо, че бе почти кафяво. Жан-Клод седеше зад Джулиана, единственият от тримата, който не се усмихваше, сериозен, облечен в черно и сребърно. Той бе проектирал стаята около портрета – сребърно, златно и бяло.
-Уал. – каза Калеб вместо всички ни.
Виждала съм стилът на Жан-Клод и преди, но от време на време той изненадва дори мен. Тогава го почувствах да се приближава към нас. Почувствах го да идва и това не бе на добре. Очаквах гняв, ревност, но каквото се движеше към мен бе просто страст, нужда. Той можеше да се прикрива по-добре от това. Това ли бе наказанието ми, да се удавя в страстта му? Ако е така, не ме е преценил правилно, защото само щеше да ме вбеси.
Той мина през белите и сребърни завеси и за момент не можех да видя къде започват дрехите му и завършва наметалото. Той носеше сребърен редингот палто с бели краища, бели копчета. Ризата му бе изцяло бяла, панталоните, каквото можех да видя от тях, бяха бели, но белите кожени ботуши покриваха почти целите му дълги крака. Кожата изглеждаше мека, нежна, задържана на места с малки сребърни катарами започващи точно над глезена и продължаващи до най-горе.
Взирах се защото не можех да направя нещо друго. Дори ако не излъчваше секс вътре в главата ми, ме накара да мисля за него. Косата му падаше в отпуснати къдрици, почти до кръста му, черна прелест на всичкото това сребристо и бяло. Боби Лий каза:
-Е, не си ли красив като картина.
Жан-Клод дори не го погледна. Той гледаше мен и вървях към него по мекият килим без друга мисъл, освен че трябва да го докосна.
Той затвори очите си, протягайки ръка.
-Не, ma petite, не се приближавай.
Поколебах се за секунда, после започнах отново да вървя. Вече можех да усетя одеколона му, сладък, тръпчив. Исках да прекарам ръцете си през косата му, увивайки мириса му около ръцете си.
Той се отдръпна назад, наполовина се препъна в завесите. Имаше нещо като паника на лицето му.
-Ma petite, мислех, че мога да те предпазя от ardeur, но не мога.
Това ме спря. Вгледах се в него. Изглежда не можех да мисля. Това ме запази там където съм, почти достатъчно близо да го докосна, но не съвсем.
-Какво се случи, Jean-Claude?
-Храних се тази вечер, но не съм хранил ardeur.
-Това усещам – казах, - ardeur.
- Oui, предпазвам те колкото мога, но го долавяш. Това никога не се е случвало преди.
-Заради моя собствен ardeur ли е?
-Това е всичко, което се е промени, така че да, вярвам че е това.
-Няма да си във форма да помогнеш на Деймиън, нали?
Кимна и погледна надолу.
-Трябва да нахраня всичките се гладове, ma petite. Не съм имал толкова затруднения с ardeur от векове. Нещо за това да го споделя с теб ми оказва ефект. Не го знаех докато не те почувствах да влизаш в сградата, което го промени.
-Имаш в предвид, че контрола ти е по-добър, когато си далеч от мен.
Той кимна.
-Какво по дяволите е това одо... както и да е? – попита Боби Лий.
Погледнах назад към него.
-Когато искаме да споделим, ще ти кажа.
Боби Лий повдигна вежди при думите, после направи жест все едно избутва нещо.
-Ти си шефа, мадам... засега.
Оставих това така и се обърнах към Жан-Клод.
-Какво да правим?
Натаниел даде предложение.
-Нахрани го.
Погледнах го и погледът трябва да е бил достатъчен, защото отдръпна ръцете си и отиде да застане до камината. Всички останали бяха седнали с изключение на Гил, който се бе прегърнал зад един от столовете долу на пода, гушнал възглавница.
Обърнах се към Жан-Клод и бе гласът на Мика, който отново ме накара да се обърна.
-Виждала съм Анита в... – той промени каквото щеше да каже, - хватката на ardeur и това не изглежда като него. Тя е твърде спокойна.
Жан-Клод погледна покрай мен към него, виждайки го, мисля, за първи път, поне на живо. Погледът му премина отгоре надолу по тялото му, оценяващ поглед, все едно мисли да купува или се опитва да бъде обиждащ.
Мика или не разбра обидата или застана срещу нея, защото започна да върви между нас. Приближи се с прилив на собствената му сила, която течеше заобиколена от тази на Жан-Клод, той бе напълно уверен, напълно спокоен. Движеше се като танцьор, стилен, грациозен, силен. Да го гледам стегна нещо долу в тялото ми. Жан-Клод издаде лек звук. Започнах да се обръщам към него, но бе твърде късно, защитите му се свалиха и ardeur се обви около мен. Кожата ми се нагорещи, дъхът ми спря, зрението ми бе замъглено от цветни сияния. Нужната на Жан-Клод марширува по мен, през мен, вътре в мен. Крещеше в главата ми, играейки надолу по нервите ми, следвайки вените ми. В този миг, ако бе поискал нещо, каквото и да било, щях да кажа да.
Зрението ми се избистри и открих Жан-Клод на пода, полу-хванат в сноп завеси, който бе издърпал от закопчалките им, така че седеше в гнездо от бяло и сребърно. Лицето му бе почти отпуснато от нужната, очите му вече блестяха в син пламък.
Аз бях на колене, също и не помня да съм падала. Мика бе там, държейки ръката ми, мисля да ми помогне да се изправя, но в момента, в който ме докосна ardeur избухна и той падна на пода до мен, сякаш някой го е ударил с чух, краката му просто престанаха да го държат. Той прошепна:
-Ох, Господи.
Бодигардовете се придвижиха и трябваше да изкрещя:
-Не! – трябва да имаше нещо в гласа ми, защото и тримата замръзнаха по средата на движението си. – Никой да не ни докосва, никой.
Гласът ми бе висок, хаплив. Имаше наистина реален шанс ardeur да се разпространи из цялата стая, едно докосване на момента. Имахме достатъчно проблеми и без това.
Мика пусна ръката ми, ръцете му бяха безчувствени на коленете, но връзката бе направена и акта на докосване или не, не го променяше.
Жан-Клод запълзя от леглото от събрани завеси, бавно, всяка движение бе нещо грациозно и опасно. Никога не бе изглеждал по-хищнически, отколкото в този момент.
-Жан-Клод – прошепнах, - недей.
Но не можех да помръдна. Наблюдавах го като малко птичка удивена как змията се плъзга по-близо, уловена между ужаса и бледата й красота.
Ашър изведнъж бе там в пространството между завесите. Жан-Клод замръзна, но не бе онази неподвижност, в която старите вампири могат да изпаднат, имаше някаква трептяща енергия към това, по-скоро като голяма котка, готова да скочи, отколкото нещо студено и влечуго.
-Жан-Клод трябва да контролираш ardeur по-добре от това.
Бе прегърнал ръцете си все едно чувства по-малко натиска върху себе си. Забеляза новите лица и използва практичното поклащане на главата си да плъзне златната си коса над белезите, оставайки само перфектната половина.
Гласът на Жан-Клод бе нисък и накъсан.
-Не мога.
Бях уплашена, сега бях почти ужасена. Погледнах към Ашър и видях като на филм всичките пъти, когато сме го докосвали, цялата тази красота, всичката красота, която все още виждах. Прошепнах:
-Помогни ни.
Ашър поклати глава-
-Ако бъда въвлечен в това, няма да помогна на никой.
-Ашър, моля те!
-Веднъж след като се храни, всичко ще е наред, просто го остави да се храни.
Поклатих глава.
-Не тук, не така.
Мика каза:
-Ако ще помогне, защо не го оставиш да се храни?
Погледнах го и само обръщайки се към него накара устата ми да се отвори, затаила дъх. Бе почти като ardeur да го помни като прекрасна храна, която иска да опита отново.
Отне ми два опита да кажа:
-Ти не разбираш.
Зейн каза:
-Анита, не позволявай на Жан-Клод да се храни от нея.
Той и Чери седях на края на канапено, гледайки с разширени очи, не се приближаваха към нас.
-Мислех си, че тя е неговият човешки слуга. – каза Мика.
-Тя е. – прошепна Жан-Клод.
Нещо в тези две думи ме накара да го погледна, накара да се взря в тези блестящи сини очи. Той не можеше да ме хване с погледа си повече, защото му бях човешки слуга, но тази вечер нещо ме придърпваше в тези очи. Исках да сграбча лицето му с ръцете си, исках да вкуся тези полу разделени устни.
-Анита!
Гласът на Ашър се разнесе наоколо, карайки ме да го погледна.
-Помогни ме.
-Той може да се храни от мен. – каза Мика, с нежен глас. Всички се обърнахме и вгледахме в него.
Изглеждаше по-малко сигурен. Мисля, че това, което видя на лицата ни го разколеба, но повтори.
-Ако малко кръв ще оправи това, тогава съм съгласен.
-Той вече се храни тази вечер – каза Ашър. – Не от кръв се нуждае, но... voir les anges.*
(... voir les anges – виж ангели)
-Английски, Ашър, дори аз не разбрах това. - казах.
Той развя ръка все едно иска да изтрие казаното.
-Нужно му е освобождение....
Каза няколко неща на бърз френски и не можех да го следвам. Ашър бе в голямо безпокойство, ако английският му го напуснеше.
Бях внимателна да не гледам към Мика, когато се опитах да обясня.
- Жан-Клод трябва да нахрани Аrdeur.
-Той се нуждае от секс, не кръв. – каза Натаниел.
Гласът му бе нежен, но един поглед му показа да стои далеч, да се отдалечи толкова колкото му позволява стаята. Не го винях дори малко.
-Първият път, когато се храни нямаше проникване, само докосване. – каза той.
Кимнах, все още опитвайки се да не гледам към никой от мъжете.
-Помня.
-Контакт е добре. – каза Мика.
Трябваше да го погледна и изненадата бе достатъчно голяма, че само за секунда можех почти да освободя ardeur, едва мислех.
-Какъв вид контакт?
-Сексуален контакт – лицето му бе сериозно, ясни очи, все едно той, също, можеше отново да мисли. – Казах, че ще направя всичко да бъда твой Нимир-Радж, Анита. Какво трябва да направя да те убедя, че наистина е така?
-Какво предлагаш, Мика?
-Каквото ти е нужно – погледна през мен към Жан-Клод. – От каквото и двамата се нуждаете.
Почувствах вниманието на Жан-Клод да се изостря, почти като физическа сила и ardeur се върна, достатъчно тънък да се удавиш. Дъхът ми замръзна в гърлото, пулсът ми бе твърде бърз да го преглътна. Гласът на Жан-Клод дойде, мисля в главата ми, защото устните му не помръднаха.
-Внимавай какво предлагаш, mon ami, контролът ми е слаб тази вечер.
Мика отговори, сякаш също е чул Жан-Клод.
-Справял си се като тройка с Улфрик. Него го няма. Аз съм тук и оставам. Ще бъда Нимир-Радж на Анита, каквото и да значи това.
Успях да кажа.
-Кой казва, че сме били тройка?
-Всички. – каза той.
Почудих се кой ли са тези всичко, защото знаех, че не са всички.
Жан-Клод отново се движеше напред, болезнено бавно, всяко движение така изпълнено с енергия, така изпълнено с потенциално насилие и грация, че почти болеше да гледам. Накара пулса ми да се вдигне, затрудни дишането ми – накара тялото ми да се навлажни. Ох, мамка му, мамка му, мамка му.
-Жан-Клод, не – но гласът ми бе като шепот.
Устата му се надвеси над моята, тогава лицето му бе обърна за секунда към Мика. Гледах двамата да се взират един в друг на инчове разстояние и почувствах силата да пулсира във въздуха между тях. Жан-Клод се придвижи толкова бавно да раздели разстоянието между нас, че бе като да гледам на забавен каданс. Мика седя там, очаквайки. Не се приближи към него, но и не се отдръпна. Първоначално си помислих, че ще се целунат, но Жан-Клод остана на място, задържа се, докато Мика не затвори очите си, все едно не можеше да понесе да срещне тези блестящи сфери, като да гледаш към слънцето, твърде светло да понесеш.
И все пак Жан-Клод не скъси това малко разстоянието. Бе разстояние от един дъх, лекотата на докосване и все пак той се възпря почти докосвайки, почти там, но не съвсем. Напрежението растеше, растеше, растеше, докато не поисках да изкрещя. Не бях осъзнала, че съм се придвижила към тях, докато и двамата не се обърнаха едновременно и ме гледаха на инчове разстояние. Очите ми минаваха от един на друг. Очи като син огън; очи като жълто зелени облаци. Очите на Мика станаха дори по-зелени докато гледах, докато не станаха бледо, бледо зелени, като пролетни листа. Той се засили към мен. Не можех да го обясня, но знаех, че това е погледът с който ловува, този остър фокус, зеницата му почти се губеше в цвета на очите му.
Осъзнах, че съм избутала назад ardeur. Бях привлечена и към двамата, но можех да мисля отново, да почувствам нещо различно от изгарянето. Да контролираш един вид метафизически контрол и изглежда ти дава контрол над всички тях. Облекчението ме накара да се почувствам слаба, все едно можех да се свия на пода и заспя. Нямаше да се нападнем един друг като ослепени от похотта чудовищата. Юпий.
Лесно се отдалечих, започнах да пълзя назад. Погледът на Жан-Клод ме проследи, но не прави движение да ме докосне. Имаше нещо в начина, по който той седеше на четири, което ме накара да узная, че ardeur още го контролира. Но можех да се въздържа да го докосна, бяхме добре. Той ме желаеше, като прегладнял мъж, той виждаше първото си ядене от дни, да се отдалечава. Но играеше честно, остана където е, позволи ми да се отдалеча. Той знаеше правилата. Мика не.
Той се протегна към мен и аз отскочих назад към пода със скорост, която никога не бях имала, но Мика също не бе човек. Той ме последва с движение, което бе твърде бързо да го проследи окото ми, така че бе над мен преди умът ми да може да го види да се движи. Бе магическо.
Той бе замръзнал точно над мен, тялото му балансираше на ръцете и краката, почти сякаш правеше повдигания. Протегнах се, около него, опитвайки се да не го докосвам. Имах време да кажа:
-Не, недей. – тогава две неща се случиха едновременно.
Мика отпусна тялото си над моето и Жан-Клод пое протегнатата ми ръка. Може би си помисли, че се протягам към него, не знам. Но в момента в който се докоснахме топлината премина над нас, през нас и нямаше нищо друго освен нуждата.