51 глава

Жан-Клод наполовина падна, наполовина се отдръпна от Мика. Кръв се плисна като червен дъжд докато той падна на четири, кашляйки, все едно се опитва да си почисти гърлото. Това накара кръвта да тече по-бързо.
Изкрещях, първо безгласно, после се опитах с нещо по-добре. Изкрещях.
-Ашър!
Мика вече бе обвит в черна козина, кости се пречупваха навън и навътре, мускули се придвижваха под розовеникавата плът. Той се превърна и се излекува, но Жан-Клод не можеше да се превърне.
Сграбчих ръката на Жан-Клод и в момента, в който го докоснах белезите помежду ни се запалиха. Давех се в собствената си кръв, удавях се. Силни ръце бяха впити в ръцете му, ръце като студен камък. Примигнах и открих лицето на Жан-Клод да блести като издълбан алабастар с бяла светлина отвътре. Кожата му блестеше зад изкашлялата кръв по долната част на лицето му, като рубини разпръснати по диаманти. Очите му бяха езера изпълнени с сапфирен пламък, ако огънят можеше да бъде студен, арктически студен. Вятър се разпръсна по тялото му от телата ни и бе студа на гроб, който затанцува между нас, обвивайки косата косите и лицата ни. Ние потърсихме тази студена сила навън, навън, да открие Ричард и както преди отговора дойде през кожата ни. Джейсън коленичи помежду ни. Нямах време да отбележа, че е излекуван. Той ни докосна и белега, който бе Ричард пламна през тялото му, топъл танц срещу нашата топлина. И знаех, че Мика коленичи зад мен, космат и с нокти. Почувствах го зад мен както почувствах и Джейсън, все едно бе свързан с нас.
Мика падна назад, крещейки.
-Неее!
Връзката бе прекъснаха и за секунда се разлюлях, все едно част от подкрепата ми я нямаше, после Натаниел бе там и светът отново бе солиден.
Той коленичи, свързан от плът, магия и кръв. Гледах плътта на гърлото на Жан-Клод да се възстановява, оформя, поправя, намества сама, докато плътта бе перфектна и бяла, съпроводена от изкашляната мокра кръв. Той се излекува толкова бързо, че кръвта нямаше време да изсъхне.
Подуших рози, не лек парфюм от сушени листа, но трик, разтапящ-в-устата, старомодни градински рози, все едно се удавях в облак от тяхната сладникавост. Бе като да си привлечен към мед, за който знаех, че е изпълнен с отрова.
Мед, медено кафяви очи. Спомних се бледия медно кафяв цвят на очите на Бела Морт.
-Подушвате ли рози? – попитах.
Жан-Клод обърна удавящите си сини очи към мен.
-Рози? Подушвам нищо друго освен мириса на парфюма ти и кожа – подуши въздуха. – И кръв.
Натаниел и Джейсън бяха изгубени в чудото на силната вълна, но никой не подушваше рози, освен мен. Имаше време, когато подуших парфюма на определен вампир господар, но бе използвал магията си. Моя приятел и другар аниматор, Лари Къркланд, също бе помирисал парфюм, но никой друг около нас не бе способен да го подуши.
Погледнах в очите на Жан-Клод, не със зрението си, но с магията си и открих нещо, нещо, което не бе той. Бе почти неуловимо. Каквото бе направила с мен по-рано бе като ковашки чук между очите; това бе стаено в мрака.
Открих конеца на силата ми омотана в него и в момента, в който магията ми, моята некромания го удари, силата се размота, отвори и бе като прозорец широко отворен. Видях я да седи в стаята си от огън и светлина на свещи, все едно електричеството не е изобретено. Тя бе облечена в бяла дантелена рокля, всичката тази черна коса падаща около нея и букет от розови рози до ръката й. Тя извърна тези големи бледи кафяви очи към мен и видях изненадата на лицето й, шокът. Видя ме да коленича с мъжете, както аз я видях да седи облечена до масата с розите й.
Откъснах я, изпъдих я от Жан-Клод, както я пропъдих от себе си по-рано. Бе по-лесно, защото не се бе опитала да го обладае, само го объркваше, беше онзи мрачен глас в ухото му, който го доведе малко по-близко до ръба.
Жан-Клод изведнъж замръзна, все едно се замая. Той повдигна очи към мен, който бяха така нормални както винаги, обичайното им среднощно синьо. Имаше страх по лицето му, не го криеше.
-Помислих, че видях Бела, седейки до огледалото й.
Кимнах.
-Така е.
Той ме погледна и мисля, че единствено ръцете ми върху него го задържаха да не падне на пода.
-Тя отслаби контрола ми над ardeur.
-И контролът над темперамента ти. – казах.
-Какво е станало? – попита Ашър.
Погледнах нагоре да открия, че всички са се върнали в стаята.
-Някоя от тази кръв ваша ли е, мадам? – попита Боби Лий.
Поклатих глава.
-Нямам и драскотина по себе си.
-Тогава предполагам, че няма да отстъпя от екипа на бодигардите, заради това че съм те оставил сама с превръщач и вампир, така че те да се бият за теб – той поклащаше глава. – Следващият път, когато ни помолиш да те оставим сама заради любовният ти живот, няма да те послушаме.
Поклатих глава, отново.
-Ще говорим за това по-късно.
-Не, мадам – каза той, - няма.
Оставих спора настрани. Винаги имаше време за спор по-късно. Защото, бе твърде близо до това да бъде прав. Ако бях застанала помежду им в погрешния момент, кой знае какъв ли инцидент можеше да стане?
Жан-Клод проговори нежно, бързо, на Ашър. Говореха на френски и аз все още не разбирах достатъчно добре да разбера повече от дума тук и там. Чух Бела, ясно, няколко пъти.
На английски, Ашър каза:
-Помниш ли Марсел?
- Oui. Той полудя една вечер и закла цялото си домакинство.
-Включително човешкия си слуга – каза Ашър, - което бе и каквото го уби.
Двата вампира се взираха един в друг.
-Никой не бе разбрал какво е причинило това. – каза Жан-Клод.
-Така случайно – каза Ашър, - само две нощи преди да се бие с Бела за мястото й в Съвета.
Жан-Клод пое предложената от Ашър ръка и го остави да му помогне да се изправи. Ашър трябваше да изправи Жан-Клод с ръка на лакътя му.
-Така случайно, че много са се опитвали да докажат, че тя го е отровила, или нещо подобно. – каза Ашър.
Жан-Клод кимна, поставил ръка на лицето си, все едно още бе замаян. Почувствах нищо, все едно некроманията ми ме предпазваше от каквото Бела бе направила с него.
-Самият Съвет се опита да докаже вината й и се провали. – каза Жан-Клод.
-Те не наеха ли вещица да огледа от магическа гледна точка? – попитах.
Стоях сама, доста добре. Натаниел и Джейсън бяха на краката си, отново с болезнени ефекти, особено за Джейсън и тъпата му физиономия, която често носеше след удар на сила.
Вампирите ме погледнаха.
- Non - каза Ашър, - никой не помисли за това.
-Защо по дяволите не?
-Защото, ma petite, тя не би трябвало да е способна да направи това на Господар на града, дори от собствената й кръвна линия. Да е способна да направи това на Господар на града, който не е от нейната кръвна линия е немислимо.
-Невъзможно. – добави Ашър.
-Мисля, че е реална възможност – казах. – Хванах я в крачка.
-Коя е Бела? - Попита Мика с ръмжащ леопардов глас.
Обърнах се към него, бавно и нещо трябва да се е показало на лицето ми, защото Мърл се придвижи пред него и изведнъж двата плъха бяха на щрек, започвайки да се движат от двете ми страни. Не знаех какво щях да кажа, най-вероятно нещо наистина гневно, защото Мика ме би по това.
-Той разкъса югуларната ми вена, Анита. Позволено ми да се защитя, когато някой се опита да изяде гърлото ми.
-Помни, че съм човешкия му слуга. Той умира, вероятно и аз.
Той поглед иззад Мърл, задържайки се на крака, котешки крака.
-Така че трябваше просто да го оставя да ме убие?
-Не – казах, - не, но раната ти не бе застрашаваща живота. Вече го доказа. Няма и драскотина по теб сега.
-Излекувах се, да, но не всеки превръщач може да излекува това. Вампирска рана е много като сребро, може да убива и повечето от нас лекуват тези рани както се лекува човек–той стоеше много близко до мен, тези зелено-златисти очи блестяха с гняв. – Той имаше намерение да ме убие, Анита, не мисля, че не искаше.
-Той е прав, ma petite, ако не ме бе отдръпнала, щях да разкъсам гърлото му.
Обърнах се към Жан-Клод.
-Какво искаш да кажеш?
-Видях го да седи отгоре ти и се удавях в ревност. Имах намерение да го нараня, ma petite. Той се защитаваше.
-Той не трябваше да прави онзи последен удар. Борбата бе спряла.
Жан-Клод погледна през мен към Мика и имаше нещо на лицето ме – уважение, мисля.
-Ако той бе направил каквото аз с него, тогава не бих имал друг избор, освен да изразя позицията си – изглежда да обмисляше няколко думи и се задоволи с, - силно.
-Силно? Той за малко да ти разкъса гърлото.
-И аз се опитах да направя същото с него.
Поклатих глава.
-Не, не, недей...
-Какво, ma petite, да не искаше да кажеш, че ако някой се опитваше да разкъса гърлото ти, целейки се към живота ти, нямаше да го застреляш?
Отворих устата си да споря, затворих тя, опитах отново и спрях. Погледнах го, после обратно към Мика, после отново към Жан-Клод.
-Добре, мамка му.
-Нимир-Радж си изказа мнението, ma petite. Той би позволим да бъде компромисен да определена точно – отвъд тази точно няма да има компромиси.
Мика кимна и движението изглеждаше странна на косматото му тяло.
-Да.
-Ти имаш същото правило, ma petite, както и аз. Тримата просто имаме различни представи къде да поставим границата. Но границата е там за всички ни.
-Как може и двамата да сте така благоразумни за това? Вие двамата почти не се избихте един другиго?
Те се погледнаха един другиму, покрай мен, отново и имаше нещо в този поглед. Бе нещо мъжко и тайнството, сякаш факта, че съм момиче означава, че няма да го разбера и те не можеха да ми го обяснят. Което ми го обясняваше.
-Ох, чудесно, чудесно, вие момчета почти се избихте един другиму и това ви прави приятели.
Жан-Клод направи елегантен поклон, лицето му бе покрито с кръвта на Мика.
-Нека да кажем, че имаме разбирателство.
Мика се съгласи.
-Господи, само мъж може да направи приятелство от нещо подобно.
-Вие с мюсю Едуард сте приятели. Вие двамата не започнахте ли опитвайки се за се избиете един другиму? – попита Жан-Клод.
-Това е различно. – казах.
-Как?
Опитах се да споря, но спрях, защото бих изглеждала глупаво.
-Добре, добре, какво от това, ще се целунете ли и всичко да е наред?
Те се погледнаха един другиму и отново имаше тежест в очите им, но различен тип тежест.
-Мамка му. – казах.
-Мисля да започнем с извинение – каза Жан-Клод. – Наистина съжалявам за липсата си на контрол.
-Аз също – каза Мика, после добави, - и съжалявам, че трябваше да опитам и да те убия.
Бе интересно фризиране, не съжалявам че почти те убих, а съжалявам че се опитах да те убия. Виждах как безмилостта на Мика се очертава. Не бе по-голяма от моята собствена, но все пак ме притесни. Не бях сигурна защо, но го направи.
Не знаех какво да правя, така че реших да продължа, имахме работа.
-Достатъчно добре ли си да извадиш Деймиън от ковчега му?
-Изхабих всичките си ресурси, ma petite. Ще трябва да се нахраня отново. – той повдигна ръката си. – Не ardeur, просто кръв.
Просто, той каза.
-Предложих ти да се нахраниш по-рано от мен. Офертата е все още актуална. – каза Мика.
-Не, Мика. – каза Мърл.
Мика докосна ръката на по-големия мъж.
-Всичко е наред.
-Не се ли боиш, че ще се опитам и разкъсам гърлото ти отново? Аз бих послушал бодигарда ти.
-Ти каза, че имаме разбирателство.
-Така е-
Гледаха се един другиго и почти можех да почувствам тестострерона да се надига.
Мика се усмихна или поне опита. В полу-леопардова форма бе ред от бели зъби сред черна козина.
-Освен това, следващият път, когато ме ухапеш така по-добре да е любовна игра
-Ако те удовлетворява, удоволствието е мое. – каза Жан-Клод.
Тогава той се засмя, онзи докосващ звук преминаващ през кожата ми, карайки ме да изтръпвам. Мика реагира разширявайки очи. Никога преди не бе чувал смеха на Жан-Клод. Ако си мислеше, че смехът е нещо специална е, най-доброто тепърва предстоеше.
-Благодаря ти за щедрото предложение – каза Жан-Клод, - но предпочитам храната си без козина.
-Няма проблем. – каза Мика.
Мика освободи ръката на Мърл и направи магическата си бърза промяна. Загорялата му кожа сякаш абсорбираше козината като камъни потъващи във вода. Стоеше там гол и перфектен, без белези от битката по гладката си кожа. Никой от дрехите му или връзката на косата му бе оцеляла промяната. Но странно косата му падаше направо покрай лицето му, все едно бе засегната от факта, че я бе дръпнал назад, докато бе все още мокра. Косата му бе все още тънка, но отразяваше лицето му по-добре, по-малко покриваща, така че да можеш да видиш деликатната костна структура, тези чудесни очи.
Чух някой да задържа дъха си и не бях аз. Не мисля, че бе Жан-Клод, но не бях сигурна. Нямаше значение, не исках да знам.
-Дори не си замаят, нали? – попита Жан-Клод.
Мика поклати глава.
Жан-Клод повдигна очи, наведе очите си, борейки се да контролира лицето си, докато не направи перфектно празно изражение, но му отне няколко секунди.
-Ще почистя това – направи вяло движение към подгизналите си дрехи – преди да приема подобна щедрост, ако няма проблем?
Мика леко кимна.
-Няма да си взимаш вана. – казах.
-Ще бъда бърз, ma petite.
-Никога не си взимал бърза вана през целия си живот.
Ашър се засмя, после се опита да го спре, но успя само частично. Разтвори ръце.
- Mon cheri, тя е права.
-Бих ли докоснал някого за първи път покрит с това?
Лицето на Ашър изведнъж помръкна, все едно някой е натискал копчето. Той стана толкова сериозен, с празно лице погледна Мика, който седеше назад. Ако му бе неудобно под този поглед, с нищо не го показа.
Ашър кимна.
-Предполагам, че не.
-И какво трябва да правим през единия час, който ще ти отнеме да киснеш във ваната? – попитах.
-Ще бъда бърз, ma petite, имаш думата ми.
Скръстих ръце на стомаха си.
-Ще ти повярвам, когато го видя.
-Ma petite, дадох ти думата си.
-За важните неща думата ти е страхотна, но когато става дума за контене нямаш представа за времето.
-Мислех, че това е мъжки израз. – каза Боби Лий.
Погледнах го, после обратно към вампира.
-Не можеш да ми го докажеш.
Боби Ли се засмя, никой друг не го направи.